ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ

 Епизод 6

             Обаждането за задържането на Елефтерия дойде до Полихроно, докато провеждаше поредната си предизборна среща. Говореше уверено, представяше програма, чертаеше бъдеще с много възможности пред съгражданите си. Правеше всичко точно както беше инструктиран и му харесваше. Новооткритата увереност му личеше дори в стойката и жестовете му. Алексис също бе забелязал това и се чувстваше горд да бъде пръв и доверен помощник на един толкова перспективен и уважаван кандидат за кметския стол.

Тази розова мъгла обаче изчезна мигновено след обаждането и Алексис трябваше да мобилизира актьорските си способности, за да прикрие катастрофата, която това развитие на събитията очертаваше в съзнанието му.

 * * *

             Инспектор Апостолидис прочете обвиненията и на Полихроно, който слушаше в ступор. Всичко вървеше като много реален кошмар, в който Полихроно разпознаваше заподозряната, но вътрешно отказваше да свърже  „кражба“  с дъщеря си Елефтерия. Тя, жената, за която имаше подозрения, че беше ограбила спестяванията на всички тези хора, беше до него. Той държеше треперещата й ръка - за него тя беше неговото момиче, която нямаше как да има нещо общо с думите, които изричаше инспекторът.

След като плати гаранцията двама полицаи ги изведоха през страничен изход, за да избегнат малката любопитна тълпа. Алексис ги откара вкъщи, никой не пророни и дума по пътя.

Пелагия разбра от тях. Измина една дълга безмълвна минута, в която тя прегръщаше разплаканата Елефтерия. Полихроно сновеше трескаво напред-назад в стаята.

- Всичко е нагласено. Защо го направиха на нея? Защо трябваше да удрят по дъщеря ми? На никой не съм сторил лошо.

- Прекрати тази кампания веднага, Полихроно! – гласът на Пелагия имаше стоманена острота. - Това е безумие. Нищо не струва колкото спокойствието и здравето на Елефтерия!

Полихроно не чуваше, беше здраво хванат в лабиринта на съмненията и подозренията.

-         Онези, които ме провалиха и тогава. Сигурно са те. Но защо, за бога, защо?!

Пелагия даде успокоително на Елефтерия и продължи да прегръща рожбата си, казваше й, че всичко ще бъде наред, че всичко ще се оправи.

Полихроно изведнъж се спря, съзнанието му работеше трескаво.

- Не, не са били те. Няма логика! – погледът на Полихроно трепкаше сякаш да улови някаква бързо стрелнала се мисъл. - Ставрос!  - извика Полихроно. - Този стар глупак е бил. Тази хиена знае, че мога да го победя и е решил да ме удари точно сега.

Успокоителното беше започнало да действа и Пелагия заведе Елефтерия до спалнята. После се върна и застана пред Полихроно, леденият й поглед го накара да застине.

- Ще прекратиш всичко сега!

Тогава звънна телефонът му. Беше Алексис, който идваше да го вземе и да го откара при „генералшата“, както беше започнал да нарича Елена. Тя също беше разбрала за ареста и трябваше да ги инструктира как да действат при новата ситуация.

* * *

                „Какво има да действам? – мислеше си Полихроно, докато пътуваха към нея. Просто ще се откажа, нищо не ме интересува. “

            Елена и Алексис обаче не мислеха така. Напротив - категорично настояваха всичко да продължи, защото противното означаваше да признае, че Елефтерия наистина е извършила нещо нередно. Полихроно им разказа за подозренията спрямо Ставрос. Елена  се изсмя в лицето му:

            - Полихроно, това е нелепо. Посетих няколко от неговите гротескни изяви. Та този човек е толкова износен и престарял, че едва ли главата му ще роди подобна схема, за да ти отнеме победата.

            - Аз съм единственият му реален конкурент, Елена. - упорстваше Полихроно. - Той иска да ме премахне.

            - Глупости! Въобще не се тормози с подобни фантазии.

            - Трябва да се откажа. Не мога да причиня това на Елефтерия и Пелагия.

Убедеността в гласа му накара Елена да усети, че нещата започват да излизат извън нейния контрол. Тя хвана раменете му и го погледна.

            - Не можеш. Не искаш, Полихроно. Твърде близо сме вече.

Погледът й му казваше недвусмислено, че вариантът е само един – нейният.

