Лудвиг Ерхард 1897-1977

След Втората световна война Германия представлява полуразрушена държава, разпокъсана на четири окупационни зони, без столица и естествен икономически и политически център, с гладно население, което стои на километрични опашки, за да получи хляб и картофи по полагащите му се купони. Стотици милиарди парични знаци без реално стоково покритие мигновено са изпразвали централизираните запаси от стоки. Навсякъде се ширели презапасяването и спекулата.

Съвсем естествено е, че при това икономическо положение, а и под психологическото бреме на претърпяната военнополитическа катастрофа, господстващото мнение сред политици и икономисти е било, че единствено строгото регламентиране на стопанската дейност и замразяването на цените могат да предотвратят най-лошото – масовия глад. Ето обаче, че един баварски професор вярва в бързото възстановяване на германската икономика. Името на този професор е Лудвиг Ерхард.
Първоначално заемал длъжността на икономически съветник на американските окупационни власти, за да се стигне дотам, че да го обявят десет години по-късно за баща на германското икономическо чудо. Краят на войната заварва Ерхард в родния му град Фюрт. Тук той е роден на 4 февруари 1897 г. Учи търговско училище. След това участва в Първата световна война. По-късно следва заводска икономика  и народностопанска икономика. На 31-годишна възраст става сътрудник на Института за конюнктурни изследвания във Висшето търговско училище в Нюрнберг, а няколко години по-късно и негов зам.-директор.  През 1942 г. Ерхард оглавява Института за икономически проучвания  в Нюрнберг.  Една от задачите, с  които се е занимавал през тези години, е била анализът на валутно-финансовите  проблеми, които ще възникнат в Германия след войната. През есента на 1945 г. Ерхард е назначен за министър на търговията и промишлеността в първото следвоенно правителство в провинция Бавария. По това време вече започва да се подготвя почвата за неговия нов икономически курс. Същността на този курс се е заключавала в отмяна на колкото се може повече регулационни норми в производството и на колкото се може повече ограничителни предписания в ценообразуването. Ерхард оглавява Специалната служба „Пари и кредит” в Бад Хамбург, която от германска страна подготвя паричната реформа, още по-голям шанс е, че той застава начело и на Управление икономика на обединената британско- американска икономическа зона. Описвайки най-драматичния етап от следвоенната стопанска история на Германия, когато се е  решавало накъде ще тръгне след паричната реформа, Ерхард заявява, че това което се е разигравало зад кулисите, всъщност никога докрай не е станало достояние на широката общественост. Апогеят в своята политическа кариера Ерхард постига в края на 60-те години. През 1963 г. той става канцлер на Федерална република Германия.

В „Благоденствие за всички” са отделени много страници  и са представени таблици и статистически материал, за да бъде илюстрирано изключително  динамичното и поучително стопанското развитие на Германия в периода 1949 – 1964 г.  Системата или както самият Ерхард се изразява – редът, който донесе на германския народ благоденствието – това е социалната пазарна икономика. Десетилетията, изминали от края на Втората световна война, извеждат Германия отново сред водещите индустриални държави. Не по-малко забележителна е и мрежата за социална защита на населението, изградена в Германия за следвоенния период. Това не означава, че Германия живее лишена от каквито и да е икономически или социални проблеми. Необходимостта от структурни реформи в промишлеността, хроническата безработица, застаряването на населението, опазването на околната среда  - това са теми, които не слизат от страниците на вестниците. Но основите за тяхното решаване са заложени отдавна и стабилно в социалната пазарна икономика.

Кои са носещите фундаменти на тази  толкова популярна концепция? Ерхард сам ги изтъква достатъчно ясно в „Благоденствие за всички”.

Първият основополагащ принцип на социалната пазарна икономика е за неделимостта на понятието свобода.  В този аспект Ерхард е изцяло верен на либерализма, който учи, че са невъзможни политическата свобода и демокрация без икономическо разкрепостяване на индивида. В практическия живот това означава, че съхраняването на демократичния обществен строй трябва да се основава върху широка класа, състояща се от икономически активни, независими граждани.

Според Ерхард свободата на пазара – това е свободата на всеки да избира начина на своята реализация. Ако изчезне тази свобода, много бързо ще изчезне и политическата свобода. Основните икономически права на гражданите – на свобода на потреблението  и на свобода на предприемаческата инициатива, са също тъй необходими за демократичното оформяне на обществото, както и такива основни политически права, както правото на участие в парламентарните избори или правото на лична кореспонденция.

Особен интерес във връзка с това  представлява разясняването на взаимоотношението между двата компонента в концепцията на Ерхард, а именно между „социалния” и „пазарния” компонент. Битува неправилната представа, че Ерхард е откривател или застъпник на т.нар. държава на социалната сигурност. Всъщност подобни концепции са свързани главно с теорията и практиката на социалдемокрацията, докато либералният обществено- икономически ред, прокарван от Ерхард, вижда реализацията на социалните задачи главно в точното прилагане на основните системообразуващи либерални принципи. Икономиката е тази, която създава условията за по-голяма сигурност. Ако това стане, то тогава ще спадне икономическата активност на гражданите, те ще се превърнат от свободни хора в зависими поданици, които не различават своите собствени сили, за да реализират плановете си и надеждите си, а чакат единствено държавните подаяния. Ерхард не отрича социалните функции на обществото и държавата, но той ги вижда в контекста на свободната пазарна икономика. Те не бива да пречат на  инициативите, не бива да пораждат уравниловка, която убива всеки напредък. 

