Боян Иванов Методиев 

            Пред вас стои глобус. Опитайте, ако обичате, да го завъртите така, че онова синьо петно накрая на континента Европа, обозначено като Черно море, да застане директно на линията на вашия поглед. Така. Благодаря ви. Чудесно се справихте. Сега, нека заедно да се вгледаме вляво от това петно. Виждате ли добре? Да, наистина е малка, но нека се опитаме да прочетем името, ако обичате. България...Да, точно така. Не сте я забелязали преди? Няма значение, аз също не бях я забелязал макар да живея там. Интересно, не мислите ли? Сега да се вгледаме още по-добре. Мъгливо е, знам. Там, на Балканите, вечно има някаква мъгла. Лошото е, когато мъглата е червена и мирише на барут. О, не, не се страхувайте. Сега мъглата е сива, гъста, но за сметка на това лежи ниско, така че се отразява само на малките, нисички, дребнички и нищожни същественца. Другите – високите, силните и стабилните същества са над нея. Какво казвате – нямало дума „същественца”? Уверявам ви - има! Сега да се спуснем по склона на това, което местните наричат Стара планина. От коя страна? Няма значение, разликата е само в температурата. Знаете как е – на юг винаги е по-топло. Сега да надникнем под мъглата. Да, правилно, познахте. Това са окопи. Не, няма война...май... Всичко е нормално. Виждате брадви! Но моля ви! Та тези брадви са за дървата, които същественцата грижливо и предвидливо са закупили още есента, така че да имат топлина в къщичките си. Недоумение ли прочитам на лицето ви? Двадесет и първи век и дърва за огрев, казвате. Господи, какво тук значи някакъв си двадесет и първи век! На тази територия има толкова много дървета, че някои от местните дори не считат за нужно да ги закупуват. Те просто си ги взимат. Но нека продължим надолу – към окопа. Виждате ли онези тримата, които са се свили и пушат. Не, не тези с замрежения поглед около големия съд, в който се вари нещо и които седят, защото ако се изправят ще паднат и ще си разлеят пробата от съдържимото на съда. Погледнете тези, които са малко след извивката на окопа. Да, тези. Това са Иван, Гошо и Осман. Защо точно тях? Защото всеки един поразително прилича на всички и на някой от населяващите тези земи люде. Не се разсейвайте! Да, знам, че жените са хубави, но тези тук са обслужващ персонал и не ни касят. Мисля, че се приближихме достатъчно към тримата пушещи. Нека се заслушаме в това, което си говорят...

 

Иван:

            Османе, пак не си изял свинските уши. Друго няма, моето момче!

 

Осман:

            А бе, има...Видях, че носят пилета към стълбите, отдето се излиза от окопа. До онова огнище, дето Макрухито си топли коняка.

 

 

Гошо:

            Къде бе, бате? Ай и ние да идем да видим. А?

 

Иван:

            Гошко! Дете свидно! Там горе, катун няма, нито алуминий, нито дърва. Слушай, какво ти пее радиото. Това, дето уж го носят нагоре и дими, не е никаква манджа.

 

 

Гошо:

            Как не е, бе? В казан го носят, дими едно такова....Мирише, ама да си оближеш носа.

 

Иван:

            Това е заблуда, бе охлюв! Врагът трябва да мисли, че носят храна, а всъщност това са амуниции и разузнавателна информация.

 

Осман:

            Ай сиктир, бе! Как ще сложат патрони в димящ казан? Това не може да бъде.

 

Иван:

            Не може, ако си тъп! Ама от командването са яки! Те знаят. Ето, виж, даже и между нас има заблудени.

 

 

Гошо:

            А бе, мирише хубаво. Като когато имаше, такова, нямаше, война де, ние в село като се съберем и печем агне на Гергьовден. Всички....едно хубаво такова...

 

Иван:

            Няма вече. Война е. Атаката всеки момент ще става.

 

Осман:

            Е то ние това от сума време го слушаме. Днес атака, утре атака, не знам си кога атака. Все някаква атака.

 

Гошо:

            Да, Османе! Да! Ай да почва, че да свърши!

 

Иван:

            Ще почне. Щом са казали - значи ще почне.

 

Осман:

 

            Е да, ама дотогава само на миризми ще караме. А когато излезем срещу ония, ще превземем позициите и от командването ще ни раздадат онова, което са ни обещали.

 

Иван:

            Точно така. Гошко, батко, слушай Осман и мене. Мен малко повече де. Ама слушай, недей да говориш.

