Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01.2015 11:29 - "КАЛУНЯ-КАЛЯ" - ЗАБРАВЕНИЯТ РОМАН-ШЕДЬОВЪР ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
Автор: tota Категория: Лични дневници   
Прочетен: 6079 Коментари: 8 Гласове:
29

Последна промяна: 04.01.2015 11:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
"КАЛУНЯ-КАЛЯ" - ЗАБРАВЕНИЯТ РОМАН-ШЕДЬОВЪР ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Деян Енев

Много ли романи имаме за Априлското въстание, какво ще кажете?

Романи от ранга на "Цената на златото" на Генчо Стоев.

За да си позволим да държим в забрава един роман-шедьовър, посветен тъкмо на Априлското въстание.

Нещо повече - Априлското въстание през погледа на помаците, на българомохамеданите.

Заглавието на романа е "Калуня-Каля". Публикуван е през 1988 г. в издателство "Български писател". Един роман-шедьовър, сякаш излязъл от перото на Иво Андрич или Исмаил Кадаре.

Един напълно забравен роман.

Някой ще каже - а как разбра, че е шедьовър. На това ще отговоря така - кой за каквото е учил. Аз съм учил за това да познавам шедьоврите.

        image                             image 
        Младият Георги Божинов                               Зрелият Георги Божинов

Автор на романа "Калуня-Каля" е писателят Георги Божинов. Тази година се навършват 90 години от рождението му и десет години от смъртта му. Това е добър повод да си спомним за него и да извадим от забравата името му и творчеството му. То не е голямо - всичко на всичко половин дузина книги.

Аз стигнах до романа "Калуня-Каля" или по-точно е да се каже - романът "Калуня-Каля" стигна до мен по много странен начин. Сега ще ви разкажа как стана това.

Като човек безработен и книголюбец денят ми често минава в това да се понавъртам по местата, където продават в кашони стари книги. Имаше една бабичка с изпечено като глина от студа, слънцето и вятъра лице, която продаваше стари книги при входа на пазара "Красно село". След реконструкцията на пазара я изгониха оттам, но тя се подслони на един малък слънчев паркинг отсреща, през улицата. Та, минавайки един ден край нея, аз порових в нейните кашони. И в ръцете ми попадна романът "Калуня-Каля". Нито заглавието ми говореше нещо, нито името на автора. В крайна сметка, прелистих страниците и прочетените две-три изречения ме накараха да си купя романа.

За два кинта.

Оттам-насетне започна моето изумление. Четях книгата и с всяка прочетена страница разбирах, че държа в ръцете си шедьовър. И недоумявах, как така съм пропуснал през годините този роман и този автор.

И сетне ето какво направих. Първо издирих какви още книги има от този човек, кои от тях се продават по интернет и си ги заръчах. Натрупах ги на пода до леглото си - всичко на всичко половин дузина книги - и ги изчетох. Сетне взех тефтерчето с телефоните на членовете на СБП (притежанието на това тефтерче май ми е единствената файда от членството ми в Съюза на писателите) и започнах да звъня на колеги - на стари, опитни, врели и кипели писатели и да ги разпитвам за този роман и за автора. С едно-две изключения, те също не бяха чели романа. Виж, писателя повечето го знаеха. Само че не с романа, а с един случай, който отнесе главата на Камен Калчев като главен редактор на сп. "Септември" през далечната 1975 г. и за който ще стане дума след малко.

Събирах троха по троха информация за този писател. И лека-полека образът му започна да се очертава пред очите ми.

Завършил философия и руска филология като втора специалност. Знаел 4-5 езика - руски, немски, френски, английски, италиански. Към края на живота си започнал да учи и турски. Чепат човек с трудна съдба. Общо взето, немилостив към семейството си. Бил кореспондент на "Труд" и "Отечествен фронт" в страната, главно в Благоевградско. Изчезвал задълго, забивал се в горите и планините, после пак се появявал. Вълк-единак. Не цепел басма на никого, особено на писателските величия в СБП. Талантът му респектирал. Страдал от хронично безпаричие. Отишъл си от този свят на 80-годишна възраст, навръх 24 май през 2004 г. Само ден по-рано, в навечерието на празника на буквите, бил награден със "Златен век", все пак доживял и такава радост.

