Културата е сложен социален феномен, процес, който съпътства и е резултат от цялостното обществено икономическо и политическо развитие на даден народ.  В същото време тя е процес на създаването, съзряването, поддържането, разпространението и потреблението на културните ценности. Понятието култура в широкия смисъл на думата включва материалните и духовните ценности, а в по-тесен смисъл -  само духовните ценности като наука, изкуство, образование, печат, информационни средства, както и специфичните институции, свързани с тези дейности. Духовната култура се намира в органическа връзка с другите компоненти на обществената система – икономика, политика, социална структура,  религия, морал и други. Културата на дадено общество е свързана и с културата на други народи. Между тях протичат сложни процеси на взаимодействие. Обхватът, интензивността и дълбочината на това влияние зависят от сложен комплекс конкретни исторически обстоятелства.

Новобългарската култура  възниква и се развива в изключително трудните условия на чужда политическа власт, която задържа развитието на материално-техническата база. Затова българинът насочва цялата си енергия и дава възможност за разгръщане на творческия гений на нашите възрожденци, които достигат впечатляващи резултати. Успехите в развитието на новобългарската култура същевременно са предпоставка и органически компонент на формирането и идентификация на българската нация.

Основни градива на новобългарската култура са българският език, културната традиция и скромният културен опит, придобит през ХV – ХVІІ век. Промените в културата се осъществяват в своеобразно сливане на социалния, духовния и икономическия преврат в единен преустройствен процес. Според Николай Генчев „Българското Възраждане е компенсационна епоха, която не е нито само Ренесанс, нито само Класицизъм, нито само Просвещение, нито само революционна промяна на обществените отношения, а всичко взето заедно осъществено при специфичните исторически условия в хода на национално освободителната епоха.”1

Важен въпрос е определянето на границите, в които се осъществяват културните промени. В общи линии те съвпадат с границите на Възраждането, макар че трудно могат да се „заковат”, тъй като много от процесите „покълват” в предходната епоха. В литературата няма еднозначно мнение за началната – долната граница. Изказани са различни мнения от Марин Дринов, Христо Гандев и други историци.  Към 70-те години на ХХ век се налага становището, че процесът на съзряването на новобългарската култура започва от началото на ХVІІІ век и е свързан с възрожденския процес. Различни мнения са изказани и за горната – крайната граница.  Открояват се схващанията на Иван Шишманов и Боян Пенев; Николай Генчев и други. Налага се схващането, че за горна граница може да се приеме Руско-турската освободителна война. 

В тези граници развитието на културния процес преминава през три етапа.    Първият – от началото на ХVІІІ век до средата на 20-те год. на ХІХ век, се характеризира с зараждане на националната идея, поставяне на началото на националноосвободителната идеология, както и начало и на тенденцията на отделяне на новобългарската култура от средновековната.

Вторият етап обхваща времето от 20-те години на ХІХ век до Кримската война (1853 – 1856 г.), той съвпада с двете могъщи движения – за новобългарска просвета и култура и за самостоятелна българска църква. Оформя се българската нация. Новобългаската култура окончателно се отделя от средновековната.  Изграждат се основните аспекти на новата жанрова структура на културата.

Третият етап е от Кримската война до Освобождението. Характеризира се с окончателното структуриране и институционализиране на възрожденската култура. Духовното обособяване на българската нация достига своя финал и тя е призната с учредяването на Екзархията. Националната ни култура се интегрира в духовните сфери на европейската буржоазна цивилизация.  

Българското културно възраждане се осъществява в условията на Османската империя в момент, когато ислямската цивилизация в нейния балканско – турски модел се разпада и не може да служи като еталон. Българите използват за модел европейските културни постижения. Във Възрожденската епоха  българите  успяват да изградят система от училища, да развият образованието на няколко степени включително до гимназиалната степен. Образованието получава както чужда помощ и попада под чужди влияния – гръцко, руско, френско, английско, австро-унгарско и други. Редица български градове израстват като просветни центрове. Успоредно с развитието на просветата се формира и новобългарската култура, която има постижение в областта на новобългрския книжовен език, създава се модерна българска литература, учебна и педагогическа книжнина, публицистика, поезия, поставя се началото и на художествената проза, правят се изследвания и в научната област – езиковедски, фолклористика и историческата област, медицина, философия и други. Изгражда се читалищна мрежа и редица други обществени организации: женски, учителски и ученически дружества.

