Нино Николов  е роден на 29.IV.1933 г. В Троян.  Завършва гимназия в София -1950 г. и журналистика и унгарска филология  в  Будапещенския университет през 1955 г. Специализира естетика в Будапеща и международни отношения  в Москва.  Работи като референт в Комитета за приятелство  и културни връзки  с чужбина, основател и пръв ръководител на Информационния  център за преводна литература, зав. Външния отдел на в. «Литературен фронт» , директор на Българския културен център  в Будапеща, зам. Председател на на Комитета за приятелство  и културни връзки с чужбина. От 1974 година е главен секретар на Съюза на преводачите в България. Член на СБП.                В ранната  лирика на Николов преобладават темите за любовта, за носталгията по дом и родина, за борбата и строителството на обществото.                 По-късните му стихове и поеми са свързани с преживяванията и впечатленията му от различни страни. Показателна като явление е стихосбирката на Николов «Безсъние» - той напуска кръга на спомените, видяното и преживяното  и показва  стремеж към самовглъбяване  в идейно естетическите си дирения. Стихосбирки: "Споделени минути", "Светлини край релсите", "Годините не си приличат" и мн. др. Лириката на Нино Николов е превеждана  на руски, унгарски, немски, чешки, полски и други езици.                  Нино Николов е автор на остри публистични статии , есета и художествени  преводи от унгарски , руски и английски език повечето от които са издадени в отделни книги  и сборници.  Преводи: "Михаил Лермонтов", "Шандор Петьофи", "Млади унгарски поети", "Нова финландска поезия" и други. Умира  през месец април 2002 година.   Из Речник на българската литература, т.2, ат Е –О, Изд. БАН, 1977;   Поезия   Внезапно чувство Нино Николов   Как искам да запазя твоя смях – така години още да струа! Че всичко друго – зная – ще е грях. и всичко друго – зная ще боли.   Снежинки все от чувства закъснели Нино Николов   От хората получих добрини, които трудно мога да им върна. Те идваха все някак отстрани или ме караха да се обърна.     В дълбоките им, виждащи очи аз влизах като млад и странен пътник – така живяното, което в мен мълчи, бе озарено с погледи безсмъртни.   Постеля. Ласка. Дума или хляб. Далечен шум от бягащи вагони. И вятър в клоните, все още твърде слаб. Ръка останала да маха от перона.   Къде съм бил? Какви далечини. са ме примамвали , преди да се завърна? Човек от път събира светлини, попива ги във времето и от бързея.   Сега се връщам. Греят градове. Ръцете, щедрите, са вече потъмнели. Целувам пръстите им с тези стихове – снежинки все от чувства закъснели.   Шептя на облака над мен: благодаря! Той отминава в белите си дрехи. И обичта ми късна и добра, е песен в пустото гнездо. И нейно ехо.   На Збигнев Херберт Нино Николов   Привидното потиска с лекотата си – усетил съм го в не една любов, а вникнеш ли през думите, оттатъка светът престава да е млад и нов.   Прозрението укротява дланите, защото укротява и кръвта. Тя прави трудно да зарастват раните, преди да са дошли от любовта.   Тъй през смъртта проглеждаме в живота си, но после бързаме сами да отречем въздишката си. Който е самотен, не сяда никога да пише реквием. Варшава, 79.    

Калевала - Фински народен епос

 

текст: Нино Николов (превел книгата на български)

Добрият прочит на "Калевала" предполага и чувство за хумор, и чувство за сексуално иносказание. Без тях не бихме могли да вникнем в същността на тези приказки за насъщното, за хляба и обичта, за труда и подвизите, за доблестта и хитрините на човека. Разказът е извисен от достъпни идеали, близки и на съвременния човек, защото очертават твърде ясна граница между съзидание и разруха, усилия и лекомислие, оправданост и неоправданост на една или друга човешка постъпка.
Витии са облаците на човешкото съзнание, но "консер

вативната" като почти всяко народно по своя характер творчество "Калевала" стои здраво закотвена на своето място, за да се отприщва само тогава, когато трябва да се брани човек, род и родина. Така тя служи на човечеството и на космическата същност на човешкия индивид, който е неин герой в лицето на доблестния Вайнемойнен - вечния певец вълшебен, на баш ковача Илмаринен, на щуравия Леминкайнен, както и на останалите й незабравими по своята житейска оправданост герои, дълбоко мотивирани както в добрите, така и в лошите си постъпки. Тъкмо в тази уж наивна оправданост от живота е силата, с която "Калевала" опазва самия живот. Тя бае над болното, припомня забравеното, намира изход и в най-отчаяните ситуации, защото е приказка, каквато е и самият човек..."
Началната и последната песен на „Калевала", дописани от нейния съставител Елиас Льонрот, ни внушават тъкмо желанието и възможността да се преодолее преходността на времето чрез словото и песента, приказката и легендата, чрез верността към образите, завещани от митологията, както и към героите, наследени от историческото минало. Като ни среща с митически божества и народни герои, като ни предлага ярка с древните си символи версия за сътворението на света, „Калевала" въвлича в разказа си все нови и нови „съвременници", прекланяйки се тъкмо пред живия, можещия, мислещия човек. Епосът е жива енциклопедия, но и апология на народния живот, одухотворена тъкмо от човешкото присъствие в него, както и от конфликтите, които могат да се породят от различните човешки характери в семейството, рода, народността и другите народности. Енциклопедичният характер на епоса е заслуга на финските, карелските и донякъде инкерелските народни песни, на целия фински езиков свят до осемнадесетия и началото на деветнадесетия век, когато всъщност започва събирането и издаването на тези руни в отделни сборници. Подредбата, а с това и структурата на „Калевала" е дело и лична заслуга на родения през 1802-ра и живял до 1884-та Елиас Льонрот. Син на селски шивач, той учи медицина, но посвещава усилията си на епоса, на обогатяването му с нови песни, търси тяхната свързаност и последователност, „сглобява" през 1835-а първия си сборник, а през 1849-а издава „Калевала" такава, каквато я представяме сега на българския читател - с петдесет руни и близо 23 хиляди стиха.