Освен "Калуня-Каля", той издава няколко книги с пътеписи, една брошура за Руско-турската война, един документален роман за Стефан Караджа, една детско-юношеска книга с разкази за животни. Половин дузина книги. Много ли е, малко ли е?

Петър Митев Калчев, по-известен като Камен Калчев, има например близо 50 книги.

Та като казах Камен Калчев - ето какъв е случаят с уволнението му от поста главен редактор на сп. "Септември".

Георги Божинов дава за публикуване в редакцията на списанието 50-тина страници пътепис. Както си му е редът по онова време, ръкописът отлежава близо година, а може би и две. Най-сетне е разписан за печат. Дни преди списанието да тръгне за печатницата, Георги Божинов предава на редактора Николай Кирилов още няколко странички и Кирилов ги подпъхва в папчицата. Дали самият Кирилов ги е чел тези странички, или не ги е чел, това не знам. Пътеписът, озаглавен "Гора зелена, вода студена", излиза в книжка 3 на сп. "Септември" от 1975 г.

И после избухва скандалът. Скандалът е огромен, нечуван за онова време. Има ефекта на ядрена бомба. Защото в допълнително добавените странички е описана орисията на петима българи, лежали в сталинските лагери в Сибир.

Някой (Кой? Има свидетелства, че това бил самият Георги Караславов!), се обажда на съветския посланик и му обръща внимание върху публикацията.

Съветският посланик звъни директно на Тодор Живков. Тодор Живков нарежда немедлено да се уволни ръководството на списанието, воглаве с партийната икона Камен Калчев, по това време и зам.-председател на СБП.

Тиражът на списанието е иззет и претопен.

Георги Божинов веднага също е уволнен като кореспондент на "Труд" в Благоевград и 3-4 години остава без никакво препитание. Жена му Минка, която е учителка по това време - на свой ред е уволнена. През тези години семейството често нямало пари дори за сол. И ядяли рядката бобена чорба безсолна.

Борис Делчев записва в дневника си в четвъртък, 27 март 1975 г.:

"Сензацията на деня: последните три страници от очерка на Георги Божинов - "Гора зелена, вода студена" в сп. "Септември" (кн. 3), останали досега незабелязани, които представляват кратко резюме на "Архипелага ГУЛАГ".

... И отведнъж гневен протест от съветското посолство - не знам по какъв път, но все едно. Настъпва паника, апаратът влиза в действие и от вчера съюзното ръководство пристъпва към наказания..."

Сега разбрахте ли как се пише роман като "Калуня-Каля"! Какъв човек трябва да си, за да напишеш подобен роман.

Между другото, пътеписите на Георги Божинов са отделна тема. Той буквално обиколи цяла България и извади на светло върхове, местности, рекички, селца и махали, носещи чудните имена Средногорово, Русалийския пролом, Юмрукчал, Паниците, Тъжа, Пирова поляна, Юрушка грамада, Параджика, Русалиите, Кадемлия, Големия Балабан, Мазалт, Марагидик, Дюзчал, Купените, Амбарица, Вежен, Джендема, Хайдут, Чавдарица, Орляк, Сахране, Осетеново, Кутела, Суходол, Тодорка, Елтепе, Дамяница, Дончови караули, Хвойнати връх, Спано поле, Попина лъка, Сърчалийца, Башлийца...

Още преди 50 години той повдигна въпросите за обезлюдяването и изсичането на горите, които днес вече се превърнаха в бич за България.

Заветът на Георги Божинов към нас звучи така:

"Да сеем гори. Да ги сеем навсякъде, където можем, всякога, когато можем. За да изкупим вина. Не е наша радостта да дочакаме да плиснат там нови извори и да се заплетат клоните с птичи песни. То е за тия след нас. Но и в сеитбата на бъдещи радости също има радост."

"Калуня-Каля" е роман-шедьовър.

Но пътеписите на Георги Божинов са най-красивата, най-чудната проза, която съм чел от години. Приличат на пътеписите на Колин Таброн. Колин Таброн обаче е световноизвестен писател. А Георги Божинов е забравен от всички.

Тази грешка трябва да се поправи.

Ще завърша този текст с моята лична изненада от цялата история, започнала от кашона със стари книги на бабичката до пазара "Красно село".

