Снощи бях на представянето на новата стихосбирка „ Далеч от рая”  на Мария Чакалова – учител по български език и литература. С Мария ме запозна моята приятелка, която вече не е между нас.” Носеше красотата в себе си и живя живот за другите”- това написах за Грозданка. Това беше тя . Това  е и  Мария. Върви изправена, гради живота си с много усилия, с лишения и жертви. Дава всичко от себе си на хората, на близки и приятели ...на учениците си. Мария не се изгуби в днешния объркан свят. В „Сън” мълви: ” върнах се  към своята природа”. Не , не  Мария – ти винаги си била там,  ти остана вярна на себе си. Защото един от основните закони на Вселената прозира в твоята същност, то е твое верую: „Бъди добър към всички хора, независимо от тяхната възраст, пол, образование, интелект, вяра...Стреми се да им даваш от твоята топлина и светлина. Доближавай ги до себе си, а не ги отричай, отдалечавай.” И ти, спазваш завещаното ни от нея „да не забравяме да се вслушваме в гласа на сърцето си и намираме  пътя към хората с добрина.”

 Поздрави за поредната твоя рожба – втората стихосбирка с отронили  се от душата ти стихове!

 Коя всъщност е Мария Тодорова Чакалова? Да проследим  житейския и път.

 Родена е през 1949 година в Пловдив. Завършва Българска филология във Великотърновския университет и 35 години работи в системата на образованието като преподавател и експерт по български език и литература.  Защитава всички квалификационни степени в своята професия. Учител на Пловдив през 1998 г. и на България през 1999 г. Носител на почетното отличие „Неофит Рилски”, националната награда „Даскал Ботьо Петков, почетния знак на град Пловдив и други награди. Автор на научни разработки по методика, литературознание и социолингвистика. „Далеч от рая” е втората й поетична книга след „Имахме да си кажем”(издателство Светулка44 – 2004 г.)

От  кратките биографични бележки за нея прозира човек отдаден изцяло на професията си, а от лириката – нейната душа и виденията   й за минало и настояще. Малката книжка, поредната нейна рожба съдържа 29 стихотворения. В „Милениум” разкрива контраста на векът с двата хикса и отправя молитва  за настъпилия, другия:

„Исусе Христе,

 дано да бъде

 зареден с любов!”

Като всеки човек и Мария Чакалова в мислите си често свръща към корените си и  в „Завръщане” ще напише: „А мойте корени лежат в снагата на гордата и нежна Родопа планина” и после от душата й стон ще се отрони:

„Аз притежавам

тази ивица малка земя

между ада и рая.

Заради нея

раздавам душата си,

късам плътта си.

Искрата, която уж свети,

изтля.

Болят ме

скъсаните с него връзки ,

сънувам

ливади и чанове,

борики и вятър,

нашепващ моето име.”

С  бягство в Стария град ще лекува копнежът по корените, ще занича в уличките стари за да търси духът на Вечността и да черпи  сила от него:

 „От себе си ли бягам там –

във времето?

Или объркана

от самота и суета,

от бързане към жизнената струя,

преследвам минало,

все още живо?”

В пътуването през течащото като водата време ще се лута изгубила посоката, останала без път и пътека, сама , объркана , изнемощяла...но ще отсече:

 „Само пътя  към себе си знаех

и с несигурни крачки

 потеглих към него.”

Дори подозрителна и затворена и немилостива към себе си, душата и е отворена за децата и ще излее думите:  „ но внезапно  до мен детенце спря и ме погали. Ненадейно от радост  разпуках се – коренче в мене поникна.” Като вик е тази радост, родена от  копнежа на жената за дете!

