А, някой грижи ли се за теб?

  Тази вечер гледах  „Нощи в Роданте”. Гледала съм този филм и преди. Играта на актьорите и проблемите разгледани в него ме задържаха отново пред екрана. Припомням Ви филма с кратката анотация за него.

„Животът на двама души се променя завинаги след като се срещат случайно в крайбрежен град на Северна Каролина. Адриан иска да се усамоти, за да вземе трудното решение дали да приключи своя нещастен брак.

Всичко се преобръща, когато се запознава с лекаря Пол /Ричард Гиър/, който отсяда в нейния хотел. Той също изживява преломен момент – дошло е време да се помири с отчуждения си син след години, натежали от мълчание и неразбиране.”

Защо се връщам към филма. Впечатли ме  репликата „А, някой грижи ли се за теб?” отправена от Пол към главната героиня Адриан, когато тя говореше с въодушевление за децата си. Вероятно ние жените като станем майки се себеотричаме. Забравяме за себе си, всичко за нас са децата ни.

……

Преди време публикувах разказ на д-р Тодор Узунов, защото той изигра съществена роля в моя живот. Посвещавам го на всички млади момичета, които загледани в своите мечти, да не пропуснат щастието, когато им подава ръка... В своята гонитба на смисъла да не обезсмислят живота си.  И още, ако някой им зададе въпроса след време „А, някой грижи ли се за теб?”, отговорът да е „да” и да последва  усмивка.

Ето разказа отново.

Самота

      Със слушалка в чантата звъня на първия етаж. Вратата – отключена. Дъх на застоял, спарен въздух. Стените на хола са потъмнели като лицето на възрастната болна. Масата е затрупана с немити чинии, буркани със засъхнало мляко, плесенясал хляб... Лавиците на библиотеката са покрити с прах. По ъглите паяци са издули шатри. Фикусът е изсъхнал, пердето е увиснало, столът – окуцял. Новият апартамент рано остарял, тъжен и печален като самотната стопанка. Тя се е завила на леглото с юрган – с посивели коси, с хлътнали и мрачни очи, с изострен нос. С измъчен поглед поглежда някогашната учителка по немски език, сега пенсионерка. Събра мислите си и изпъшка протяжно:

- Лошо ми е, докторе, изгарям! От месеци съм на легло – немощ, безсъние страхове...Уби ме тази самота. Ни мъж, ни дете , никой не отваря вратата ми. Един брат имам в Плевен и той не ме поглежда.  Чака да наследи апартамента, спестовната ми книжка...Животът ми е пуст и празен. Няма защо да живея!...

Очите й се пълнеха със сълзи. Впери поглед в големия портрет на стената, от който се усмихва милата й майка – с кок и жълтица на гърдите. Сякаш и сега шепне стеснително и кротко:

- Ожени се , дъще!

- Има време , мамо.  Искам мъж по сърце.

Отколе минаха вечерите с русия, слабичък колега. Той бе мил и нежен, но по-нисък от нея. После дойдоха Лазар и математикът от гимназията – разумен, уравновесен, но студен. Не можа да запали сърцето й.  Счетоводителят пък бе бъбрив, с оплешивяло теме, а оня къдрокосият – безперспективен...

С надменност и горделивост младата някога жена и пристъпяла в годините.  Всеотдайна, с целувки обгърна голямата любов на Доктора. Теглеше го с магнитни очи. Ах, какви чаровни вечери, сладки блянове и унес! Безумно щастлива се връщаше от разходките в гората, опиянена летеше по пързалките на малкия град...В топлата стая той често й казваше с насмешка: „Хвърчиш, Богдана, хвърчиш. Не залагай много на мен”.  А тя си мислеше: „Той и  само той!” Той бе първият мъж, който прие в леглото си.

Тоя роман, записан в сърцето й, го е разказвала хиляди пъти. Зачерта обичта  и остана омразата.  Иде на гости у колегите, и те пак почват. „Виж, плановикът овдовял – с две деца, но те са големи... Развел се е Борис – добра партия...” Връща се в къщи и реве на миндера. После започна да се увлича по младите – ония безгрижните, с кипящия смях. Кани ги в къщи. Но те търсят жената. Дори забравят за срещите и тя чака с часове. Каква обида!...

А, времето отнема черните коси, магнита от очите, огъня от сърцето. И тя става по-студена и по-зла. Дори към питомките си изпитва скрита злоба. Душевните трусове сбръчкват лицето. Оглежда се плахо в огледалото и в ужас скрива с длани очите си. А тоалетите? – рокля с плисета, вечерни, пролетни, бельо... Но нищо не заличава следите на времето. Опъват се нервите, избухва без повод, крещи, плаче и гърчове сковават ръцете и лицето. Почва да ненавижда хората. И те я избягват. Дори приятелките отминават бързо покрай нея.

Замисля се. Нейната съученичка – Фантазията, се пързаля с тоя, с оня, и се ожени за барман. Коли , вносни рокли, чужбина. Ех, вземат я приятелките за мезе, но това не пречи. Другата съученичка с щъркеловите крака – така я рисуваха в тетрадките – намери мъж. Завиждат й. А Мичето – Брънзата? Срещна я преди седмица на пазара, хванала се с дъщеря си под  ръка и си шушукат Каква дъщеря! Я, тя умната, високомерната...”Хвърчиш, Богдана, хвърчиш..” Прав беше Доктора. А какво ми липсваше! Дори професорът по методика ме задиряше. Може би изплащам грехове? Подиграх се с черния Спас: при раздялата очите му се пълнеха със сълзи. Аз гледах с тъпо равнодушие, с ехидна усмивка. А той страдаше, обичаше ме от цялата си душа. Донесе ми дори цветя в болницата. Каква глупачка съм била! Загледана в своите мечти, не видях щастието, когато ми подаде ръка, отминах го.

Сега  - самота, само самота!... Сама сред тия прашни, мъртви мебели. Венчах се за тях. Говоря им по цял ден, а те мълчат. Само разваленият кран в кухнята с протяжни капки разбива тишината...

Рецептата остана на масата. Кой да я изпълни, кой? Съседите рядко ме спохождат –всеки със своите грижи. Да ида в старчески дом, гордостта не ми позволява...

Изпъшка и напълни хола с кънтяща кашлица. Лицето и се поду и посиня, изпъкваха вените на шията , пот обля челото. Поиска да стане. Хвана се за стола и едва се изправи.. В миг краката  затрепериха, олюля се и се смъкна на пода. Стана и тежко  и страшно. От очите и потекоха сълзи. Пролази по мръсния паркет да търси гърнето. Бедрата и се намокриха. Хвана се за кревата и едва се покачи. Нощта отдавна бе дошла. Унесе я кошмарен сън. Сънува: в двора – гробища и скелет  сред бурени. Сред тях директорът се изправя и тръгва към нея. Тя изписка и се събуди. Задъхана, изплашена, отвори очи. Среднощ. В хола е тъмно и глухо. Кога ли ще съмне? Нощ дълга – година. Кънтящата кашлица пак я задави, задуши я. Стана и тежко. Може би настъпва краят? Надигна глава , но се отпусна в безсилие. Устата лепнат, сякаш са намазани с лепило. И жажда, жажда я измъчва. „Ах, да има капка чай!” С изсъхнало гърло простена: „Чай, чай! ...”

                                               Д-р Тодор Узунов

 http://tota.blog.bg/lichni-dnevnici/2008/05/18/ne-izmisleni-razkazi.194036