Разпитвайки моите по-стари колеги писатели за Георги Божинов, се чух и с Марин Георгиев.

- Обади се на Георги Величков - каза ми той. - По онова време той работеше в редакцията на "Септември".

Обадих се на Георги Величков. Така и така, дали знае нещо за Георги Божинов.

- Че по-малката му дъщеря живее в нашия вход. Ще ти дам телефона - каза Георги Величков.

Така успях да се свържа и с дъщерите на писателя - Милка, по-голямата, и Яна, по-малката. Съпругът на Милка, поетът и журналистът Ангел Русков, ми даде да преснимам пътеписа "Гора зелена, вода студена" от по чудо запазилия се в семейството брой на онова, претопеното списание. На всичкото отгоре, Яна се оказа моя съученичка от Английската гимназия, от съседен клас.

А сега ще препиша няколко пасажа от онези страшни три странички за сталинските лагери.

"Шаг влево, шаг вправо, считается побегом, приказано стрелять!... На влака, Симферопол, Харков, конски вагони столипински - вътре с решетки, като за зверове. После Котлас. Въшки черногъзи. Глад. Изядохме едно куче от охраната. После на ешелон - трийсет и шест дни на изток. Печки чугунки. 24 кила дърва за 24 часа. На Владивосток стигнахме рано сутрин. Пак - шаг влево, шаг вправо считается побегом - приказано стрелять... Пересылка. Забележителен етапен лагер. Духа нордост, сипе ситен, траен дъжд. Садись - в калта. И сядаш, какво ще правиш. Три часа седене и чакане пред лагерните врати. Там ни разделиха, едни за Чукотка, други за Колима. Случихме се за Колима. Един беше умрял, два дни го крихме, за да му вземаме хляба. Параход "Джурма". Магадан. Оттам седем-осемстотин километра нагоре към Колима, река Индигирка, долината на Чай-Уря. Вечно замръзнала земя, под земята злато, ще копаем това злато. Ръчно. "Колыма, Колыма, чудная планета, двенадцать месяцев зима, остальное лето..." Студ. При 60 градуса не се работи. До 59 и половина се работи. Десет часа на ден - злато. Два часа - помощни работи. Два часа за дърва в гората. Това е денят. Бригадир - един криминален. После го убихме. Човек за човека е лисица. Всеки гледа да спаси ляба и живота... Сечеха си пръстите някои. Имаше хора отчаяни... Един инженер си преряза главата на стоманеното въже, когато се навиваше на барабана. Оцелелите самоубийци ги съдеха за вредителство. Самоубиваха се, избиваха се едни други... Обиждаха се... Веднъж отрязахме въжето на бригадира, той падна в кладенеца, вика да го извадим, но не го извадихме.

Ден из ден, година по година, много години. Минала войната, минали години след войната. Петимата млади мъже оцелели и станали петима стари мъже."

Завиждам на всички, които не са чели още книгите на Георги Божинов. Това е един от най-големите български писатели.

За съжаление, забравен от всички.

Трябва да поправим тази грешка.

 http://liternet.bg/publish13/d_enev/georgi-bozhinov.htm

 
          image                            image

Калуня-каля

от Георги Божинов

издател: Хермес

 Анотация

Единственият роман на Георги Божинов, забравеният шедьовър за Априлското въстание „Калуня-каля“, излиза през далечната 1988 г.
Новото издание на „Калуня-каля“ ще върне Георги Божинов в българската литература и ще пренареди челото й. Защото Георги Божинов е един от най-големите български писатели.
Мога да сравня „Калуня-каля“ по писателско майсторство с „Татарската пустиня“ на Дино Будзати или с „В очакване на варварите“ на Нобеловия лауреат Дж. М. Кутси. А по надникване в народния етос и разломите му – единствено с „Железният светилник“ на Димитър Талев.