Достигнала сезона на златната есен Мария ще търси в себе си онова момиче, раздаващо неуморно красота  с  лутаща, нестоплена и непозната обич. И веднага следва контраста на годините, които изпълват душата с  тъмнина и пустота , но все още взираща се в очите, да срещне поне малко топлина, да се сгрее. В повечето стихове прозира  онзи човешки копнеж, вечният копнеж за любов без , който животът ни би бил пустиня. Копнеж фин, нежен, пропит от болка от самотата, която често е неин спътник.. Стиховете е нарекла  „Самота”, „Докосване”, „Копнеж”, „Усещане за любов”, „Тост за любовта”. Само докосването до ”Копнеж” е достатъчно да чуем протяжния вой на сърцето за безмълвната и неповторима любов.

„Страхувам се от себе си,

защото боледувам

за любов,

а не мога да бъда покорна.

Всичко диво е в мен –

Призрачно и самодивско.

Пия вино със совите

И после се прибирам.

Но сърцето ми вие

За онази любов,

Безмълвна и неповторима.

Изправям се.

Падам.

Поглеждам се.

Аз съм в широко поле.

На хоризонта точици тъмнеят.”

Докоснали са душата й, и мигове породени от поглед, усмивка, от изречени  далечни думи, от безсилие,  от безвремие, от раздяла....”кинжалът на духа е безпощаден”, ще отсече тя. Накрая  - примирение с болката, която „дори престава да горчи.” И отново в „Оцеляване” чистата и душа, оставила детето в нея   на воля да играе, ще се върне към  себе си и към мечтите си.

„Завръщам се към себе си

С мечтите и със страстите.

Разделям се с илюзии,

С надеждата за теб.”

В опит за равносметка ще проговори с онзи типичен за нея  глас за истини и лъжи, за взетото и дадено и болката от тях, които човек не може да понесе, а само планината със своето мълчание.

 „Скалите и белеят като белези,

Защото даде пръст на равнината,

а изгорените гори чернеят в рани,

защото взе от огъня небесен.”

В „Далеч от рая”  всъщност  прозира отдалечаването ни от  човещината, от ценностите ни и ще ги види само като синева

„Боледуват душите ни.

Като прелетни птици,

изостанали от своите ята.

Главите са наведени,

ранени са сърцата.

И само там – в ъглите

на паметта ни

се мята синева.”

 

Далеч от рая, Мария, но не и в ада! Защото отваряш очи, защото пръскаш светлина! Да даде  повече като теб, Бог  на България за да се разпръсне мятащата се синева!

 

 

 

 

 

 

 

Опит за равносметка

С другите хора
разменихме каквото можахме,
което ни позволиха
минути, съдби и души...
Понякога разменяхме лъжи,
от които се нуждаехме неистово,
за да продължим,
както запътилият се към Божи гроб
разпъва пак сергия като тези,
които някога разрита в храма
самият Божи син...
От взето и от дадено боли,
а само в планината може
мълчаливо да ги понесе.
Скалите и белеят като белези,
защото даде пръст на равнината,
а изгорените гори чернеят като рани,
защото взе от огъня небесен.

Сълза
Една сълза
в душата ми
изгрява -
за вчерашния ден.

Една сълза,
а колко много болка
е събрала
и колко студ
превръща топлина.

Неочакван въпрос

Ако любовта
е импулс
и игра на телата,
защо тогава духът ни ,
когато остане без нея,
бавно,
безславно
умира?

Безвремие

Аз вървя над епохи и граници
в моя слънчев и шеметен град,
а в сърцето му, чуждо за милости,
идват щъркели, за да гнездят.

Безсилие
Времето ни погуби.
Ограби ни от Вечността.
Запокити ни в мъглямостта.
Възроптах.
И срещу другите.
Замириса на бунт.
Но не се получи.
Потеглих, като прашинка в безкрая.

Бягство в стария град

Какво ме кара
в уличките стари
да заничам?
От себе си ли бягам там -
във времето?
Или объркана
от самота и суета,
от бързане към жизнената струя,
преследвам минало,
все още живо?
Защото в тази сладостна магия,
наречана Пловдив,
и Евмолпия,
Филибе,
на Вечността духът живее.

благодаря ти,4е споделяш това с нас...но тази прекрасна душа,струва ми се някак позната?!

Сякаш се оглеждам в стиховете и ...и съзирам себе си...
Благодаря!