 * * *

Пелагия се качи в спалнята след припряното излизане на Полихроно. Приседна в леглото до Елефтерия и оправи завивката й. Въпреки медикамента дъщеря й не спеше добре - лицето й издаваше мъчителни сънища, ръцете й се бяха вкопчили в малката кърпа, с която избързваше сълзите си.

            Елефтерия трепна в съня си и се събуди. Червените й очи се огледаха уплашено наоколо, все още под стреса от съня. Погледна майка си, Пелагия я прегърна.

-         Нищо не съм направила, мамо.

-         Знам, Елефтерия.

Пелагия я обгърна по-силно, също като малкото момиче, което успокояваше в едно отдавна отминало и много по-щастливо време.

- Всичко беше толкова хубаво. Имах най-после шанс за толкова неща. Да бъда нещо  повече в банката, да докажа, че мога повече.

Пелагия си спомни колко бяха въодушевени и тримата, когато повишиха Елефтерия. Спомни си вълната на спокойствие, която я обгърна - преди се тревожеше, че дъщеря й може би вече не виждаше перспектива в банката, че вече нямаше възможност за развитие. Когато Елефтерия се обади онзи ден, тази тревога изчезна и тя почувства облекчение, светлина.

-   Защо, когато тъкмо човек се надява, че еднообразието и сивотата ще изчезнат, се случва нещо лошо, нещо гадно?!

-         Не знам, миличка, не знам.

Елефтерия избърса сълзите си, въздъхна. После погледна майка си.

- Вчера си мислех, че ми липсват нашите моменти и разговори, че трябва отново да отделим време за тях.

Спомените от онова време се върнаха в мислите на Пелагия. Да, тя добре си спомняше - споделените вълнения на Елефтерия, как търсеше нейния съвет, как намираше опора в нея. Тогава бяха и майка и дъщеря, и приятелки, а дори и връстници.

- Имах нужда отново да поговорим. – Пелагия усети, че тази потребност сега не беше продиктувана от случилото се сутринта.

Елефтерия притихна за момент, Пелагия я погледна въпросително.

-         Един човек...един човек влезе в живота ми.

В Пелагия напираха толкова много въпроси.

- Човек, за който вярвам, че е нещо хубаво. Някак си той дойде толкова неочаквано и толкова нереално, точно когато дойде повишението. Сякаш всичко, на което съм се надявала, изведнъж ми беше дадено.

Пелагия искаше да й каже колко е хубаво, че е срещнала някой, че се радва. Буцата в гърлото й, която заседна още щом научи за обвиненията, не й даваше въздух да изкаже тази радост.

- Срещнах го в банката. Не съм ти казвала, защото...не знам и аз. От суеверие, да не разваля нещо. Дойде за заем. Клиент. – Елефтерия се отнесе в онзи първи момент на срещата. – Никос. - промълви тя, сякаш го казваше на себе си просто, за да чуе името му.

Името разбира се веднага предизвика асоциация в Пелагия. Накара я да си припомни кога за последно се бяха виждали с Никос. Нейният Никос. Спомни си, но това като че ли добави към горчивината, която изпитваше сега. През последните няколко седмици тя беше, която търсеше срещите им. Той беше вечно заетият, вечно възпрепятстваният. Накрая реши, че просто ще го остави той да я потърси, когато може и иска да се видят. Така и не й се обади.

- Толкова ведро и светло ми става, когато се обажда. Когато се виждаме и сме заедно.

- Ако този човек те кара да се чувстваш така, би ми се искало да се запозная с него. Някога. Когато този кошмар е зад нас.

Елефтерия избърса с пръст напираща сълза.

- Може би вече е разбрал какво се е случило. Може би няма да го интересувам вече. Обадих му се вчера. Искаше ми се да се чуем и да се видим, но телефонът му беше изключен.

Погледът на Пелагия попадна на празната чаша вода на шкафчето до Елефтерия.

-         Ще ти донеса вода. И нещо все пак трябва да хапнеш.

-         Не, мамо. Само вода.

Пелагия излезе от спалнята и слезе по стълбите до кухнята. Докато слизаше дочу приглушено звънене на телефон. Идваше от чантата на Елефтерия.