Деян Енев

***
image
Георги Божинов в началото на творческия си път

Георги Петров Божинов е роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски” с втора специалност „Руска филология“. След дипломирането си работи като кореспондент на БТА, във вестниците „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“ и „Труд“. След публикацията на пътеписа му „Гора зелена, вода студена“ в сп. „Септември“ през 1975 г., където документира свидетелствата на петима българи, лежали в сталинските лагери, той е уволнен отвсякъде и до края на живота си остава без работа. Автор е на книгите „Вдън гората Дикчам“, „Юлень“, „Караджата“, „Кукувица кука“, „Черешови води“, „Сивият скиталец“ и „Калуня-каля“. Умира на 25 май 2004 г.

http://hermesbooks.com/kalunja-kalja.html

Николай Фенерски   За Георги Божинов и неговия роман "Калуня-каля"

http://liternet.bg/publish8/nfenerski/georgi-bozhinov.htm

 

 





Гласувай:
29



1. stela50 - Вдъхновено начало на Новата година поставяш, Ати...
04.01.2015 13:19
Една забравена книга връща нещо изгубено, липсващо,
необходимо на един важен период от живота ни...
...Не по случайност редкият екземпляр от първото издание
на книгата попадна именно в ръцете на Деян Енев – за да може
забравеният шедьовър да получи шанса си да възкръсне.
Също неслучайно „Хермес“ я издаде в навечерието
на Деня на народните будители – книгата успя да събуди духа
на българския народ...
Книгата наистина е шедьовър...
Поздравления, мила Ати !
цитирай
2. wonder - Който трябва знае и е прочел "Калуня Каля", но е хубаво да го върнат и в учебниците.
04.01.2015 13:34
За много години! Здраве и живот! Любов и хармония! Благоденствие и доброчестина!
цитирай
3. miaa - Обичам да идвам, в твоя блог, Tota!
04.01.2015 13:42
Изпълнен със съдържание, актуалност и интерсна информация.
Ще потърся книгата и ще я прочета!:))
Хубав ден!
цитирай
4. sande - Един забравен шедьовър на българската литератера. Или още по-лошо - неоткрит!
04.01.2015 21:03
"Понася те като перце, понася те и не те оставя до последния ред. И накрая си новороден. И осъзнаваш, че си се срещнал с велика книга, след която българската литература изглежда малко по-различно, малко по-висока. Щото това не е точно книга. Това е крепост. Литературна крепост. Кале."
Николай Фенерски

***
Поздрави, Ати!
цитирай
5. astrojozi19 - Благодаря Ати!
04.01.2015 22:25
Чудесно и интересно за мен.
Поздрав
цитирай
6. tota - Милка Рускова: "Калуня-к...
06.01.2015 09:35
Милка Рускова: "Калуня-каля" е кулата, която цял живот строиш
Милка Рускова е дъщеря на Георги Божинов - авторът на "Калуня-каля", "забравения роман шедьовър за Априлското въстание, сякаш излязъл от перото на Иво Андрич или Исмаил Кадаре", както го определи писателят Деян Енев. Излязъл през 1988 г. и преоткрит от Енев в кашон за стари книги по-рано през годината, "Калуня-каля" е плод на години труд в изолация и нищета.

През 1975 г. Георги Божинов успява да вмъкне в последния момент в свой пътепис за списание "Септември" няколко страници, описващи изпитанията на българи, лежали в сталинските лагери в Сибир. Това води до уволнението на цялата редакция и коства препитанието на семейството на Божинов и полето му за изява през следващите 4-5 години.

През това време се появява "Калуня-каля" - роман, който според Деян Енев разказва за българомохамеданите от Източните Родопи около Априлското въстание на техния жизнен език. Милка Рускова си спомня за баща си, роден преди 90 и починал преди 10 години, на 24 май 2004 г.

Знаете ли къде намери баща ви тази история? И как проникна толкова надълбоко в нея? Как правеше проучванията си - четене, пътуване, разговори?

Не мисля, че става дума за конкретна "история". Той пътуваше много, беше наистина скиталец – пеша, с мотор, с каквото позволява терена. Обикаляше като журналист и кореспондент кажи-речи цялата страна. Имах чувството, че познава всеки камък, всяка река и всяка махаличка по чукарите. Беше обсебен, слят с българската земя по един наистина първичен, страстен начин. Бродеше по незнайни краища, като се върнеше от командировка, винтягата му странно миришеше на дим и безсъние… Тефтерите му бяха пълни с всичко, което е срещал по пътя си – думи, лица, случки, имена на хора и на местности. Мисля, че героят на "Калуня-каля", Калуньо, е своеобразен автопортрет на баща ми – той е описал своето бродене по белия свят, своите бели и черни дни, своята светлина и своята сянка, извикал е своите огромни въпроси към Бога, ако щете. И към тази основна тъкан са се преплели много други истории.

