3. Интерпретацията на Фридмън на „Немирството на парите”

В своята книга „Немирството на парите (изводи от монетарната история)” Фридмън разглежда монетарните явления и неочакваните последици от незначителните промени в монетарните институции. В единадесет глави той проследява монетарната история. В първа глава предлага показателен пример – каменните пари и златните пари си приличат толкова много, че можеш да ги намериш в една и съща кариера. Във втората глава очертава същността на монетарната теория, която служи за контекст, в който се оценяват описаните след това исторически епизоди. В следващите три глави Фридмън разказва истински случаи как наглед незначителни събития имат съдбоносни  напълно неочаквани последици в историята. В глава трета е описано как изпускането на един ред в закон за сеченето на монети довежда до сериозни последици и в политиката и в икономиката на САЩ за няколко десетилетия. В глава четвърта излага емпиричната основа на тези заключения. В глава пета се разглежда трудът на двама невзрачни шотландски химици, чиито резултати попарват надеждите на Уилям Джненингс Браян, американски деец от демократическата партия да стане президент.

След този преглед в глава шеста е разгледан един изключително важен въпрос „за връщане към биметализма”, който е породил най-оживените теоретични спорове сред икономистите и най-острите дебати относно икономическата политика в цивилизования свят в периода 60 –те – 90 – те години на ХІХ век. В тази глава той излага твърдението, че традиционните схващания за биметализма като парична система са дълбоко погрешни. По-нататък той прави сравнение на биметализма с монометализма и базирайки се на различните събития достига до извода, че паричните системи не могат да се изграждат на ново, но действително могат да бъдат променяни и повлиявани по различни начини чрез съзнателни действия. За това прави извода, че разбирането на монетарните действия има голяма потенциална стойност за обществото.

В глава седма ни връща към конкретен исторически епизод. Последиците от американската програма за изкупуване на сребро през 30 – те години на миналия век, която повлиява настъпилите промени в далечен Китай. Макар да изглежда фантастично проследяването на събитията довели до това недвусмислено говорят, че тези, които са предприели тази стъпка са имали представа за основите на монетарната теория.  Последното звено в поредицата от събитията, за които е допринесла политиката на САЩ по отношение на среброто е хиперинфлацията.

В глава осма се разглеждат причината и лекарството за инфлацията като са използвани нови и  исторически данни за редица държави за да ре илюстрира централната теза, че инфлацията винаги и навсякъде е монетарно явление. Глава девета свидетелства за значението на случайността от следствието от монетарните промени дари отражение в различни страни по различен начин. В глава десета проследява възможните последици от паричната система, която днес преобладава в целия свят – система е исторически прецедент от момента през 1971 година, посочва той, когато президента Никсън прекъсва последната тънка нишка между долара и златото, нито една основана валута няма връзка с никаква стока. Всички валути днес са декретни пари и се опират единствено на своето узаконяване чрез санкцията на правителство. Последната глава е епилог, в който са разгледани  епизоди от предходните глави и са изведени обобщения и поуки.

Според Фридмън между сделките стои „нещото”, което се нарича „пари” и е възприемало безкрайни материални форми - от камъни през мед, сребро и злато до късчета хартия и записи в счетоводните книги. Той си разсъждава над въпроса за бъдещите превъплъщения на парите. В своите изследвания освен определенията за парите Фридмън разглежда и основната функция на парите и посочва , че те обслужват обращението, определят и равнището на цените. Парите разглежда като вид имущество. В пазарната икономика хората имат възможност да формират и съхраняват богатство в различни форми. Субектите могат да владеят пари, държавни облигации, акции, недвижима собственост... Всеки се стреми да максимизира  своя доход като отчита ограничеността на притежаваното от него богатство. Следвайки тази логика Фридмън разглежда търсенето на пари като функция на лихвените проценти, реалния доход, инфлационния индекс, пазарната норма на дохода от акциите, абсолютното равнище на цените.

За да отправим критичен поглед върху „Немирството на парите” в интерпретацията на Фридмън, ще обърнем внимание на някои моменти, които илюстрират подхода на монетаристите към парите и дават повод за размишление.

Изходен момент в  логиката на монетаристите е недвусмисленото определение  на „богатството” като капитализиран доход. В това определение се открояват два главни аспекта:

 - Богатството се оказва точно определено като капитал, защото имуществото, което носи доход и само носи доход е тъкмо капиталът. Всъщност той е богатство, което носи богатство чрез развитото богатство.

 - Определението има количествената страна – то показва, че субектът е богат със своя капитал, но дава и начина за изчисляване размера на неговия капитал. Защото, макар че различните индивидуални форми на съществуване на капитала са несъпоставими непосредствено, те все пак са съизмерими като обществен капитал.

Но кое вложение е по-голямо от другото ако твърдим, че те са несъпоставими величини? Единственият отговор може да бъде – онова, което дава по-голям доход. В този случай, индивидуалният капитал е равен на дохода, който получава субектът разделен на нормата на лихвата умножен по сто. Качеството е обществен капитал, формата е пари, а в паричен вид капиталите са отхвърлили различието си и представляват само различно големи суми. Определението на „богатството” като обществен капитал, което при Кейнс остава  само загатнато, при Фридмън е съвсем явно посочено като изходно положение на анализа, макар че и при него отсъства анализ на съдържанието на категорията пари.

Капиталът може да се прояви в разновидни прояви, може да се появи под формата на вещи, може наглед да изчезне, да напусне материалната си форма, но въпреки това да дава доказателство за себе си – да носи доход като интелектуален капитал на съответното предприятие. След като определя какво търси – богатството, което всъщност е капитал, Фридмън разглежда въпроса къде да го търси и посочва, че той може да бъде открит във всички неща. Щом капиталът може да приеме всяка форма, то за неговия собственик остава само да го разпредели.

