"България и българите са винаги прави. Никой не може да излезе вън от своя род и народ, защото ще се обезличи во веки веков” –  Симеон Радев

                       
                          Симеон Радев

 Живот в служба на България

Борислав Гърдев

1. “Дадох ли нещо на България?” – тези последни думи на умиращия Симеон Радев най-точно и пълно разкриват както неговият характер, така и мисията му, с която е живял осемдесет и осем години. А тя е да служи на България – като журналист, художествен критик, историограф, дипломат, мемоарист и просто като пример – за нравственост и художествена мяра.

   Признавам – контурите, релефът на един такъв живот приличат не само на главния му герой, но и на времето, чиито продукт е – в него има патетика, възвишени помисли и постъпки, радостни копнежи и много мъка, вследствие трагедията, сполетяла България в първата половина на века, свързана с неуспешните й опити да осъществи националния си идеал, завършили с национални катастрофи (1913-1918) и загубата на независимостта й (1944).

   Животът на Симеон Радев ми напомня ефектен, зрелищен, многоцветен, увлекателен и драматичен буржоазен роман, роман за въдхода и погрома на неговата класа и раса, роман, отразяващ като във фокус всички надежди, илюзии и горчиви равносметки, съпътсвали осъществяването на етапите на Великата възрожденска програма на България, започната тъй триумфално, но и крамолно с обявяването на независимата българска екзархия (1871г.) и завършила със съветската окупация през есента на 1944 г.

   Наистина житието на Симеон Радев прилича много на любимия му писател Иван Вазов, с тази добавка, че той преживява и почти четвърт век социализъм (срещу който патронът му енергично се е борил), принудил го да пише дипломатически мемоари за БАН срещу мизерно възнаграждение без изгледи за публикация и да вегетира на принципа “вие проявихте към мене търпимост, аз ви отвръщам с лоялност – това е формулата на моето поведение”.

   Не крия, че тези думи в очерка на Борис Делчев за Радев ме изненадаха, от него аз очаквах повече стоицизъм и непримиримост, някаква показна демонстрация на духа, давайки си сметка, че свидетелствата на Делчев са автентични и правдиви, регистриращи битието на някогашния светски лъв в най-прозаичните, глухи, но и може би най-плодотворни години в неговия живот-1954-1967г., когато се осъществява неговото второ раждане, когато излиза от саркофага на забравата и когато успява да осъществи един рядко срещан творчески акт, типично в негов стил – изящен и бляскаво-колоритен – да поднесе на своите верни читатели две от най-репрезентативните си книги – “Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени” (1965) и “Ранни спомени” (1967), видяла бял свят една седмица след неговата смърт.

   Животът на С.Радев е par excellence буржоазна сага изпълнена с любов към родното място (Ресен), родителите (особено майката), рода, отечеството (за него Македония е равна на България), учението, науката – императорският лицей “Галата сарай” в Цариград (1893 -1898), университета в Женева, където завършва право през 1902 г., обществените борби – за освобождението на Македония като член на ВМРО (1895 – 1903) и за просперитета и напредъка на свободното му отечество като изтъкнат член на Национално-либералната партия на Никола Генадиев, чиято програма самият той създава през 1911г.

   В този поучителен и увлекателен роман има както щастливо стечение на обстоятелствата и среща с влиятелни фигури, формирали мирогледа и личността на Симеон Радев, поради което в съзнанието ми се запечатва като привилегированият свидетел и хроникьор на епохата, така и мъка, страдания, крах на идеали, на съкровенни помисли и надежди и принудително съществуване в полулегалност “след народната победа”, когато сред малцината му душеприказчици се оказват Тодор Боров, Николай Лилиев, Борис Делчев, Здравко Петров, Йордан Василев.

   Рядка привилегия е да учиш в Охрид и Битоля и след това в султанския лицей, да ти е покровител самия екзарх Йосиф І, да започнеш да публикуваш в най-престижните български литературни списания още като младеж, да следваш в Женева, да издаваш двуседмичен лист на македонските революционери на френски език “L’Effort” (1900) и “Le Mouvement Macedonien” (1902) в Париж и завърнал се в София с диплома по право и владеещ петте основни европейски езика и три ориенталски (турски, арабски и персийски) да направиш такава бляскава кариера като журналист в престижни издания, които в пълна степен могат да се нарекат и негови рожби – “Вечерна поща” (1903-1909), в който е кореспондент(той отразява революцията в Русия през 1905г.), съредактор (1903) и главен редактор (1905-1909), сп. “Художник”, на което е съредактор (1906) и главен редактор (1909) и “Воля” (1911-1912), на който е основател и директор – стопанин, в който се изявява с псевдонима Ланчелото знаменития ни фейлетонист Трифон Кунев, Лора Каравелова, Димо Кьорчев ...