- Казвал ли е и как си обяснявате, че е избрал такава гледна точка към Априлското въстание?

Не бих казала, че в романа изобщо става дума за Априлското въстание. Историческата рамка е доста условна, просто фон, върху който тече един човешки живот, но тече не в линейно време, а "по вертикала". Основният проблем всъщност е далеч по-фундаментален – баща ми обичаше да цитира любимия си Кант: "Няма нищо по-дълбоко от звездното небе над мен и от човешката душа в мен".

Та това е истинската тема на романа: човекът, съотнесен към света. Не историческите събития – много по-дълбоко поставен е въпросът за смисъла на човешкия живот, за мястото му, за принадлежността му към доброто или злото, за изборите, за стойностите, за корените и дълбината на човешката природа.

Много по-вярно би било да се каже, че това е един философски роман, в най-чистия смисъл на думата екзистенциален роман, в който, както се казва, "приликата с действителни исторически събития е случайна". Ако все пак е избран определен исторически момент, то е заради изключително драматичния му потенциал да постави човека пред съдбовни въпроси. Но това е моят прочит.

-Какво означава заглавието и как избираше заглавия?

Калуня-каля означава "кулата на Калуньаа" (Калунь ага) – кулата, която човек цял живот се стреми да съгради. Мечтаната бяла кула, "бели сарае".

- Ето какво питат хората онлайн: Толкова много въпроси поражда (дори недочетен) романът – за автора (какъв е бил по образование, откъде тези познания за природата, за езика), за сюжета – има ли достоверна история в основата или е изцяло фикция?

Баща ми бе завършил философия в Софийския университет. За да се издържа, работел е на Сточна гара като хамалин – намерихме тефтерчето му, в което всяка вечер описва деня: "Вторник. Труден ден. Три вагона кюмюр. Два вагона ламарина. Сряда. Още по-труден ден."… Докато е работел, от джоб в джоб прехвърлял листчета с немски думи.

Когато завършил университета, владеел пет езика. Интересуваше се от социология, етика, естетика, история на изкуството, литература, краезнание… Огромната му библиотека съдържаше книги на руски, английски и френски език (чрез Народната библиотека си изписваше книги от Париж), а също и на италиански и на испански. Не мога да ви опиша колекцията му от речници!

В края на живота си започна да учи турски език. Беше се задълбал в турската история и култура и често казваше с възхищение, че турчинът като нрав има в себе си изключителна мекота и благородство. Бродеше по родопския край (казваше: "Тръгвам из помаклъка"), губеше се със седмици, беше по някаква причина, не знам каква, особено привързан към този район. Сега си мисля, че може би го е вълнувал дълбокият трагизъм на помашката душа, това верско и етническо раздвоение, тази генетично унаследена историческа рана. Но не съм сигурна…

Колкото до невероятния му език – едва ли мога да дам определение на нещо, което е от рода на необяснимото, мистичното. Дар. Талант. Мисия на писател. Научил се е да чете и да пише още преди да тръгне на училище. Съвсем малък, в отделенията, си е водил дневник – това са няколко сиво-зелени тетрадчици – които след четвърто отеление подарил на учителката си по литература. Жест на писател – да предоставиш творбата си! Години по-късно тази много възрастна вече жена, пазила ги през всичкото това време, обратно ги подари на семейството ни.

- Сега Деян Енев сравни романа с "Железният светилник". Баща Ви харесваше ли Талев? Каква литература харесваше?

Не сме говорили у дома за Талев. Нямам представа дали го е харесвал. Но за Йовков, за Вазов говорехме. Говорехме много за Иво Андрич. За Иван Бунин, изумителния руския писател-емигрант.

- Какви са спомените Ви от баща Ви преди случката със сп. "Септември"?

Беше журналист с много остър език, който често му навличаше неприятности. Безкомпромисен във всяко едно отношение – никакви реверанси, по никакъв повод, никаква отстъпка от собствено зададените му стандарти. Без каквото и да било чувство за самосъхранение и "оцеляване". Режеше като бръснач – никой не можеше да му наложи нито тема, върху която да пише, нито пък да пипне и ред от вече написаното.