След Кримската война (1853 – 1856 г.) българската възрожденска литература е в разцвет. Обособяват се отделните жанрове на художествената литература, поезия, художествена проза, белетристика, литературната критика, драматургията, публицистиката. Извършват се и исторически изследвания. През 1869 г. в Браила се създава и Българското книжовно дружество предшественик на Българската академия на науките. Развиват се архитектурата и строителството. Най-осезателни са постиженията в областта на архитектурата и строителството, налагат се нови форми. Отменя се забраната за строеж на големи църкви, което води до промяна в облика на църковното строителство, успех бележи и училищното строителство – строят се обширни, няколко етажни сгради с просторни помещения – типичен пример е пловдивското училище „Св. Св. Кирил и Методий” , строено през 50-те години на ХІХ век. Значителни промени има и жилищното строителство, строят се няколко етажни къщи с големи дюкяни и висок прозорци, оформят се възрожденски комплекси  в Копривщица, Търново, Пловдив и други. За формирането на основните черти на българската възрожденска архитектура допринася и Никола Фичев известен като Кольо  Фичето.

Строителството дава тласък и на други изкуства – художествени занаяти, дърворезба, златарство. Оформят се школи – Дебърска, Тревненска, Самоковска, създали неповторими образци в дърворезбата: иконостасите в главната църква в Рилския манастир, църквата „Св. Богородица” в Пазарджик, Преображенския манастир и други.

Развиват се живописта и графиката, оформят се  Тревненската, Саоковската, Дебърската, Банската и други. В достигналата до нас се откроява стремежа на майсторите за скъсване със средновековните норми и ориентиране към земното. Най-известният художник до Кримската война Захари Зограф оформя стила и хуманистичната програма на новото българско изкуство.  Забележителни негови творби са стенописите Бачковския, Троянския, Рилския, Преображенския, Араповския манастир и други.

През 50-те и 70-те години на ХІХ век настъпват значителни промени в живописта – налага се светската живопис. Пренасят се влияния чрез наши видни представители получили образование в художествени академии, в различни градове на Русия и Европа – на руската школа, на виенската, на мюнхенската и други.

Българският театър се появява след Кримската война. Пръв център на възрожденската музикална култура е Шумен. Формират се първите оркестри, започва обучение по ноти, създава се и първата духова  ученическа музика.  В Русе се учредява певческо дружество и хор за певческа музика.

Българската национална култура през Възраждането постига огромен напредък само за няколко десетилетия. Успехите в тази област имат изключително голямо значение за формираните на българската интелигенция и нация.

Особено се открояват постиженията в гр. Пловдив. И днес основната част от културното наследство на града е от епохата на Възраждането. В Старинен Пловдив са реставрирани, обзаведени и достъпни за многобройните гости Възрожденските къщи на Никола Недкович , къщата на Степан Хиндлиан, на Георги Мавридий, на големия художник и просветител Христо Г. Данов, на Георги Хаджиниколаиди, Балабановата къща и къщата на Аргир Куюмджиоглу – днешният Етнографски музей. Всички те са строени от началото на ХІХ в. една след друга. В Старинен Пловдив може да се проследи цялото развитие на Възрожденската жилищна архитектура. Тук има по – стари къщи с открит чардак, несиметричен план и по – скромна декоративно художествена украса. Постепенно жилището се развива. Откритият чардак се заменя с отворен салон, обемът на къщата се увеличава. Стените се изписват, декорацията на дъсчените тавани е по – разнообразна и сложна. Несиметричната схема не може да задоволи нарасналите изисквания на собствениците -  хора, които пътуват много, познават Цариград, Венеция, Виена. Те се стремят да внесат в къщите си обстановка на такова ниво, каквато са видели в чужбина. На тези условия отговаря успешно Пловдивската симетрична къща, така че към средата на ХІХ в. Тя се разпространява из Българските земи.

