Остана нещо недописано от онова, което съм подчертавала, когато съм чела „Черния монах”  от Емилиян Станев.

„Слепи страсти в природата няма. Там всичко е необходимо, необходимо и навременно...В живота има три неща , които никой не може да промени.

Първо – неравенството. Два листа от едно дърво не са еднакви.. Природата не търпи равенство – тя създава индивиди.

Второто е експлоатацията: за да се нахраниш, трябва да експлоатираш нещо.

Третото е убийството. То се налага, защото трябва да убиеш животното, да унищожиш растението или плода му.

Тези три неща са занимавали социалните учения и религиите. Всичко, което напира у човека като стремеж към безсмъртие, към добро, към нравственост, може ли да се съчетае с природните закони? Трябва ли да отделим човека и човешкия свят като несъмнено по висше от останалата природа и да заживеем само с него? Възможно ли е? Създавайки своите култове, своите митове, своята култура, човек е вършил тъкмо това. Той се е отделял от природата, унищожавал я, а същевременно това го е  издигнало над нея, цивилизовало го е.”

 Какви сложни отношения се получават? Мисля, че тези отношения стоят в основата на човешкото съществуване. Човек и природа в едно цяло. Ако човек не се върне към природата ще се самоунищожи. И още бих добавила, че законите на природата действат и в обществото. Ако човек ги познава и съблюдава па –лесно ще изживее живота си.

„Всеки живее с несъстоятелната надежда, че е безсмъртен. Тук е силата на живота – в лъжата. Но каква лъжа е тя? Нима може да се нарече лъжа самият живот? Тогава какъв смисъл има да търсим някаква истина вън от живота и с какво би ни ползвала тя?