            Тя я взе и се канеше да я занесе бързо горе на дъщеря си, но после спря. Хрумна й нещо, което първо й се стори нередно. После й се стори глупаво, че въобще можеше съзнанието й да допусне такава вероятност. Понечи да продължи нагоре с чантата, но пак спря. Помисли секунда и бързо извади телефона, който вече беше спрял да звъни. Погледна екрана - само номер, без име. После отвори хронологията, запрелиства. На екрана се редяха номера без имена и имена, които не й говореха нищо. Тогава сред изходящите повиквания го видя. Телефонът на Никос, цифрите, името. Подът под краката й изчезна само в един миг. Цветовете и формите на уютния дом се завъртяха в шеметен зловещ вихър и топлината им се замени с гротескна уродливост.

Тя потърси с ръка опора и приседна на стола. Как беше възможно? Та Никос знаеше коя е Елефтерия. А Елефтерия е крила през цялото време. Но защо? От суеверие, да не развали нещо. Сега всичко беше развалено, всичко се счупи с трясъка на толкова съдби. И защо Никос го нямаше?

            С трепереща ръка тя взе телефона на Елефтерия и набра Никос. Измина една чудовищна секунда, в която изведнъж й се причу, че от другата страна идва свободен сигнал. Беше само внушение. Записаният глас издекламира, че телефонът на абоната е изключен. Тя затвори и прелисти повикванията от миналите дни. Видя обаждания между Елефтерия и Никос - ежедневни. Дълги. Но защо днес просто е изключен?

            Тогава в нея се прокрадна още една черна мисъл. Да не би Никос да имаше нещо общо с всичко това? Откакто започнаха аферата си, той никога не беше имал вземане-даване с полиция или въобще проблеми със закона. Но преди това? Какво знаеше Пелагия за миналото на човека Никос? Той никога не беше говорил за това, не беше разказвал истории за минали случки. Всичко в разказите му се беше случило вчера, миналата седмица, но не и през някоя минала година. Тя не го беше питала за живота му преди нея. За какво й е - имаше него, сега. Или вече беше тогава. А къде беше той днес?

В съзнанието й изплува крехък черно-бял накъсан спомен от един разговор, в който Никос спомена едно име. Името на родното си село, в което за пръв път беше целунал момиче. Разказът му беше умилителен, но толкова кратък и сякаш сам се укори, че въобще го е разказал. Срамуваше се от произхода си по незнайни за Пелагия причини. В нея се върна неудобството, с което той я зарази и тя повече не попита.

Дали трябваше да го потърси? Не, беше глупава идея. Та дъщеря й в момента беше развалина, имаше нужда от нея. Би било нечовешко, абсурдно, грозно да тръгне да го търси и да остави Елефтерия сама. А така искаше да чуе от него, че съмненията й са пълна фантасмагория. И после – къде да го търси?

Изведнъж някакъв глас изкрещя едно име в главата й: „Стерна“. Като по някаква невидима команда видя себе си и Никос в онзи момент, с онази негова мила история. Видя го как казва: „…тогава бяха само на 11. И тя като мен беше от Стерна.“

* * *

             След като Елена ясно му даде да разбере, че за отказване от кампанията и дума не може да става Полихроно се почувства по-объркан и безпътен. След края на срещата си с нея и Алексис той настоя да се прибере сам. Беше достатъчно късно и тъмно вече, за да не бъде лесно разпознат.

            Другата причина да не желае да бъде придружен е, че искаше да посети Агата. Появата на помощника й до пътя, докато пътуваше към първата и толкова страстна среща с Елена, все още беше една голяма въпросителна. А и сега ситуацията в живота му допълнително се беше утежнила, а за споделяне с Пелагия и дума не можеше да става. Как все пак трябваше да продължи? Имаше ли смисъл това, което правеше?

            Тези въпроси той зададе на Агата и жадуваше за ясен и конкретен отговор. Имаше нужда от компас, от пътеводна звезда, която да му посочи пътя към светлината. Уви, не това получи.

            След като го изслуша Агата го погледна с онзи всепроникващ взор и му каза: „Това, което избираш е това, което искаш, родено от силата заложена във всеки един от нас да умножава възможностите на възприятия по различен начин.“

 * * *

             Пелагия лежеше до спящата Елефтерия, но не й беше до сън. Въпросът дали има връзка между Никос и кражбата, а оттам изчезването му не й даваше покой. Междувременно беше открила, че такова село действително съществува. На почти 500 километра от Катерини.