Противодействието на индивидуалния и груповия егоизъм, които разрушават устоите на социалната пазарна икономика, се изразява и противопоставянето на прекалените претенции на профсъюзите и на съюзите на работодателите. И в това отношение държавата не може да бъде страничен наблюдател, а трябва да играе роля на арбитър.

В „Благоденствие за всички” Ерхард отделя много страници, за да обясни на предприемачите, че всеки опит за налагане на силови решения от тяхна страна е  насочен против собствените им интереси. Подобно поведение неминуемо води до превръщането на икономическите организации в бюрократични структури, подобни на тези, които дирижират нещата в плановата икономика. Ако на мястото на икономически независимите хора дойдат функционерите, изчезва социалната обосновка за необходимостта от частна собственост върху средствата за производство, налива се вода в мелницата на различните концепции за социализация на производството и разпределението. Ерхард не се уморява да призовава предприемачите: поддържайте жива свободната конкуренция, решавайте споровете помежду си чрез по-висока производителност на труда, само тогава ще заслужите централно място в нашия обществен ред.

Упреците към профсъюзите не са по-малко сурови. Ерхард не е противник на самата синдикална идея. Той уважава организационната дейност на профсъюзите, чрез която интересите на отделния индивид намират отражение в груповите интереси. Но това, което смущава баварския професор и го кара често да негодува, е оформянето на един кръг от профсъюзни функционери, чиито собствени интереси започват да се отдалечават от интересите на членската маса.

Какви биха могли да бъдат някои от най-съществените изводи  при внимателния прочит на „Благоденствие за всички”  и след запознаването с генезиса на германското чудо? Първият, който убедително се налага след запознаването с „Благоденствие за всички”, е, че голямото изкуство на икономическата политика се състои най-вече в реализма. В съчетаването на  „железните” либерални принципи  повседневната    гъвкавост и склонност да се  реагира на всяка нова „гънка” в икономическата конюнктура. Неслучайно френският министър-председател Пиер Менде-Франсе е считал, че чудото на германското  икономическо възстановяване  не бива да се възприема да се възприема като някакъв реванш на класическия   либерализъм. „Нито проф. Ерхард, нито неговото правителство са имали някога намерение да останат пасивни по отношение на стопанското развитие в ежедневните му колебания или по отношение на общите конюнктурни тенденции” – пише Менде-Франсе.

Ерхард е и принципиален противник на административната намеса в сферата на ценообразуването. В „Благоденствие за всички”, както и в много негови речи той непрекъснато повтаря, че свободното ценообразуване единствено може да покаже реалната стойност на производствените стоки и само чрез него е възможен икономически напредък, при който става видимо регулиране на търсенето и предлагането. Но тази позиция баварския професор не му пречи да отдели значително място  в своята първа декларация като новоизбран федерален канцлер на въпросите на държавното подпомагане на селското стопанство, нещо твърде отдалечено от „чистия” либерализъм и от напълно свободното ценообразуване. Какво да се прави, Ерхард е разбирал, че когато повсеместно аграрен протекционизъм е придобил такива размери, Германия не може да се превърне в някакъв остров на чистия либерализъм.

Лудвиг Ерхард винаги се е борил срещу аграрния, а така също и срещу още по опасен външнотърговски протекционизъм, но всичко е било в границите на разумното. Той винаги е бил чужд на пазарния фундаментализъм и на изкуствените теоретични построения. По този начин той е осъществявал в икономическата област политиката на  центризма и философията на умерения неолиберализъм. Другият извод от направения коментар на германския опит, е свързан с противоречивата роля на държавата в икономиката. В „Благоденствие за всички”   Ерхард еднакво остро критикува и деловите среди и синдикалните дейци за това, че заради собствените си групови интереси те пренебрегват общонационалните задачи. Възгледите му могат да послужат при разработването на един нов план за колективно подпомагане на източноевропейските демокрации, за да се избегнат опасностите от нов тоталитаризъм, от междуетнически конфликти и масови преселения на хора. Лостовете мога да бъдат не междуправителствени и банкови кредити, а преки инвестиции, за отваряне на пазари, за изграждане на институции и фондове, които да стимулират международното разделение на труда в новите граници на европейския и световен пазар. За да се осигури икономически просперитет и икономическа сигурност.  

Надникнете и тук:  http://www.answers.com/topic/ludwig-erhard

 

      

 

Наред с всичко друго, което пишем да се докосваме и до музиката... Тя не се нуждае от думи, тя ги претворява в звуци!
Приятно слушане!

Лудвиг Ерхард е един наистина интелигентен човек. И при това, той го е направил за своя народ.
Сегашното положение на България е грозното отражение на славата на този човек. От разруха да докараш разцвет. А в България за 19 години - от разцвет докараха разруха. Дори и в този момент БВП на България не е достигнал този от края на 1989 година.
Хвала на хора, които мислят истински, а не с джоба си.

Да се надяваме, че все още са останали българи, които притежават и знанията и волята да приложат този опит за възстановяване икономиката на страната ни и осигурят"благоденстние за всички".

Един от любимите ми политици! Браво!

Това е чудесно! Да се надяваме, че ще прилагате в практическата си дейност, неговия опит на учен и държавник! Защото той е преди всичко държавник!! Успех!