Планово пространствената схема на Пловдивската къща се изгражда върху принципа на симетрията спрямо две взаимно перпендикулярни оси. Композиционно ядро в нея е салонът, който е приемно и най представително помещение в жилището. Около него симетрично се групират останалите помещения. Броят, големината им и художественото оформление се диктуват от материалните възможности и  естетическите изисквания на собственика. Макар и подчинени на общи принципи отделните образци на Пловдивската къща се открояват с ярка индивидуалност.

Декоративното оформление на този тип къщи  е особено характерно: всички са с изписани стени, стенописта е ярка, пъстра, обогатена със сложни орнаментални мотиви и дори с пейзажи с различни сюжети. Таваните в Пловдивските къщи предлагат разточително разнообразие на пластични решения с геометрични орнаменти. Духът на Възрожденския Пловдив е съхранен и в неговите улици: „ Кирил Нектариев”, „ А. Гидиков”, „ Пълден” и др. На някой от тях са запазени калдаръмените настилки. Характерна особеност тук са оградените с железни парапети, каменни рампи, които свързват уличната настилка с входовете на къщите. Къщите са дело на известни майстори – строители като част от тях са връх на творческия гений на майсторите. Те са съчетали естетиката с удобствата  и едновременно с това отговарят на изискванията за представителност. Голяма част от тях са музеи, в които е запазен духът и битът на Българина от Възрожденската епоха. В Старият град значителни паметници от Възраждането са и редица църкви. В Старинен Пловдив се извисява църквата „ Св. Неделя” , църквата „Св. Константин и Елена” е в сърцето на Стария Пловдив. Тук съжителстват останки от различни векове. В Южното подножие на Три хълмието се намира митрополитската църква „ Св. Марина”. Освен богатата дърворезба на иконостасите в двора на църквите се издигат камбанарии. Старинен Пловдив и до ден днешен е съхранил цялата атмосфера, типична за Възрожденската епоха. Не случайно това богато архитектурно историческо наследство е предпочитано място от пловдивчани и гостите на Пловдив. Животът във Възрожденския Пловдив пренася във времето, културната  ни традиция и с разнообразния културен живот съхранява възрожденския дух.

Културното наследство, достигнало до нас от епохата на Възраждането носи отпечатъка  на европейското влияние. Като цяло Българската национална култура успява да постигне значителни успехи без подкрепата на държавни институции. Тя успешно се противопоставя на различни чужди влияния. Първоначално се дистанцира от останалите Балкански народи, а в последствия се интегрира с Европейските постижения. Успява да изгради местни институции – читалища, училища, настоятелства и др. Поради неблагоприятните обстоятелства, оформилата се интелигенция няма възможност да разгърне своя потенциал, но има възможност да заимства  от Европейската култура всичко онова, което има стойност за Българския народ. Българската държава, възродила се след Освобождението за трети път на това кръстопътно място, въпреки достиженията в различните области непрекъснато попада под ударите не само на Великите сили, но и на съседните държави – в борба за сфери на влияние и откъсване на територии с изконно Българско население. Няма друга страна на света, чиито територии да граничат със собствено население. За съжаление тя носи съдбата на малките държави. И днес, когато в Света се налага Новия световен ред – Глобализацията, единственият изход е съхраняване на културното наследство и опазването му от чужда идеологическа намеса и употреба. Успеем ли в това – България ще я има.

 Използвана литература

1.     Генчев Н.,  Българско Възраждане, С. 1988

2.     Янчева Ирена, Етнология на Възрожденския Пловдив, Пловдивско унив. и-во, 1969

3.     Очерци из историята на Пловдив, ч. І, П. 1990

4.     Пловдив Културно историческо наследство, С. 1984

5.     Кръстанова Кр., Солун и Пловдив и тяхното успоредно, историческо, културно и обществено развитие ХVІІІ – ХХ век, 2000