 

Гошо:

            Слушам аз, слушам. То все от вашите има в командването, та не знам те кой слушат.

 

Иван:

            Как кой?! Никой! Те са умни, те знаят. На Запад са учили.

 

 

Осман:

            На Запад е Македония.

 

Иван:

            Не бе, в западна Европа. Даже позициите дето ще ги атакуваме са на запад. Въобще всичко май е на запад....

 

Осман:

            Влече ме на юг. Там е по-топло. Дядо ми е оттам.

 

Гошо:

            И за искам на юг.

 

Иван:

            Ти пък къде се запъти пък на юг бе, Гошо? Рода ли имаш и ти? То вярно, че вие сте навсякъде, ама какво пък ти  е лошо тук? Социални взимаше, не бачкаше.....Рай!

 

Гошо:

            Тук ме потискат! Искам на юг!

 

Осман:

            Кой те потиска бе, серсем! Само някой да кихне срещу теб и целият катун идва с брадвите. Кой смее да те потисне.

 

Гошо:

            Това е родата. Така е при нас.

 

Иван:

            Каква рода, какви пет лева! Вие сте като глутници, бе. Това не е рода, това е вълча история. Вие така ходите и на сватба и на свиждане в затвора. Родата му била!

 

Гошо:

            Ето, сега ме потискаш! Ще кажа на ротния!

 

Иван:

            Кой те потиска! Османе, дръж го!

 

Осман:

            Ей, само на Гошко ще ми станеш! Виждаш ли го тоя нож!

 

Гошо:

            Ще викам!

 

Иван:

            Викай! То друго не и без това не можеш. Циври!

 

Осман:

            Ай аман вече! Да атакуваме и да започва тоя живот, че до гуша ми дойде. Искам и аз да имам свястна къща, децата да си облека, жената да зарадвам. Аман! Сутрин, обед и вечер само тоя пусти автомат гледам.

 

Иван:

            Ще дойде, Османе, всичко ще се нареди. Все пак има напредък, не е както беше преди. Сега имаме пластмасови чинии, не са дървените коруби. Раздават свещи, когато сметнат за необходимо. Преди какво беше - няма свещи, никой нищо не ти казва. Сега има надежда - ще се оправят нещата.

 

Осман:

            Има...не знам вече какво има. Толкоз години седим в тоя окоп. Все за тая офанзива слушаме, все за движение на запад слушаме.

 

Иван:

            Еми ти пък какво искаш – от днес, та за утре ли да станат работите? Не може. Време трябва. Важното е, че се стараят хората. Ето, ротният дава по една пържола допълнително на всяка Нова Година. На вас съответно – пиле. Лятна риза от май, зимна риза от ноември. Има движение. Но трябва време.

 

Гошо:

            Ама аз искам да имам сега. За какво ми е пържола на нова година само. Искам всеки ден пилешко... такова де, свинско там.... А бе, каквото щат, само да дават.

 

Иван:

            Ти пък какво мислиш, че ядат в командването? И те са на същото. И при тях няма.

 

Осман:

            Ти пък откъде знаеш?

 

Иван:

            Така каза ротния. И те ядели същото, не искали да харчат от провизиите.

 

Гошо:

            Кой ги знае? Никой не ги е виждал.

 

Иван:

            А бе, ротния каза, бе! Той е в контакт с тях. Нали ги вижда всеки ден.

 

Осман:

            Ти виждал ли си ги? Аз щото не съм.

 

Гошо:

            Да, Иване, виждал ли си ги?

 

Иван:

            Казах – ротния!

 

Осман:

            Ще взема да надникна аз някой ден...Къде отиват тия казани, майка му стара?

 

Иван:

            Аха, де олово в главата де. Ще те издуха някой куршум веднага. Защо мислиш, че не ни дават да мръднем – знаят, че ако дигнем глава от окопа и ще ни свети маслото някой отсреща. Те са го измислили вече.

 

Осман:

            А бе, не знам...къде е това  въобще...

 

Иван:

            Кое къде е?

 

Осман:

            Ми...врагът...не се чува, не се вижда. Не атакува, не гърми.

 

Иван:

            Подготвя се.

 

Осман:

            Не знам. Много време стана. Какво толкова подготвя?

 

Иван:

            Не мисли. Нали ядем и сме живи . Другото - майната му.

 

Осман:

            Какъв живот е това бе, човек? Само гадост – наряд, сън, наряд, сън - гадост.

 

Иван:

            Ами иди на юг тогава.