   Споменавам скрупольозно тези три издания, защото те изграждат публициста, журналиста, полемиста и изследвача Симеон Радев, те формират неговия неподражаем европейски стил – прецизиран, блестящ и емоционално въздействен, те го насочват към основните и най-актуални пробеми на епохата му, те и представят прословутата му продуктивност – около 1500 заглавия до Балканската война, която и днес респектира.

  Нещо повече – журналистът и художественият критик се формира и реализира пълноценно именно в тези два вестника и едно списание – благодарение на тях Радев разкрива качествата си като полемист и борец срещу господстващия монопол в нашата литература и литературен живот, олицетворяван от д-р Кръстев – “Д-р Кръстев като литературен критик” (1907) и като неподражаем художествен критик и изкуствовед, неприемащ естетически догматезъм и прилагащ новаторски принципите на импресионизма.

  Наистина не всички от неговите статии, театрални отзиви и беседи за художествени изложби и отделни творци са напълно издържани, има и такива, които дразнят със своята обстоятелственост и преразказ, но отчитайки нивото на тогавашния ни критически живот, си давам сметка, че и те са се четяли като откровения и затова са намерили място в приживе издадените му “Погледи” (1965).

  Успоредно с журналистиката Симеон Радев успява да осъществи и главното дело в своя живот – “Строителите на съвременна България” (1910-1911), написана в последните благословенни мирни години на България – преди катастрофите и преди принудителното му модифициране като пълномощен министър в Букурещ (1913-1916), Берн (1916-1917), Хага (1920-1921), Анкара (1923-1925), Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940) и като участник в мирните преговори на българските делегации през 1913 и 1918 години и когато, въпреки всичко, създава и другото си капитално историческо изследване “Македония и Българското възраждане през ХІХ век” (1918-1943г.).

Продължението и краят на статията вижте тук:

http://www.mediatimesreview.com/january2008/simeon_radev.php

 Ансамбъл Ресенчани - Македонийо жална ле майко

http://www.youtube.com/watch?v=1Wf6nP-yiDE&feature=related

По идея на Васил  Бориславов vahisht

http://vahisht.blog.bg/history/2012/02/15/45-godini-ot-smyrta-na-edin-velik-bylgarin-quot-priiatelite-.901858

 

Кой управник след 1944 г.че и до днес не е взел каквото е можал от България!!!
Кога ще дойде денят в който поне един държавник да изпълни казаното от този
забележителен човек?
Поздрави , поста е чудесен!

Днес се рових из архивните папки и попаднах на това обстойно изследване на Борислав Гърдев за Симеон Радев. Идеята пък дойде от публикувания материал от Васил Бориславов, за което му благодаря.
Впечатлиха ме силните думи на Симеон Радев за България и реших да го споделя с Вас, приятелите и всички, които болеем за България.
“Дадох ли нещо на България?” – тези последни думи на умиращия Симеон Радев най-точно и пълно разкриват както неговият характер, така и мисията му, с която е живял осемдесет и осем години....
Колко от днешните политици си задават този въпрос и търсят ли отговор? И аз като теб си задавам въпрос и отговор не намирам.

Измерва се с обич; то е и дълг, роден от потребността да си полезен на своите род, народ, земя, минало ... То е и мярка за добродетелите на човека.
Благодаря за словесния портрет на Симеон Радев - с факти и със съпричастност!
Хубава вечер, мила Ати! И празнично утре! :)

Мила, Мег! Заслугата е на автора Борислав Гърдев. А Личности от такава величина какъвто е Симеон Радев, заслужават да се връщаме към тях и към творчеството им. За да се докоснем още един път до българското.
До примера им на българи, посветили се на Отечеството.

и продължава да се търси и чете ... "Строители на съвременна България ".
И Спомените - също ... Един Велик и Достоен Българин .
Много хубав материал , приятелко ... за обич , преданост , дълг ...
Сърдечни поздрави и благодарности !

Танечка, можем да бъдем благодарни за "Строители на съвременна България". Само нея да ни беше оставил пак щеше да заема подобаващото му се място в нашата история.
Питам се има ли такива българи, вече?

Дадох ли нещо на България?....Това са думи на истински българин!

Поздрави за хубавата тема!

Павел, този въпрос трябва да си задаваме сега всички българи от горе до долу за да опазим България. За да я има!! И да даваме ...кой с каквото може да е полезен.

Поздрави за поста!
Безкрайно интересно ми беше!
Благодаря!

