ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ

Епизод 3

         Никос отвори вратата на малкия банков клон, огледа се и я видя. Приближи се с уверена крачка към нея:

- Добър ден! Какви са условията за отпускане на потребителски кредит? – погледна в очите нищо неподозиращата Елефтерия. На лицето му изгря отлично отработена усмивка.

Тя му отправи формален поглед.

-         Запознахте ли се с брошурите на банката с информация за потребителските кредити, които предлагаме?

-         Не, предпочитам Вие да ми обясните.

Тогава  тя вдигна очи и срещна погледа на един уверен и силен мъж, който нямаше да си тръгне без тя да му отдели лично и специално внимание. Това прочете Елефтерия в очите на човека срещу себе си. В нейните очи Никос видя плахо и крехко момиче, скрито зад заучени реплики и движения. Беше достатъчно опитен, за да разбере, че няма да срещне никаква съпротива и жертвата щеше да падне бързо, давайки му всичко, от което се нуждае.

-         О, да! Разбира се. Заповядайте, седнете.

Никос се настани удобно на стола срещу нея, като ловец, който присяда тихо зад укритието си в очакване на добрия трофей.

 

* * *

Елена спря колата си достатъчно далеч от входа на хотел „Перлата на Катерени“ така, че да се наслади на вниманието, което щеше да предизвика сред излизащите туристи.

Знаеше, че за тези няколко метра беше пълновластен господар на вниманието на всички мъже, които я виждаха. Влизайки в лобито Елена предизвика мигновената реакция на Пелагия, която учудено побърза да посрещне лице, което й се стори познато.

-         Здравейте! – Пелагия присви очи. – Ако не се лъжа бяхме на празненството на Алексис…

-         Здравейте, Пелагия!

-         О, Вие знаете името ми. Много съжалявам, не се сещам за Вашето. - отвърна притеснено Пелагия.

-         Елена. Алексис препоръча хотела ви и съм тук. Искам да поговорим дали ще имате възможност да настаните няколко гости на събитие, което организирам.

Пелагия се усмихна с нескрито задоволство. Елена хвърли бърз поглед наоколо:

-         Предполагам можете да ми отделите време да поговорим?

Въпросът й беше чут и от Полихроно, който точно излизаше от офис-стаята. Той застина. Обърканият му поглед смути Пелагия и предизвика усмивка у Елена.

-         Всъщност, Елена, човекът, който Ви трябва е съпругът ми – Полихроно.

Пелагия подкани с ръка Полихроно да се приближи.

-         Значи Вие сте....точният човек – усмихна се Елена.

-         Аз? За какво?

За момент между тримата се настани тишина. Телефонът на рецепцията звънна и ги накара да се обърнат.

-         Е, аз ще ви оставя да поговорите. Полихроно, офис-стаята е свободна – каза Пелагия и се отправи забързано към рецепцията.

Елена изчака да се отдалечи достатъчно и прошепна съзаклятнически на Полихроно:

-         Води ме.

Полихроно се опита да попита, но реши, че е по-разумно да не се задържат в лобито.

 

* * *

Двамата седнаха един срещу друг на малката маса и Елена се усмихна на Полихроно.

-         Говорили сме, всичко е минало наред, но в последния момент събитието се е отложило.

Обърканият поглед на Полихроно я накара набързо да му разкаже измисления повод за посещението си.

-         Но защо тогава си тук?

-         Защото исках да те видя. А мисля, че и ти искаш да ме видиш.

Полихроно се дръпна назад.

-         Или може би съм се лъгала?

-         Не. Просто всичко е някак изненадващо за мен.

-         Изненадващо? Изненадан си, че жена може да бъде привлечена от красив, обаятелен мъж.

-         Аз..Не, не разбира се.

Елена се облегна назад, опитвайки се да направи по-удобно седенето на стола, който още с влизането я отврати с безличността си.

-         Можем да направим много заедно, Полихроно. Просто трябва да го поискаш.

-         Но аз имам всичко.

-         Щом вярваш на това. Самовнушението явно работи.

Полихроно не очакваше такава прямост от човек, с който се беше запознал едва преди ден.

         - Защо всъщност си тук?

-         Защото мисля, че си губиш времето в този хотел. Можеш да направиш много повече с живота си.

-         Аз обичам този хотел, Елена – Полихроно сведе очи.

-         Обичаш го, но си се примирил. Мога да ти посоча път, по който да стигнеш където искаш, да имаш каквото искаш.

Полихроно вдигна поглед.

-         Как така всичко?

-         Всичко, Полихроно. И пари, и власт…и мен.

-         Но как?

Елена се приближи през масата, той усещаше дъха й върху устните си.

-         Политика. Казват, че всичко е политика, и са прави.

Тогава влезе Пелагия,  с две кафета и по чаша вода. Полихроно се стресна, бързо се отдръпна назад. Елена бавно се отпусна в стола, едва прикривайки раздразнението си.

- Извинявам се, че се забавих. Телефонът не спира да звъни - тя остави напитките и погледна към Елена. - Ако имате нужда от още нещо, само ми дайте знак.

Усмихна се набързо на Полихроно и излезе.