Една част от капитала ще остане в съответната си парична форма, друга - субектът ще даде в заем ( например облигационен), възможно е друга част от капитала да е вложен като дялово участие в акционерни дружества или ЕООД.

Наличните (физическите стоки) също са капитал, например определена сума. Освен всичко това индивидът притежава и човешки капитал, чиято сума винаги е по-голяма от нула. Впрочем според Фридмън, физическите стоки и човешкият капитал са много близки и взаимозаменяеми – за да възпроизведе „човешкия си капитал”, субектът трябва да потребява, да консумира физически стоки и обратно може да вложи своя човешки капитал в трудовия процес за да се сдобие с желаните стоки освен тези от първа необходимост. В своята интерпретация, Фридмън се спира на факторите, които определят обема на паричното обращение. Според него, размерът на паричната маса може съзнателно да се управлява от централната банка. Ако предлагането на пари не съответства на търсенето, това води до изменение на номиналния доход, тоест на паричния израз, но не и на реалната величина на националния доход на съответната държава. Ценовото равнище се изменя в резултат от несъвпадението на търсенето и предлагането на пари, но предлагането на пери е под контрола на обществото в лицето на централната банка. Поради това, то може напълно съзнателно да управлява   чрез предлагането на пари при известно търсене, ценовото ниво, номиналният доход, а чрез тях и стопанската активност. Умерената активност има благоприятно въздействие, но не бива да се допусне инфлационният процес да стане неконтролируем.

Всъщност, за нас интерес представлява не толкова монетаристките иде за косвено регулиране на икономиката, а по-скоро наблюденията, отнасящи се до функционирането на парите в съвременните условия. Фридмън с право се счита за един от най-добрите познавач на тези условия. Той е отделял специално внимание за изучаване на паричното обращение тъкмо в етапа на прехода от златнопаричната към днешната парична форма.

Освен недвусмисленото определение на всичко това в това число и човешката личност като капитал, Фридмън развива определението, което се съдържа само в загатната форма у Кейнс. За Кейнс има пари и лихвоносни вложения – това противопоставя парите на капитала, докато за Фридмън между различните форми на вложение принципна разлика не съществува – те всички са определени като капитал, всички носят доход. Всеки от типовете капитал си има особеност, която се характеризира със съответната доходност различна, защото е различен рискът.  Фридмън съставя формулира факторите от които зависи търсенето на пари, а именно:

 - лихва по облигациите, тя се среща и при Кейнс;

 - лихва, която носят парите. Но кое нещо носи лихва, кое самонараства? Явно парите, които е имал предвид Фридмън не са нищо друго освен капитал.

 - лихва по дяловите участия. Капиталните вложения носят доход, но Фридмън го е определил като лихва „личен доход” на собствения капитал, различен от предприемаческия доход на собственика, който изглежда като лихва на човешкия капитал. С това Фридмън интуитивно следва марксовата логика, която гласно отхвърля.

Инфлационният фактор, който е погрешно да се отнася   като издръжка само на паричната наличност в имуществото на лицата – това е коректив на целия доход независимо от неговия източник.

Важно е да отбележим и конкретния извод на Фридмън, че обществото може съзнателно да управлява размера на паричната маса, а оттам и равнището на цените. С това първо е опровергано твърдението, че с отхвърлянето на златнопаричната форма мащабът на парите изчезва, а парите, които нямат никаква собствена стойност, получават пазарна цена, която се определя от тяхната специфична полезност. Изводите на новата количествена теория влизат в противоречие със собствените и основни положения, но този факт няма значение за разглеждания тук проблем. По-важно е, че според Фридмън, съществува възможност за съзнателно изменение на ценовото равнище, при което не се нарушават реалните съотношения на стоковата размяна. Следователно мащаб на цените съществува и държавата в лицето на централната банка е в състояние да ги управлява. У Фридмън не откриваме насоки за изследване на съвременния механизъм за установяване мащаба на цените, но това е една от задачите, които трябва да реши днес паричната теория. Неговия анализ на предлагането на пари ни разкрива, че и трите посочени от него детерминанти на този процес на практика се намират в ръцете на държавата, която:

чрез централната банка е единствения емитент на „централни пари” – банкноти, пари по сметки в централната банка и монети;

със закон определя задължителните резерви, които търговските банки трябва да държат в централната банка;

със средствата на сконтовата политика на централната банка и нейните операции на открития паричен пазар може да регулира ликвидността на банките.

Можем да направим извод, че именно чрез управлението на предлагането на пари, държавата определя мащаба на цените в условията на кредитно - паричен стандарт. Налага се още и обобщението, че въпреки принципно различните изводи, които правят от наблюденията си върху механизма на паричното обращение Кейнс и монетаристите, факторите, които посочват като определящи съвременното парично обращение по същество съвпадат с факторите, които определят всяко движение на капитала

.

Заключение

В заключение трябва да посочим, че същността на тази богата съвкупност от идеи на това икономическо направление има своите специфични измерения, които могат да бъдат обогатени и доразвити в епохата на глобализиращия се свят от изследователите. Неслучайно съвременните привърженици на монетарната теория се застъпват за разработването на един по-общ „синтетичен модел”, в който да се намали неговата антикейнсианска насоченост. В своите по-късни трудове Фридмън подчертава, че различията между икономистите от различните направления са по-скоро между акцентите, приоритетите и   оценките отколкото по същността на нещата и посочва, че всички тези теории подлежат на по-нататъшна разработка.