Като млад журналист му поръчали да напише рецензия за един писател от плеядата на социалистическите величия (не знам дали днес някой помни името му). Написал смазваща рецензия! Е, след много години именно този другар, като прочел очерка му в "Септември" за българите, хвърлени в съветските концлагери, пръв се обадил на съветския посланик в София – и машината задействала.

- Разказвал ли е как се е решил да го публикува. Очаквал ли е друга съдба на пътеписа, надявал ли се е да не бъде иззет тиражът на списанието?

Мисля, че не е имал никаква представа, че е нагазил в абсолютно забранена зона. Мисля също, че и до края в него остана някакво недоумение за целия шум, който последва. Това беше един много добър очерк, той просто си беше свършил работата на писател. Политическият взрив му бе чужд и неразбираем.

- Какви бяха убежденията му, как гледаше на социалистическата действителност?

Социалистическата действителност? Не съм сигурна, че изобщо е знаел в какъв свят се налага да живее. Такова нещо не съществуваше. Той бе изследовател, разказвач, "списовател", по собственото му определение. Обитаваше свят, в който се чувстваше напълно свободен. Не познавам по-свободен човек от него, живееше по свои правила, сам задаваше стандартите си и те бяха единствената мярка, с която се съобразяваше. Високата норма на едно "голямо перо", сам обичаше да дава това определение, когато срещнеше нещо изключително талантливо. Нищо по-малко от това, нищо.

- По какво първо вие, като деца усетихте сътресението през 1975 г.? Как се промени той и как протече животът на семейството ви след това?

Уволниха баща ми като кореспондент на в. "Труд", уволниха майка ми, един прекрасен и предан учител от апостолски тип… Сестра ми, ученичка в Английската гимназия бе пред изключване. Аз бях студентка във Философския факултет. За семейството настанаха много, много трудни времена. Дълги години баща ми не можеше да публикува нито ред. Пълна изолация.

Портиерът на Съюза на журналистите не го пускаше да влезе в Клуба – веднъж го избута навън пред очите ми, докато той се канеше да свали палтото си. Беше прокуден отвсякъде – някои не смееха да се ръкуват с него, политически "прокажения", не го забелязваха, заобикаляха по другия тротоар. Предполагам, че да си свидетел на такова деформирано, агонизиращо човечество е сред най-трудните преживявания… По това време е започнал работата си над "Калуня-каля", така се е справял.

- Говореше ли баща ви за това - и какво ви казваше? А след години?

Веднъж спомена, че май по случайност сме останали живи – не за друго, а за да не се превърне неговия "казус" в дисидентски прецедент и покрай него да "загноят" неконтролируеми обществени процеси…Често казваше с лека усмивка: "Не бойте се, деца! Не бойте се!". И той наистина не се боеше, нямам представа какво го е държало, във време, когато е абсолютно, съдбовно страшно да бъдеш личност. След време нещата още повече се влошиха, защото препечатаха пътеписа от сп. "Септември" в западногерманското списание "Континент". Щемпелът на политическата неблагонадеждност окончателно отмести съдбата му на публицист и писател.

- Каква според вас щеше да е съдбата на "Калуня-каля", ако не беше пътеписът от "Септември"?

Не бих могла да кажа. Във всеки случай, през 1988 година, когато излезе книгата, хората четяха друг вид литература – съветската "перестройка" задаваше съвсем различен тон на времето. Сега ерудирани литературни критици и искрени ценители не спират да се чудят: как така не са забелязали тази книга? Как е минала покрай вниманието им? Около баща ми имаше един своеобразен ореол на безспорен талант и непристъпен човек – дори и тогава появата на романа не би изненадала онези, които познаваха перото му. Познавам мнозина, които се прекланяха пред него.

- Как прие Георги Божинов 1989 г.? А "Златен век" след толкова години изолация? Имаше ли негови колеги, които внезапно промениха отношението си след тази "реабилитацията", хора, които не поддържаха контакт с него след 1975 г.?

