Нямах намерение да пиша. Провокираме отново обсъждането на вота. Няма ли да се осъзнаят нашите политици – не държавници, че за да я има България трябва да следваме завета оставен от дедите ни – обединение, за да сме силни. Някой може да не е съгласен с мен. Доводи много. Но за сетен път се убедих, че нашите политици са слепи. Затова се осмелих да споделя с Вас нещо което съм писала през 2003 година в дневника ми.

 „ Слушам репортажите по БТВ за българите на работа в Израел, за тежките условия на живот и труд при които са поставени за хляба. Изговориха и някакви статистически данни за броя на българите работещи там. За Гърция били – не запомних, колко, ами в Испания, в Германия, Холандия, Белгия, САЩ, Канада, в страните на Латинска Америка, на изток ...къде ли още не е стъпил българинът само и само да припечели нещо за насъщния. Слушам различни аргументи от страните – потърпевши и специалисти от Инспекцията по труда. Убедена съм, че  мога да  приведа много примери свързани с положението в което е изпаднал обикновеният българин. И още боли ли го някого за него? Нали онези на топлите местенца в парламента и на други места в структурите на властта блажено се подсмихват, че отново са успели да се наредят. Трети пък режат ли режат от богатството на държавата ни създавано с години от народа. Те гледат от високо загрижени само за натрупаното- от крадене. Да не би някой да ги разкрие и да се разделят с новото си положение.  Боже, в каква държава живеем? Все с управници – слуги на чужди господари. Ще остане ли нещо от нея, ще я има ли? Вълнуват ли се там горе от това – непрекъснато се питам.(или поредния театър, като днешното обсъждане - в метвам) На чия ли чужда каруца ще ни закачат?

Държава – мащеха за чедата с! Било ли е някога това? Непрекъснато да рушиш създаденото преди тебе и да започваш отново и отново за да показваш колко си велик. Нужно ли е някому това?  Щом го вършат – сигурно. Нищо ново под слънцето след Римската империя. „Разделяй и владей” и „Хляб и зрелища”! Само, че за така наречените – народ остават само – трохите. Зрелища – колкото искаш.

 Питам се, кой ни управлява?  Българи ли се зоват тези хора? Или са „кукли” на конци, които само те знаят кой дърпа?  Отново  достигам до съдбата на малките и големите народи. Това са ни отредили големите, наричащи себе си Велики. И се връщам към  написаното от проф. Александър Балабанов в неговите спомени. Това, което осемнадесет годишен е чул от професор Ратцел  - най-големият географ на Германия тогава – 1898 година. Поканен да говори за географията и етнографията на Македония и въобще на Балканския полуостров той отказва по следния начин: „Науката е друго, животът – друго. А, политиката пък – съвсем друго!...Вярно поддържам начертаната от мен карта, но да Ви държа сказка за българите , да агитирам за засилването на един славянски народ на Балканите – не! Това не мога! И не искам. И не е тук въпросът за засилването на българите или на славяните  въобще, а просто на просто ние нямаме нужда от  такава агитация. Вие българите сте отлични хора, чуден народ, много ученолюбив, даровит народ сте.... Вие сте малки. От Вас не може да дойде нито зло голямо, нито добро голямо...” След разочарованието  от отговора,  професор Балабанов след време,  връщайки  към спомена за  него ще напише: „ Въпросът  за Балканския полуостров  ще се обърне иначе: засилването няма да става за сметка на сърби в полза на българите, нито в полза на сърбите за сметка на българите. А, ще си остане за обща полза и за обща сметка. Кога и да е?” За всички нас ще си остане огорчението за съдбата на малките народи. А, аз се питам. Кога ли ние балканците ще осъзнаем това? Защото те големите – разделят и владеят, а ние сме за обща полза. Това онези горе много добре го знаят . Само че прекарали се на държавната ясла дали ги  занимават въпросите за бъдещето на държавата ни, да не говорим за хората. Колкото повече се стопяват хората наричани българи, толкова по бързо държавата ни ще бъде довършена. Тази земя, осеяна с костите на много поколения за да сме сега тук на този кръстопът. Прав е бил и Димо Кьорчев, изричайки: „Какъв ще бъде мирът – не можем да знаем. Само знам, че от мира ме е страх , не от войната. Но едно знам сигурно. След тая война съществованието на малките държави ще бъде почти невъзможно...Не искам да кажа, че веднага няма да има малки държави, но само това: тяхното съществование ще бъде невъзможно...Те или ще се групират в големи единици, или ще бъдат погълнати от големите, или ще влачат едно привидно съществование. Клиенти. Сателити. Протежета.”

 Какви прозрения? Колко точно са доловени световните процеси още преди Първата световна война. Професор Балабанов е допълнил: „Само тия малки държави ще могат по-дълго да противодействат на тая съдба, които се стремят, не да мерят мегдан с големите, а просто да се засилват вътрешно, да работят усилено за културното си и национално затвърдяване, да се обособят по-рязко, да си създадат як гръбнак, и яка броня.”  А ние накъде вървим  с това противопоставяне? Слепи ли са нашите политици, интелигенция? Питам се аз? Пиша , защото ме боли.. за разсипаната държава, за страдащия ни народ, за жалкото му съществуване, за спрения ми вървеж в посоката на   живота...Само аз ли? Колко ли съдби са сходни с моята...Те си знаят ...Тръгнах от малкото, човешкото, което прави голямото и пак се върнах към него. Вълнуват ли ги хората тези мисли, когато ги занимава само мисълта  как да оцелеят физически? Не знам...

Това съм написала преди пет години. Но сега повече от всякога мисля, че трябва да излезем от делничността и да надигнем глас в името на България.  Повече от всякога трябва да бъдем единни за да сме силни. И ще завърша с думите на големия наш държавник Андрей Ляпчев изречени през 1926 година:” Сега на България е нужно национално единение, политическо помирение и граждански мир! Да и днес, сега ние се нуждаем именно от обединение. В името на България! За бъдещето на децата ни!!!