Аз съм magnoliya, не зная защо излизам анонимна

Раде, когато един живот е достойно извървян, и е живот отдаден на Родината не може да не ни впечатли. Още повече, че авторът е направил опит за обстойно представяне на Симеон Радев. Визирам цялата статия, която може да бъде прочетена в линка, който съм посочила непосредствено под публикуваната част. http://www.mediatimesreview.com/january2008/simeon_radev.php

впечатляващ жизнен път

В наши дни кой се пита "какво дадох?", хората искат с цената на всичко да вземат, да имат, да късат от общото доколкото все още може - докато е така няма да я бъде:(
много е тъжна равносметката

Марти, проблемът е в ценностната ни система, която е опорочена, примерът не е пример. Тепърва предстои да берем плодовете на псевдо демокрацията. Наистина е тъжна е равносметката ни днес.

благодарение ,на които България се състоя....Каквото семе посееш ...и така на татък.Много неща трябва да изкореним в нашата нива и наново да сеем

Поздравления,Tota,за хубавия постинг! Топъл,слънчев ден!

"Много неща трябва да изкореним в нашата нива и наново да сеем " Дано се намерят сеячи!! България има нужда от Нова Възраждане!! И от велики българи!

Благодаря, че надникна и докосна отново до този голям българин!

Благодаря за патриотичния постинг,Ати!

«…Същевременно подивелите представители на социалистическия реализъм се втурнаха яростно срещу символистите. Бившите духовни братя на пребоядисалия се Людмил Стоянов бяха заличени от литературата. Един от чудните майстори на българския стих, Николай Лилиев, бе хвърлен в забвение. Същото последва Теодор Траянов, който въобще бе изхвърлен от учебниците. И Емануил Попдимитров. Иван Шишманов и Боян Пенев бяха определени като „буржоазни учени“. Симеон Радев беше обявен за чист враг, понеже мразел руснаците и „Строители на съвременна България“ беше също натикана в чувалите за претопяване. Най-забележителното списание, някога издавано в България — „Златорог“, бе анатемосано като орган на реакцията и също замина за книжната фабрика. 15 години по-късно писателят Цветан Ангелов ми каза веднъж, че заплатил огромна сума за всичките годишнини на списанието. Създателят на списанието Владимир Василев едва не бе разпънат на кръст заради естетическия му еретизъм. Но дори сравнително неутрални имена, като Константин Петканов, бяха изхвърлени от литературата тъкмо защото творбите им нямаха директно политическо съдържание. Да не говорим за чудесния Трифон Кунев, който бе ликвидиран и физически, защото си бе позволил да мисли като българин. Остри партийни критики бяха отправени срещу наследството на Йордан Йовков и това на Кирил Христов. Все пак Йовков не можеше да се изхвърли от учебниците, но поне трябваше да бъде разясняван в абсурдна политическа посока.
В ония дни имах чувството, че Българската комунистическа партия провеждаше добре планиран разгром на българската култура в угода на съветските интереси. Тъкмо българското в българската култура се преследваше до 1956 година, след което време хората, населяващи България, можеха отново да се наричат българи. Ако някога имам време, бих желал да се поровя в европейските библиотеки, където се съхраняват доста издания от онзи период. Искам да събера всички партийни нелепости, обиди, клевети, ругатни, инсинуации и други издевателства, на които бе подложена българската култура в продължение на почти десет години. Искам да направя списък от цитати и техните (мнозина още живи) автори, за да се види кому наистина са служили те.
Тези слепи партийни агитатори наложиха най-примитивен вулгарно-политически критерий не само при преоценката на миналото, но и при цензурирането на настоящето. Техният зъл вдъхновител беше Тодор Павлов, който се опита да окове целия творчески български дух в железните рамки на примитивен социалистически схематизъм. Нека припомня, че на практика се стигна до противопоставянето на комуниста срещу човека. Живите човешки образи, носители на дълбоки вътрешни конфликти, бяха унищожени и заменени с мъртви схеми на положителни и отрицателни герои. Теорията за безконфликтността при изобразяването на социалистическото общество всъщност се оказа теория за производство на литературен конфитюр. Димитър Димов бе нападнат заради първото издание на романа „Тютюн“ именно загдето се бе опитал да направи от отрицателните герои живи хора.»