За чудо и приказ – след 89-та стана учредител и първият председател на СДС в Благоевград! Но, честно казано, ролята на политически трибун не му беше присъща – и той го знаеше. Не политиката го интересуваше, макар че обществените възбуди и вълнения съвсем не му бяха чужди. Но сякаш ги гледаше с погледа на литературен анатом.

Колкото до "Златен век" – това отличие дойте ден преди да почине. Нямам представа дали е имал и минутка време да разсъждава върху това обстоятелство. Беше обгърнат със спомени от своето детство, родно място, картини много по-важни за него от вся сует. За семейството ни бе доста закъснял и леко нагарчащ знак за признание – но пък в известен смисъл някакво наместване на нормалността.

- И по какво работеше в последните 15 години от живота си?

Не е спирал да пише. До последния си ден драскаше по тефтерите си, водеше някакви бележки, четеше по четири книги едновременно, с подчертаване и ремарки, когато му купихме турски речник, потъна да учи езика. През тези 8 или 10 години е събирал материал за "Калуня-каля". Няма как да знаем какви алхимични процеси са протичали в творческото му съзнание, но по-късно сподели: "Писах Калунята като луд".

- Има ли неиздадени негови произведения?

Навярно ще открием в огромния му архив от тефтери, ръкописи и тетрадки доста непознати неща. Предстои да ги прегледаме и подредим, знам, че сред тях ще има отхвърлени ръкописи, непригодни за, както казвате, онази "социалистическа действителност".

Сега, след като романът му се изчерпа светкавично, издателите от "Хермес" подготвят нов, по-голям тираж. Предстои преиздаването и на друга книга на Георги Божинов – "Караджата". Вероятно отново ще видят свят и събраните му разкази и пътеписи. Заговори се дори да бъде включен в образователните програми на литературните и журналистически факултети.

Огромна е заслугата на писателя Деян Енев, който вдигна тръбата и оповести не само възторга от откритието си на едно изключително литературно явление, но и страха си от онова, което е могло да се случи – тоталната забрава, изтриването на едно име, на едно творческо дело от интелектуалната памет на нацията…
цитирай
7. tota - Откъс от "Калуня-Каля" ...
06.01.2015 09:38
Откъс от "Калуня-Каля" на Георги Божинов
1. Чръноовчарката

Калуньо нямаше деца от първата си жена, затова я изгони. Води я две-три години и просто й каза да върви, отдето е дошла. Тя си отиде тихо, но къде отиде и какво стана с нея после – той не знаеше, ни искаше да знае. Чу веднъж само, случайно и несигурно, че били я виждали из селата зад Рата някъде. но така и не разбра повторила ли беше, или работеше като измекярка по чифлиците там.

Калуньо си взе друга жена, от Черяша. Беше млада, мома беше, нямаше и шестнайсет години, а той емен-емен отиваше към трийсетте. Баща й – средна ръка, малко по-стар от Калуньо. Видя му се отначало нищо човек, зарадван, че ще пробута дъщеря си на добро място. Но се оказа доста хитър, познаваше добре стадата на зет си и като се лепна за едно стадо, вече не се отлепи: взе му за никях, за откуп, цяло стадо овни, което Калуньо после дълго не можа да прежали. Макар че го даде с лека ръка, без да му мисли много.

Но Гюла заслужаваше две стада. Беше хубава, и обична беше. Като те погледне – запие мълчаливо с тия очи изотдолу, – и усещаш как полека започваш да омекваш и да се стапяш... Калуньо се стопи за една вечер. Видя я на един байрам у Черяша.

Беше отишъл на гости при Левицата, бори се там, що се бори – спечели овен. После Левицата му се смееше, че спечелил овен, а загубил четиресет овни. íищо. Загубата не се броеше, а печалбата бе Гюла.

...Видя я как играе, как стъпва като орлица. Тя аслъ си беше като орлица между кокошки. Другите моми се белосваха и червосваха и лицата им се гледаха бели-сини като одрани. Гюлзар носеше само своето лице, с един хубав млечен загар. Е, Калуньо я видя и я хареса от първо око. íа снага тънка и гъвка като
фидана. Не носеше димии, както другите моми; димиите, грубо надиплени, ги правеха тантурести и непохватни. Гюла носеше гащи, каквито носят само по долните села – с тесни, а долу по-широко отворени кичести крачоли, и те откриваха едни тънки, но напълнели, силни глезени. Пристъпяше плавно, с изправена горда глава и запалени очи, покършваше снага и я люлееше леко, като на пружини. "Орлица – помисли Калуньо, – баш си е орлица..."