Полихроно изчака стъпките и да отшумят.

-         Не мисля, че това е за мен. Вече не.

-         Значи ти е безразлично? Не те интересувам аз и това, което мога да ти дам.

Тези думи жегнаха Полихроно и той понечи да каже нещо успокоително, но нещо в него го спря. В съзнанието му се върна писмото от банката, отсрочката. Защото това беше само отсрочка, но не и край на дълга му. Тази жена му предлагаше на практика да се върне към нещо, което му беше причинило болка, беше го ограбило. Жената, която той срещна на кръщене, с което изпълни обещанието си към Агата...

Изведнъж всичко му се стори толкова лесно, толкова ясно и несъмнено. Та тя падаше в краката му, заедно всичко, което можеше да реши радикално проблемите, които го тревожеха. Красива жена се поставяше в негова услуга - той беше важният. Кой глупак би отхвърлил подобно нещо? А Пелагия? Щеше да се справи. В крайна сметка Елена беше права - всичко беше политика.

-         Да. – прошепна Полихроно.

Усмивка озари красивата Елена. Тя стана, наведе се и го целуна, както отдавна не беше целуван. След това взе ръката му.

-         Ще се чуем утре. Сега е време  да тръгвам. Дамата от рецепцията може да реши да ни обслужи отново.

Държейки го за ръката, тя го поведе към вратата. Полихроно усещаше топлината на дланта й, красивият й гръб, нехаеше.

Тя отвори врата и пусна ръката му, след това пресече лобито с делова стъпка. Когато стигна до рецепцията се обърна и помаха на Пелагия.

-         Ще се видим отново скоро, Пелагия.

Пелагия стана бързо и се втурна да се сбогува, но Полихроно я спря.

-         Няма нужда.

-         Е? – развълнувано попита тя.

-         Всичко мина много добре. Уговорихме се.

-         Наистина? Толкова се радвам.

Погледът на Полихроно продължаваше да следи отдалечаващата се Елена.

         - И аз.

* * *

         Никос отпи от шампанското, остави чашата на ръба на ваната и се потопи в нея. Срещу него Пелагия издаде радостен кикот и една не изпусна своята чаша.

-         Не можеш да издържиш без въздух толкова дълго, колкото ми трябва.

Никос изплува и се облегна назад.

-         За толкова скъпо шампанско съм готов поне да опитам.

-         Радвам се, че го оценяваш.

Никос отпи отново и погледна Пелагия.

-         Бих пил такова класно питие всеки ден. Ако имах пари.

-         За да го пиеш всеки ден ще ти трябват много пари.

-         Знае ли човек, може някой ден да имам.

Пелагия вдигна рамене.

-         Ти какво би направила, ако имаш много пари?

Пелагия зарея поглед замечтано.

-         Бих пътувала. Не по екскурзии - със собствен самолет.

Никос поклати одобрително глава.

-         Смело. Екзотично. Аз бих купил два – един за пътуване и един за това шампанско.

Тя се засмя и след това го погледна озадачено:

-         Възможно ли е въобще да имаш толкова пари?

Никос отпи с наслада.

-         Понякога възможностите сами ти се предлагат.

 

* * *

  Градският шум на Солун долиташе през прозорците на автомобила и караше Елена неволно да се заслушва в откъслечни разговори, припеви на песни и резки клаксони. В квартала, където тя отиваше, беше далеч по-тихо. Там беше царството на лукса, на достолепието и тежките обноски.

          Вратата на огромната къща се плъзна по релсите на входа и разкри широката алея към гаража. Елена плавно влезе и спря, вратата зад нея се затвори.

         На входа с лек поклон и любезна, но с пестелива усмивка я посрещна познатият иконом. Чувстваше се уморена, но гладът надви и тя се отправи към кухнята.

         Масата беше подготвена и я очакваше. Тя седна и само добре вкорененото й възпитание я възпря да не се нахвърли върху апетитното пилешко.

-         Господин Ставрос би искал да знае кога да Ви очаква горе. - попита икономът.

-         Ще се кача, когато съм готова.

-         Разбира се. – икономът се поколеба за момент. – Когато се качите горе, господин Ставрос би искал да носите червените жартиери, които купи за Вас от Париж.

Елена не го удостои с отговор, просто се усмихна.

 

Б. Методиев и В. Милушева
Следва

 

Поздравления за двамата разказвачи.

Повествованието е плавно , деликатно и увличащо. Дава очакваната завършеност на трите части, непринудено и непреднамерено.

Фин изказ, романтична, но и приземена атмосфера, реализъм, но и полет на чувствата на героите, с отворени за истините и очакванията очи.

Катерини тържествува със синьото си небе и
уловимия шеметен, опияняващ морски бриз.

С благодарност за приятните минути!

без първите две части се губи нишката. Но съм сигурна, че поднесено от теб е стойностно и деликатно докосва душата. Просто минавам, за да те прегърна!

ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ Епизод 1
http://tota.blog/lichni-dnevnici/2015/09/13/perlata-na-katerini.1391417
ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ 2 Епизод 2
http://tota.blog/lichni-dnevnici/2015/09/20/perlata-na-katerini-2.1393072