            Докато в съзнанието й се блъскаха взаимно изключващи се варианти как да постъпи, чу Полихроно да се прибира. Погледна часовника – беше далеч след полунощ.

Дали да слезе долу и да го попита къде е бил? Имаше ли сили да води такъв разпит? Щеше ли съпругът й да каже истината? А дали въобще беше готова за истината? Сякаш някаква автоматична машина в главата й набързо изстреля четири пъти „Не“.

            Тя се обърна настрани и се вслуша в равномерното дишане на Елефтерия. Спомни си думите й как някога си говореха, обсъждаха и се вълнуваха заедно и колко отдавна това не се беше случвало. И тогава осъзна, че беше длъжна да направи това пътуване до Стерна. Независимо какво щеше да произлезе от него тя го дължеше на себе си, на Елефтерия. На семейството си.

 * * *

            Рано на следващия ден тя излезе тихо от спалнята. Надяваше се да не събуди Елефтерия, но да я чуе Полихроно. Така и стана.

- Отиваш някъде толкова рано? – каза съненият Полихроно, докато Пелагия слагаше ключовете за колата в чантата си.

- Да. Трябва да посетя едно място. Не е близо. Сигурно няма да съм тук през целия ден.

Полихроно пристъпи до нея.

-         Кое е това място, Пелагия?

Тя не отговори веднага. Дължеше ли му този отговор? Пелагия се обърна към него:

-  Преди да започнеш с тази твоя безсмислена амбиция за кметуването, ти ме помоли за подкрепа. Спомняш си, нали?

-         Да. – Полихроно присви очи в очакване на болезнено откровение.

-         Сега аз те моля за доверие. Просто ми се довери.

Тя тръгна към вратата, посегна да я отвори. Спря се и се обърна към недоумяващия си съпруг.

- Не знам какво ще се случи на мястото, на което отивам. Когато се върна, ние тримата трябва да поговорим. Сигурна съм, че всеки от нас има да каже много, много неща.

Полихроно остана безмълвен. Погледът му остана закован във вратата, която Пелагия затвори.

 * * *

            От двете страни на пътя се нижеха селца и градове - някои китни и живи, други – безлюдни и потъмнели от некрозата на запуснатостта. За Пелагия това бяха само точки по джипиес картата, която я водеше към селото, в което се надяваше да получи отговор. Независимо какъв.

            Влезе в Стерна в ранния следобед и се залута в малките улички с надеждата да види някой от местните, който можеше да я упъти към къщата, или въобще да й даде някаква информация за семейство Вартоломеос – каквато беше фамилията на Никос. Дали всичко това щеше въобще да даде някакъв резултат, Пелагия не знаеше. Представяше си три варианта – ако Никос имаше нещо общо с кражбата, то той щеше да посочи виновника, което щеше да донесе огромно облекчение за всички. Ако нямаше, тогава Пелагия щеше потърси отговор на въпроса за връзката му с Елефтерия. Ако пък въобще тук нямаше семейство Вартоломеос, то поне Пелагия щеше да е опитала. Друга по-добра идея тя нямаше.

            Тъкмо се канеше да завие в следващата тясна уличка, когато в двора отдясно забеляза белокос мъж да пуши унило цигара.

            Тя спря колата, слезе и се доближи до оградата.

-         Добър ден!

Мъжът не помръдна, само насочи поглед към нея.

-         Добър да е.

-         Търся къщата на един мой познат. Никос Вартоломеос.

Човекът отмести погледа си без да казва нищо. Пелагия не знаеше дали я е чул или не иска да отговори.

-         Малкият Вартоломеос умря. Сега там никой не живее.

Пелагия затаи дъх. Понечи да благодари и да си тръгне обратно към Катерини, когато човекът каза:

- Големият Вартоломеос е тук. Къщата му е на следващата, а по-следваща улица вляво.

Пелагия погледна в посоката, която указва човекът.

            - През една поляна са двете къщи. Намериш ли едната - намерила си и двете.

Тя благодари и се върна в колата. Потегли бавно, докато мъжът я следеше иззад дима на цигарата си.

            Първата къща се оказа двуетажна, сносно поддържана. Тя се наведе, за да я огледа през прозореца преди да излезе от колата. В двора се виждаше да обикаля едро куче, което със сигурност щеше да се разлае и да обяви идването на непознат. