Сродни души
        Надвисна небето, помръкна. Задуха вятър, едвам прогърмя и заваля. Едно такова време, когато мислите сами нахлуват и те завладяват. Редуват се и пред очите изкачат картини. Появяват се ту една, ту друга и премисляйки ги си казваш, това не може да се е случило. Гледка досущ като онази сцена, изобразена на лицевата страна на църквата в Рилския манастир. Богата трапеза, около нея, охранени и доволни от живота хора, а долу до кучето, където се търкалят кокали приседнал, полегнал слаб и съсухрен човек, пресъздаващ образа на Лазар. Но тук има един друг щрих, освен падението, потребността от сродна душа..
         В един късен следобед, прибирам се от работа и още отдалече виждам мъжа, който всеки ден най – малко два пъти ровеше кофите за боклук. Понякога го виждах и как споделяше намерената храна с безстопанственото куче. Това ги беше сближило и кучето всеки ден се появяваше покрай кофите, когато идваше мъжът.
        Но този път вместо обичайната гледка мъжът се беше свлякъл на земята до тях. Първоначално си помислих, да не би да му е прилошало и да е паднал или кучето го е съборило....И какво виждам. Те двамата, мъжът и кучето в прегръдка. Клошарят разперил ръце, обхванал тялото на кучето, а на лицето му една миловидна усмивка. Кучето, застанало на двата си крака, поставило на раменете му двете предни лапи и го милва ли, милва с езика по лицето...И се полюляват ту наляво, ту надясно. Забавих крачките си, не можех да откъсна очи от тази невероятна гледка. Застинах. Две живи същества, зажаднели за топлина и обич, се бяха отдали на мига щастие. Странно, те бяха щастливи. Две сродни души се бяха открили и сякаш пренесли се в един друг свят. Не същестуващ.
        Отдалечих се, усетих мокри клепачите си. И отново мислите ми се завъртяха. Това истина ли е, което видях?          Продължавах да се питам, дали човещината не е присъща повече на кучетата, и те с държанието си да я показват на хората, споделящи техния живот?
        А, хората, къде са? Къде отиде човещината им? Или в битката за оцеляване сетивата им не виждат падението на себеподобните, не долавят страданието и болката им.
Ати Милуш - tota

„Кучето е единственото нещо на земята, което те обича повече от себе си.“

 Джош Билингс (Хенри Уилър Шоу) 

Имам чувството, че чета в погледа на кучетата, когато гледат стопанина си ,, безпомощен съм, нищо повече не искам от теб. Всичко, което го правя, го правя за теб. Няма по-силна любов от моята към теб. Приеми ме в животът ти, ще ти го дам целият, ще се жертвам за теб)!
Да трогателна история на нашето ежедневие. Сивотата вече е закърняла в съзнанието ни и заличила човещината в човешката природа. Поздрав Тоте!

И - по един особен начин светло, може би заради намерената топлина от сродна душа - изгряла в една толкова човешка прегръдка, прегръдката между скиталец и ... куче.
Поздрав, Ати, развълнува ме, много!
Лека!

пише по такъв начин в "Родопски сказания". Брависимо за този разказ! И за клипа!

Благодаря Ви за коментарите, на преразказаната от мен истинска случка! Дано да се променят нещата, за да е по - малка пропастта между бедни и богати, а съдбата да е благосклонна към всеки за да не стига човекът до дъното. Колкото до потъмняването на усета на сетивата към човещината има много причини.
Да живеем с надежда и очакване на доброто!

Разказчето ти е реалността...Тъжна, тъмна, но пък толкова светла с образите на кучето и стопанинът му...
Благодаря, Ати! Хубава вечер от мен!

Приятно ми е, че надникна flymore! Действителна случка, част от съвремието ни за жалост.
Колкото до сродна душа - дай Боже всекиму!
Хубава вечер!

Къде настина отиде човещината? И аз все по-често си задавам този въпрос....

Страшно е ако изпаднеш. Тогава от никому не си желан.
Човещината - тя е дефицитна в днешната реалност.