Историята на един разказ

На моя рожден ден преди години беше и пловдивският журналист Йероним Тянков. Бяхме съседи. Малко преди да дойдат останалите ми гости му разказах нещо за себе си. Причина бяха стиховете, които му показах. По време на следването ми бях на стаж в Ямбол. Там срещнах един мъж, който имаше отговорна работа и същевременно пишеше стихове. Обичах поезията.  Вероятно в това си допаднахме.. Зароди се едно хубаво приятелство. Когато си много млад и неопитен общуването с такива хора е интересно и си заслужава. Сега от разстояние на времето не мога да кажа дали това е било любов или само симпатия. А, може би – несподелена любов. Между нас след приключване на стажа ми започна една кореспонденция, която продължи дълго. Получавах писма в които имаше само стихове и трябваше да отговорям по същия начин – със стих. Не винаги успявах. Но той продължаваше да ми изпраща стихове. Когато му се удадеше възможност да посети града ни винаги се обаждаше.

 След време ...нещата  от само себе си прекъснаха ...живеех на ново място и не бях сама. Все още пазя папката с добре подредените в нея стихове – спомени за неизживени мигове.

В разказа „ За всичко – стихове!”, който Роньо, така му казвахме, ми посвети и публикува в местния вестник има и нещо допълнено от него...художествена измислица. Нещата не можеха  да бъдат споделени, защото прототипът  на Виктор  беше семеен.

Преди седмица потърсих папката –открих я и събудих спомена за един период от живота ми наситен с много нежност и красота – заради стиховете, поезия на  душата. 

Между тях намерих едно в което няма автор .Мисля, че е негово, което мислено е посветено на мен и нашето приятелство – една несподелена любов. Озаглавено е „Триптих за тебе”

 

Много дни и нощи разравях и отсявах

златоносния пясък на голямата поезия,

за да открия златните слова

за своята любов към тебе.

Ала чуждееха и чужди си оставаха

за това, което трябваше да кажа.

Че тя, неповторимата, искаше за себе си

Неказани от никого до днеска думи.

 

+++

Как хубаво е, че ме слушаш ти!

Как хубаво е, че те гледам аз!

А бликналата нежност във очите ти

стопява чертите ти в сияние незримо.

Ти цяла се превръщаш в доверие и доброта

И пълни се със взаимност цялата вселена!

 

 

 

+++

Аз вярвам ще се срещнем с тебе

и щастието ще бъде много близо,

но с него и оня грях, от който

неотделимо често бива то.

Ще идват думи със които

повторил бих твореца аз,

вселена цяла бих създал,

звезда във нея за да бъдеш ти!

...но в миг от колебание и трезвост

и цветната дъга на чувствата угасва...

Ще тръгнем пак. Ще ни поеме делника

безгрешни, но и безутешни.

                                    !!!!

Мога само да замълча и да благодаря на съдбата, че съм имала щастието чрез едно истински чисто приятелство да се докосвам до поезията. Благодаря ти, приятелю! Не зная къде си, има ли те?

Благодаря и на теб, Роньо! Ако ме гледаш от горе пак ще кажеш: „Колко по-истински са чашите за вино!”

 

 

 Ати Милуш - тота

 

 

 

 

.... ако и ти не си изпитвала чувства, значи преживяването е било вълнуващо само за него....и сигурно си го обогатила дори и без да искаш...

ех,...любовта,приятелството и поезията са едни толкова широки и тайнствени пространства...това,което си изживяла и е оставило тряйна следа в теб -е невероятното,за което човек си заслужава да се усмихва,да плаче,да обича,да трепти,да мечтае...благоря ти за всичко:)