... е заел достойно място на едни от най-светлите умове - на историческият ни небосклон !!
"ОБЩОНАРОДНИЯТ ВЪПРОС !!
Защо не отидоха български пратеници в Берлин? – Тайни събрания на народните ни деятели в Макрикьой и Пера. – Берлинският договор и впечатлението от него в българските земи. – Съвещания на българските водители в Пловдив. – Мемоар до посланиците в Цариград. – Агитация за въоръжено съпротивление в Румелия. – Движението по македонската граница и Родопското въстание. – Възбуждението в средата на руските офицери. – Амбицията на Дондукова. – Откриването на Учредителното събрание в Търново. – Митингите в църквата "Св. Никола". – "Млади" и "стари". Каравелов водител на "младите". – Идеята да се разтури Учредителното събрание. – Ултиматум на Давидова до княз Дондукова. – Намеса на Лукиянова в Учредителното събрание. – Развязка на "общонародния въпрос".

- Колко от нас са прочели тази негови редове в "Строители(те) на съвременна България" ?!!?
Цитат: "Скоро след това се свика Берлинският конгрес. От всички балкански народи се явиха там депутации. Успяха да пристигнат дори пратеници от Армения. Само гласът на българския народ не се чу. Европейската дипломация извърши своето високо дело, без да подозира даже какъв болезнен отзвук ще намерят нейните решения в душата на тоя народ: за нея той бе нещо тъмно и в същото време отвлечено и тя оперираше над него с пълно хладнокръвие." !!!!
" ... княз Дондуков бе взел вече мерки, за да се свика това "Събрание от първенци" ... което трябваше според чл.4 от договора да изработи "Органическия устав" на княжеството. То трябваше да се открие през февруари и още през първите числа на месеца депутатите24 бяха се събрали в Търново. Центърът на националното движение се пренесе вече тук, в старата столица. Българи от разните кътове на отечеството бяха надошли сега тук ... ". "Всички се унасяхме, пише един от членовете на Учредителното събрание26, в ония времена, когато българското царство, подкопано от гръцките интриги, е било окончателно разсипано, и всички хранехме надежда, че след Освобождението в скоро време България ще стане велика и славна, каквато е била във времето на Крума, Симеона и Асеня." "Всички бяхме опиянени от радост" пише един депутат от това време. Нито упоението обаче, нито шумът на оживления град не бяха прогонили от душата на депутата мъката за разпокъсаното отечество."

Георги, нека връщайки се назад във времето да си припомняме да тези българи служили на България, не на себе си.

Санде, връщаш ме към това, че като малка държава сме прехвърляни от Великите в различни свери на влияние - ту на запад, после на изток, после на запад и така нататък. Факт неоспорим. Слуги винаги ще се намерят да бъдат проводници на чужди интереси.
Тъжното е това, че все по - малко и малко са тези, който служат на България и си зададат въпроса “Дадох ли нещо на България?”
Тежка българска съдба!!

Приятелю, Гет! Съгласна съм и с теб, че той е заел подобаващо място ... " достойно място на едни от най-светлите умове - на историческият ни небосклон !! "ОБЩОНАРОДНИЯТ ВЪПРОС !!"
Ще допълня твоя коментар с думите на автора на тази статия - Борислав Гърдев, който в заключението пише:
" Вярвам, че един ден ще се появят събраните му съчинения и тогава ще оценим истински и адекватно неговия граждански и творчески подвиг, ще проумеем и неговото съкровено кредо: “Историкът трябва да разказва сине пра ет студио, но едно е задължително за нас : България и българите са винаги прави. Никой не може да излезе вън от своя род и народ, защото ще се обезличи во веки веков”, споделено пред Николай Станишев, и е най-логично тогава той да заеме полагащото му се място в българската литература редом до Вазов, Захари Стоянов, Владимир Василев и Димитър Талев."

Един достоен БЪЛГАРИН!

Един достоен българин, който не бива да бъде забравян, а примера му - следван!

"България и българите са винаги прави. Никой не може да излезе вън от своя род и народ, защото ще се обезличи во веки веков” – Симеон Радев

Той така е живял. С тази мисъл. Как само го е казал... Достоен българин! От строителите. На съвременна България... И наш съвременник, винаги с няколко крачки напред, в бъдното. Поздрави и благодаря, че ми припомни!

Здравей, Наде!

Мисля, че мисълта на Симеон Радев е отправена в най - голяма степен за нашите братя и сестри, останали извън пределите на България и след това към останалите българи в границите и.
"България и българите са винаги прави" , защото те не пишеха договорите, които прекрояваха границите и. Заслугата е на други!! И те се знаят!!

"Никой не може да излезе вън от своя род и народ, защото ще се обезличи во веки веков” - това не е само констатация, това са и призивни слова, отправени към всички нас - да знаем своя род и Родина, да пазим и предаваме традиции и обичаи, културата си за да се съхраним и да ни има!!!

Поздрав!

Никола, драго ми е да те виждам тук сред нас.

Хубава вечер!