АВТОРЪТ / Начало:

Не са много нещата, които помня. Югозападен университет "Н. Рилски" - Благоевград, аз съм първи курс, специалност "Педагогика на изобразителното изкуство". Извървял съм едва няколко месеца студентски път и току-що съм се запознал практически с това как се прави маслена живопис. Рисувал съм картината няколко безсънни нощи, което за онова време не е прецедент, а по-скоро бързо усвоен за споменатите няколко месеца начин на работа в квартирата. Квартира още нова и неопетнена.

Университетът, накратко, представя по традиция първокурсниците, бъдещи преподаватели и художници, с обща изложба, а аз представям себе си с въпросната картина, мисля че боите още не бяха съвсем изсъхнали. И ден, два или три след откриването на изложбата, от залата, тихо и незнайно, картината ми просто изчезва.

   ПОСЛЕСЛУЧВАНЕ 1994:

Млад и луд, или обратно, стоя пред голото място на стената невярващ. Достатъчно гневен и по младежки безпардонен, вадя маслен пастел и пиша широко и със замах: "П*дераст, върни я поне да я снимам!!!" После в рамките на няколко дни подавам куп писмени жалби до ректорство и всяка т.нар. висша университетска инстанция. Всичко свършва до там - обезщетение не получавам никакво, а от ляво и дясно с усмивка ми казват, "чувствай се поласкан". Аз не се чувствам поласкан нито тогава, нито по-късно. Поне не съвсем. Нищо, че залата предлага, не че съм ги броил, около 70 платна за крадене.

Цели двайсет години тази моя картина остава в неизвестност.    

   ПОСЛЕСЛУЧВАНЕ 2014 -1:

Вече съм забравил картината, а също и какво има на нея. Минало е доста време. Изведнъж намирам съобщение във „Фейсбук” от мой добър благоевградски приятел, с когото се познавам оттогава: „Ахой, драги ми Краси! Един мой познат иска да ти изпрати нещо по пощата, така че давай адрес…” И след известни уговорки аз го давам. Следват дни на очакване, насред които, нормално, за да утоля едно надигащо се любопитство, питам приятеля си: „…някой да не ми е взел нещо назаем навремето?” Френдът обаче явно няма нищо против любопитството да ме залее до толкова, че да ме удави, затова си остава потаен: „Не знам за какво говориш. Ще добавя само, че става дума за разкаял се грешник.” После ми се плези.

   ПОСЛЕСЛУЧВАНЕ 2014 -2:

Пратката пристига добре опакована на адреса ми в Асеновград. Съдържанието е… добрата ми стара студентска картина, леко посивяла от годините, рисувана с младежки непукизъм, минорна и тъмна, в семпла дървена рамка - рамка оцветена на ръка, а на гърба пожълтял от времето етикет е съхранил няколко думи, „чукнати” на пишеща машина (която впрочем, пак някъде там, в студентлъка, също ми откраднаха): Краси Панайотов, „Лица”, масло върху фазер, 1994. И това е. Целувам картината и не вярвам на очите си…

Пратката не съдържа друго. На опаковката има адрес и телефон на подателя, но аз не смятам да ги използвам. Името не ми говори нищо. С дамата - защото се оказва жена - все пак и в крайна сметка, няколко дни по-късно, се намираме в интернет и си разменяме няколко думи.

   ПОСЛЕСЛУЧВАНЕ 2014 -3:

Тя е мила. Разказва ми, че в онзи ден на 1994-та е разглеждала изложбата с приятелки. Силно пожелала картината ми, а то всъщност не било трудно да я има. За пръв и последен път тогава отнесла със себе си… нещо, по този начин. По-късно подарила картината на брат си и придобивката красяла дълги години апартамента му в София. Дамата обаче през цялото време виждала пред очите си, иска или не, написаното от мен на стената. И през цялото време се надявала един ден да ми я върне. За щастие, тя познавала моя благоевградски приятел и така, връщането наистина изглеждало осъществимо.

Накрая ме моли за прошка, и аз веднага й я давам. И наистина отдавна не се сърдя, и отдавна не съм гневен. Дори предлагам да й върна картината. А дамата отново е мила: „Не, Краси, благодаря ти, но нека си остане при теб – за спомен от почитателите на студентското ти творчество…” 

   АВТОРЪТ / Край:

След двайсет години, броено от 1994-та, все пак снимам картината си. Камерите вече са цифрови, интернет е всекидневие, пишещите машини са отживелица, телефоните са нова вселена, аз отдавна не рисувам върху фазер, изложбите ми са се строили в не малка редица, вече не драскам по стените и въобще (сякаш) всичко е различно… Носталгично си признавам, че дори картина скоро не ми е изчезвала.

Животът обаче, за щастие, поне както си го мисля, винаги ще си остане отворен за една нова история с интересен завършек...