„Калевала" - това е погледът, възхищението и критичната оценка на Елиас Льонрот върху цялостното песенно наследство на финския езиков свят. Неговият подход заслужава и до ден днешен внимание, особено в култура като нашата, която се отличава с изумително народно творчество, както и с обемни, еднакви по форма, но все още несвързани от никого цикли от народни песни, каквито са тези за Крали Марко или за майстор Манол.
Интересът на Елиас Льонрот към събраните преди него песни възниква от желанието му да проучи старите методи на лечение по фииските земи, магическите заклинания на древните певци и знахари. Търсейки заклинанията за оздравяване и пропъждане на болката, той се запознава и с редица други баения - срещу огън и желязо, копия и стрели, разпри и клевети. Тълкувайки заклинания за своята дисертация, Елиас Льонрот открива богатствата на финския фолклор - битовите, любовните, обредните, митичните и юнашките песни. Последните от тях се обединяват около имената на Вайнемойнен, Илмаринен, Леминкайнен и Лухи - похьолската господарка, както и около няколко основни теми: създаването на сушата, заливите, слънцето, месечината, звездите и звездната кола небесна, превръщането на горите в сечища и орна земя, посева и жътвата, стълкновенията между възмогващата се Калевала и пуста Похьола на север, обсебила Сампо - шарената воденица на изобилието, създадена от калевалския ковач Илмаринен. Чародейството не е хитрост или мързел в Калевала, то е само осанка на труда и човешката доблест.
То е присъщо на вечния певец, на баш ковача, на щурака воин, безстрашен, но и те не са безгрешни според народния певец, защото безгрешни хора просто не съществуват.
Мъдростта на „Калевала" е мъдрост на търпението, както може да съществува то само в работливия и почтен човек.
Поредната загуба е само епизод - животът продължава. Светлата диря не може да бъде заличена от никого и от нищо..."

http://www.helikon.bg/book.php?book_NR=64129#

http://ouim.org/forum/viewtopic.php?f=10&t=1974&p=33619

 

 

търсим връзка с роднини и приятели на Нино Николов. e-mail: elenanikolay@abv.bg

nino ti kade si,zapilqn sum ot samota,priqtel ve4en gde si,4ustvam prazna misulta....ICO

НИНО НИКОЛОВ

Из Приветствие

…
Човешки прост, достоен и сърдечен,
и строг, и весел, а и младолик,
той идва с нас да бъде тази вечер,
защото ние сме до него всеки миг!

Какво е пълководец без писател?
Какво е вожд народен без поет?
Приятелят какво е без приятел
дори когато всичко е наред?

Но и поет без своя вожд народен
не е ли сам в жестокия ни век?
Писателят не е ли вик безплоден
без пълководец, като нашия човек?

Другарю Живков! Исках да Ви скрия
в дълбокото сърце на моя стих.
Но мина четвърт век. И ще открия,
че все заради култове Ви крих.

…
Другарю Живков! В петилетки бойни
априлско племе крачеше до Вас,
писателите бяха Ваши войни,
поетите - на Партията глас!

И нека тук, в най-старата държава,
върху най-древния човешки континет,
една България да каже: Вечна слава!
И да си спомни след години: Беше ден!

И нека светлият единен комунизъм
да ни говори с ботевския глас,
че в бъдещето с подвизи се влиза.
И с хора, Тодор Живков, като Вас!

Август, 1980 г.

Исках да цитирам стихотворението "Приветствие", но видях че АНОНИМЕН ме е изпреварил.
Ще добавя само, че то е отпечатано в стихосбирката АПРИЛСКИ СЪРЦА, отпечатана на 30.03.1981 г. в тираж 7 000 броъки. Както е написано в послеслова "Тя е посветена на 70-годишнината на Тодор Живков - вдъхновителят и строителят на Априлската линия на нашата партия, с която са свързани всички завоевания на съвременна социалистическа България"
Невероятна тъпотия и откровено подмазвачество.

Така звучат нещата, когато се пишат по поръчка. Поезията е музиката на сърцето, така беше казал друг поет. Само стихове родени от сърцето и душата могат да са истински и да звучат красиво.