Ухание на обич

Васил Златарев

Тихо е…Тихо. Ти? Навън няма никой. Тихо е. Вали. Никой!Ти ли си?

Като че ли твоят глас ромоли. Твоят дъх. Не! Вали!

Просто дъждът бърбори с мрака.

И защо ли ми се стори, че си край мене някъде? Осезаема като дъжда…Като дъжда.

В тази късна дъждовна  доба все пак дойде…Ухания на обич.

Близост

Васил Златарев

Колко дълга беше тази нощ?

Бяла нощ със стъпки в незримото. И луна, забита като нож в ледената синева на зимата. И замрели пухкави ели , свели снежни тежки клони ниско…Всяка твоя тръпка ме боли! Колко е далече тази близост? Не, не казвай сбогом. Лека нощ! Бяла нощ и стъпки в незримото. Кой заби Луната като нож в ледената синева на зимата?

За автора

 Тази година /2007 б. м./поетът Васил Златарев навършва зряла възраст - 70 години. Ще помислите, че късно е прописал? Не... Късно го отвързаха. Но като ранно пиле пее. Позволяваме си този начин на исказ, защото Златарев и в най-лиричните си произведения влага тънка ирония.
Макар да е известен в литературните среди като бохема, той никога не е обръщал гръб на обществените и политическите проблеми, изобщо на големите неща от живота.
Издал е 11 книги, между които „Единак", „Келнер, сметката", „Пазарът", „Вик от пещерата"..., но колкото и да вика, си остана в нея както и целокупният български народ.
Да е жив и здрав. Той е твърде различен автор и има още какво да очакваме от него.
в. „Моята вяра"

Латерни

Небето бавно легна на паважа
и всичко стана пурпурно кафяво.
И няма кой кому какво да каже –
чадъри и коли се разминават.

И как да те открия под скафандрите,
под звуците на тоя дьждопад?
Покрай сергиите, по булевардите —
като латерни всички се въртят.

Латерните. Отдавна непотребни са.
Антика смешна —ужким весели.
Под навеса продават стари гребени,
огледала, помади... и вали.

Дори не мога да намеря себе си.
Пищят коли, задавя се градът.
По ъглите продават вместо гребени
илюзии... и мътни локви спят.

2007 г.