И всичкото това – гащите, глезените, снагата, млечното лице, а най-вече тия големи очи, които те пият изотдолу и в тях не смееш да гледаш, – всичко това допадна отведнъж на простата Калуньова душа, допадна така, че той си рече: "Тè тая!... И никоя друга".

Тогава, на оня байрам, около Гюла се усукваше един четинясал и смотан дърварин, дошъл отнякъде си, и все току гледаше да се намърда на хорото до нея. Калуньо го гледа някое време, гледа го, трая го донякъде. Па не утрая и го взе настрана, замъкна го до един плет: "Я сам така... да си кажеме две думи ние..." И като му олупи два здрави шамара, без да му каже дума – отби мераците му. îня потъна из дърмите и вече ни се видя, ни чу.

Още същата вечер Калуньо и Левицата отидоха да търсят баща й, за да се разберат. А на другия ден, като се постъмни, Калуньо я дигна с кончето и я закара на село. Тя мълчеше през целия път, седеше покорно пред него и гледаше напред. Мълчеше и Калуньо. Немаше за какво да приказва. Приказването бе свършено с бащата и се отнасяше за овните. Само веднъж, като придърпа поводите и се опита да я притисне с лакти, тя се размърда недоволно и той олаби лактите. Беше тъмно, когато стигнаха в село.

Свали я от кончето, внесе я вкъщи на ръце, че из двора имаше кал. Положи я на миндерлъка в стаята си, смъкна набързо дрешките й и веднага я облада. Тя беше все така покорна и тиха.

И заживяха. Тръгнаха дните, завъртяха се времената на сеитби и жътви, на коситби и стрижби, на всякакви селски работи и грижи. Калуньо се разправяше с овците, с овчарите и говедарите си, в пазарни дни отскачаше до града, или ходеше по търговия из околните села. Гюла си седеше вкъщи, гледаше си женската работа. Тя се поналя на снага малко, но стъпваше все така напето, както преди. И беше си все така хубава, даже като че разхубавя още повече. Калуньо не можеше да разбере как стана това чудо с него. Мъж на години, улегнал мъж, селските дечурлига вече му ви кат чичо – децата на неговите връстници и акрани. А нà, беше се запалил по това дете и не може да се откъсне от него.

Гюла си беше аслъ като дете. Той я слуша във всичко, нищо не й отказва. Други път, като тръгне по къшлите – и се губи с дни. Сега не може да остане ни ден. Все гледа да подреди работата си така, че вечерта да се прибере на село, да я види и чуе. И хапнал-нехапнал, още неумит, неразсъблечен – се хвърля жадно на нея, събаря я на козяците. И дълго, настървено мачка и премята снагата й, тя се огъва и вие в неговите ръце. Докато мъжката му сила изтлее докрай и угасне в отмала и сън. Тя – нищо. Смее си се...

Така неусетно мина година. И още една. Гюла не му даде деца.

Утробата й пустееше, моминска и празна. Калуньо се замисли. Да я гони и да търси друга – вече не можеше. Па и не искаше. За момите беше вече дъртичък. А за другите... сто други щяха да дотичат само щом им кимне. Заради него или зарад имота му. Но ще бъдат или самите те бездетни, или ще домъкнат и децата си, чужди деца. Той няма да може да гледа как шарят из къщата му като хлебарки и се мотаят в краката му. Би зел и мома, но беше го срам малко. И сърце му не даваше. Как да се отдели от Гюла? Бе свикнал с нея, обикнал я беше и без нея не можеше. А кръстът й си остана все така тъничък и никога не напълня. Калуньо с мълчалива надежда се взираше в корема й, но той си остана все така момински прибран...
цитирай
8. planinitenabulgaria - Брависимо за този просветителски постинг!
09.01.2015 08:04
Ще потърся тази книга!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tota
Категория: Лични дневници
Прочетен: 12147214
Постинги: 1346
Коментари: 16857
Гласове: 70664
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031