 

Осман:

            Не искам. Казах го просто така. Искам тука, Иване, сега да е всичко. И ти, и Гошо, и Макрухито, всички да седнем на една маса с пържоли ли, с пилета ли, с не знам си какво. Ама тука да е! Тука! И не в тоя мизерен окоп, а дето си ни е мястото, при жените и децата. Майната му и на командване, и на запада, и на всичко вече. Понякога ми идва ти казвам...ей така...с тоя автомат...да го взема и като почна...да не спирам.

 

Иван:

            Ай сега пък ще пушка! Никъде няма да ходиш, камо ли да пушкаш. Седи мирен!

 

Осман:

            Не ща! Няма да седя! Искам аз до го видя тоя враг. Животно ли е, човек ли е, какво е?

 

Гошо:

            Да бе, и аз искам да видя .

 

Иван:

            Тихо, бре! Ще ни чуе някой дето не трябва да не чува, ще дойдат и после ни жени, ни деца, ни нищо няма да видим.

 

 

Осман:

            Слушайте ме! Сега ще си подам главата над окопа и ще видя какво има горе. Кой е тоя с който ни плашат и въобще има ли някой?

 

Умълчават се за минута нашите герои. Никой не помръдва. Замислени са.

 

Осман:

            Ще надникна сериозно ви казвам.

 

Гошо:

            Да надникнем, бе бате Иване, а? Осман е прав. И аз съм с него.

 

Иван като да не се решава. Седи умислен.

 

Иван:

            Османе. Гошо. Не мога аз така - вие ще надигате глава, а аз да седя тука. Като ви гръмнат, какво да правя после, а?

 

Гошо:

            Ами, ще ни ядеш порциона бе, бате Иване.

 

Иван:

            Идиот! Не се си сещаш какво искам да каже, бе куха лейко?

 

Гошо:

            Не, бе бате Иване, бе, не се сещам. Какво ме потискаш и ти пак, значи, ейййй

 

Иван:

            Тихо! Излизаме всички.

 

            Подреждат се едни до друг тримата. Готови са да надникнат над пустия окоп, над мизерията и вонята в него. Искат да видят страшно ли е толкоз онова, с което ги държат толкова години в тая кал и мръсотия.

            Надигат се тримата едновременно. Три гологлави, нула номер глави с очи хлътнали от недоспиване и умора, от  спомени, които са станали надежда, от надеждата превърнала се в спомен. Гледат над ръба, а там мъгла няма. Всичко е ясно и слънчево, зелено и хубаво, пролетно. Гледат и виждат как ротният, батальонният, офицери, там разни генерали, кой от кой по-накичен и дебел седят на една маса с едни хубавици и си приказват сладко-сладко. Ни от враг се притесняват, ни от залп. Усмихват се весело, музика звучи, светлина и радост струи от тях. Едни от тях танцуват с хубавиците, други се прегръщат помежду си. Идилия, любов и разбирателство струят. Масата е отрупана с всевъзможни гозби и питиета, толкова са много и различни, че трите глави само преглъщат сухо, а очите им аха да изскочат от орбитите.

 

 

Гошо:

            Леле, колко плюсък, бате!

 

Осман:

            Откъде са взели всичкото това, мамицата им! Откъде?

 

Иван:

            От нас Османе, от нас. От кой друг?

 

Осман:

            Ах, майка му старааа!

 

            И надига Осман автомата дето толкоз му беше опротивял и започва да стреля. Затрещява оня ми ти автомат, бързо, страстно, бясно. Надига Иван картечницата дето му я бяха връчили още първия ден и затрещява и той. Изважда пистолета Гошо и запука де що свари. Гърмят и не спират. Оловна лавина сипят и кълнат – всичко и всички. А пред тях кървава баня настава - падат генерали, кървави пагони се мятат навсякъде, крещят хубавиците и падат в локви кръв. Не могат дъх да си поемат. По умиращите тела падат чаши, парчета от чинии и мръвки, бутилки се пръскат като на заря, сипят се стъкла и олово. Тримата от окопа не спират. Толкова злоба, толкова мъст се е насъбрала в душите и в пушките им, че три дни да стрелят пак не могат да я изкарат всичката. Стрелят, стрелят…

 

            Постреснахте ли се? Нищо, случва се. Но така е тук, при нас. Затова е добре дето не пускат никой да излиза  от окопа. Би станало много неприятно, не мислите ли? Пък знае ли човек, може пък ако излязат всички да стане по-добре. Приятна вечер!