Йероним Тянков*

            Тъжното настроение много често извира от невидими пукнатини, само го усещаш, как те завладява, как пълзи като мъгла в цялото ти същество и тогава влизаш в някакво сладко примирение, на устните идва усмивка, пръстите леко барабанят по масата, подредена с чаши за наздравица.

             А може би по начало трийсетият рожден ден да е тъжен?! Не си вече момиче, но почти не си и жена, защото за да бъдеш жена, трябва да бъдеш посветена в това от мъж и въобще да познаваш мъжете, и те да се изтискали от тебе и сили, и сълзи и да са правили земята да пропада...

              Ах, тия минути, които са само твои до идването на първите гости, които събират в мигове изживяното до сега и пълнят паметта ти с нечути гласове!

              Можеш да поседнеш на един от тия десетина стола около масата. Да мислиш за себе си и за онова, което ти остава!

               Какво остава?

               ...

               Стиховете!

               Беше на някакво съвещание в окръжния град, с програма, която оставяше твърде много време и женените се юрнаха да мажат филийки с мед и масло, но съвещанията са и затова...А тя се запозна с Виктор.

                Смешно момче – с грозничко лице, обременено с тежки очила с белег на бузата колкото тиквена семка, с много голяма уста...

               -  Вие...какво ще правите тази вечер?

               -  Нищо особено. Ще се прибера в хотела и ще чета. Намерих интересни книги тук...

                - Предлагам Ви да се разходим из парка, паркът е чудесен...

                   Тя искаше да каже „не”, но не можа.

                    Така стана. Даже не се целунаха в парка, нито тази вечер, нито следващата, нито веднъж до сега!

                     Виктор ...победител!

                     Десетина дни след съвещанието Виктор и се обеди по телефона.

                    - Какво е настроението?

                     - Ами...Шантаво...

                     На другия ден получи писмо. Всъщност получи един плик и в него, старателно, без грешка преписани на машина стихове.

                     Тя стана, почувства нужда стане и да намери кожената папка със стиховете, който й изпращаше Виктор. „Да намери” не беше най-точното, защото папката стоеше в библиотечния шкаф и тя винаги я намираше там, когато попадаше сред мислите за самотността, за бялото чисто легло, за тялото си останало за цял живот нейно...

                      Да, ето онова, първото стихотворение! После тя му каза, че е радостна. В отговор на това – друго стихотворение. Веднъж го попита – как успява да намери точно онова, което трябва. Виктор и каза:

                     - Има за всичко стихове...

                      Той й преписваше стихове от книги, вестници, списания. Попита го:

                      - Защо сам не пишеш?

                      - Може би и аз някога ще напиша нещо.

                      -  Все ми се струва, че стиховете са твои!

                      -  За да не ти се струва така, ще ти съобщавам и авторите им!

          С тези стихове Виктор и казваше думи, които разсейваха самотността й, или я увеличаваха...

                       - Защо, когато ти кажа, че съм тъжна не ми изпращаш радостни стихове?

                        - Помисли защо?

            Една сутрин той й се обади, че ще дойде в малкото градче и че би искал да се видят...

                         Разбира се!

            Тя наемаше същата тази стая, в която сега очакваше гостите за своя трийсети рожден ден.

                         - Моля те, запази ми стая в хотела!

                         - Чудесно!

                          - А сега бих искал да се отбия в хотела, да се поизмия...

                          - А ако поискаш да останеш тук ,при мен?

   Ето, това я безпокоеше – как да му го каже, а то било толкова просто!

   Виктор свали очилата си, очите му за премигаха на бялата слънчева светлина,  устата му увисна в ъглите, пречупи се на две...

                            - Ще останеш, нали?

                            - Видиш ли ... получава се нещо такова, че ...По-добре да отида на хотел, по-добре е..

      Сложи  очилата си и сякаш от това доби кураж. Допълни:

                             - Ще развалим всичко..нали разбираш?

       Тя се засмя и отново си каза – Виктор – Победител!

        Победителят отиде да спи в хотела, а тя плака в снежното си легло.

        После?

         А, да... Виктор продължи да й изпраща стихове – за добро, за самотност, за радост..за всичко! И тя ги подреждаше в кожената папка, едно след друго, за да може винаги, когато поиска, да узнае какво е изпитвала в този или онзи ден.

          Този Виктор...Каквото и да кажеше за него, не биваше да отрича, че я разбираше великолепно. Само от една дума, даже от мига мълчание, настанил се по дългата жица между двете телефонни слушалки.

           Понякога се питаше – обичаше ли я Виктор, не беше ли неговата някаква странна, непозната на хората любов, идваща като музика от времето и отиваща си като сън? Как изглеждаше тя в очите му – красива, нереална, безплътна?

           Това е вълшебно, но ...каква полза от всичко?

           На трийсет години една жена – момиче може да си зададе такъв въпрос. Страшно е, ако не откликне отговор, нали?

        ....

 Вземи кожената папка със стиховете...и извий листовете на руло! Така ще задушиш в тях гласовете...И нека сега огънят поеме това минало, взидано в рими и думи.

      Колко по-истински са чашите за вино!

Йероним Тянков /1926 – 2003/ е оставил своя журналистическа и литературна следа в Пловдив. Книгите му „Спасенние” /1969/, „Да счупиш огледалото” /1974/, „Двадесет дни за решение” /1985/ и романът „Последната ваканция на Милан Дойков Миланов” /1997/ дават представа за художествения потенции , които остават неразгърнати. Неговият семпъл, по журналистически стил, не е лишен от психологическа пластика, но сякаш този белетрист не притежава така необходимата за занаята „търпелива всеотдайност и работоспособност”.

 Владимир Янев