Лятото :: ЕВРОПА от Ярослав Ивашкевич

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.11.2008 08:24 - ЕВРОПА от Ярослав Ивашкевич

Автор: gor Категория: Изкуство

Прочетен: 1002 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 11.03.2011 09:48

Тясно ни е. Нашите реки пресъхват,
стават все по-плитки, в локви се превръщат и смърдят на тиня;
градове фабрични никнат, по ливадите копаят торф,
вместо стройните тополи - бълват дим опушени комини.
Заповядаха ни улицата да обичаме, желязото, бетона;
казват ни: мостовете са по-високи от идеите,
пАрата замества белите виелици на пролетния цвят.
Само в локвите по пътищата се оглежда къс небе,
облаците, гледани от безистена, са далечни птици.
И прелитат там, прелитат, ах, прелитат облаците над града.
Въздух не достига, миговете свежи се прахосват,
леките коли се лутат като нощни пеперуди,
трябва да внимаваш, нямаш право да вървиш замислен.
Маховиците гърмят като огромни барабани.

Тясно ни е. Гледам от прозореца морето на нощта,
бавно то града залива, с черен цвят червения измества
и покрива зидовете, кулите, комините,
моя сън покрива и съня на моите събратя.
Срещаме се често в кафенето, сядаме край масата
и никой истински не диша, никой никого не чува.
Гледаме се във очите - езера, покрити с тъжен цвят.
Тясно ни е. Затова в писанията ни звучат пагоди
и видяхме от прозореца далечен връх: Гауризанкар.
Затова рояк от негри носи ни шербети.
Но напразно се напряга умореното въображение:
корабът, издул платна, стои и чака верен път.
А платната му - гърди високи, бордът му - извит от ласка,
мисли и въжета се преплитат, свободата вее знаме,
черен флаг на мачтата се вдига - черният корсарски флаг.
Ние сме застанали във кръг, държим се за ръце и пеем:
"Тясно ни е тук, в Европа, към света широк се носим,
на света отиваме на гости с този кораб среброкрил,
искаме да видим там лазурни водопади и мостове,
искаме да видим там колибри и да чуем непознати
славеи, укрити като перли в гъсталаците огромни.
Да се уловим за облаците като за ръкавите на пролетта
и да прелетим над всичко, да сънуваме и да се чудим,
с пълна гръд да дишаме, веднъж поне - със пълна гръд,
с розовия кораб да се носим към зелената зора."

Ето, спира корабът на остров, срещат ни с поклон тълпите,
с фойерверки, вождовете заповядват да се пее цяла нощ,
свирят ни с различни непознати инструменти
и поднасят ястия чудати, та не знаем как да ги ядем.
Като пяна от мадера е морето - корабът я пори,
капитанът е пиян, танцува; като вино смее се светът,
а един от нашите избяга със момиче, с малка лодка,
с лодчица-черупка той момичето отвлече.
(Хе, чернее се на хоризонта златен.)
Вече по крайбрежието слонове надуват тромби,
пиршество устройва там кралицата със виолетово кимоно,
четирийсет дни и нощи ще се храним с печени бизони
и с огромни пържени змии, залети със гореща кръв.
В антилопски кожи се обличаме, на лов за зубри ходим,
заблудихме се из джунглите, които нямат край и име.
Жив човек не срещаме, дори да извървим сто мили.
В планината има скален храм с огромен лабиринт,
в края му живее божество с одежди от сапфири.
То при своята богиня ни изпраща през пустиня златна,
гладка като плоча - в нея само гущери живеят,
постепенно преминава в степи, резедави и уханни.
Умориха се очите от треви високи като канделабри
и от ниските треви, приличащи на вълча козина,
и отвсякъде към нас се втурват дървеса зелени.
В джунгла сме отново. Зверове и птици, песни и забави.

Някой се наведе и съзря небето, отразено в локва,
и извика: вижте, тук небето е като в Европа,
облаците плават като в Полша, и цветята са подобни.
Друг сравни цветята тук с цветята във Испания.
Седнахме край локвата, лицата си закрихме с длани,
като в картината на Ходлер, всеки в размисъл потъна,
чужда стана ни земята, бавна, тежка като камък,
черно ни изглеждаше небето, слънцето - парченце въглен,
розовите облаци надвиснаха, налети сякаш с кръв.

И платната са обърнати, сменена е посоката,
корабът висок се връща, набраздява океана чужд.
Всички, скупчени на борда, гледат, гледат, гледат:
виждат ли се там далече бреговете стари на Европа.
Суша, хвърлена небрежно, от водата се показва -
като черна Афродита - стара и гранива, но добра.
Всеки пада на колени морни и ръце протяга.
- О, земя обичана, земя, където стъпвал е Мицкевич.
Синовете блудни се завръщат, идват твоите слуги,
те ще те спасят от гибел, нова кръв ще ти прелеят.

Пристанът обятия разтваря, влиза корабът ни уморен
и веригите на котвата простенват, спусната е стълбата,
допирът до родната земя е сладък като черна ласка,
като майчината радост от завръщане на син.

1921 г.

Превод от полски: (с) Иван Вълев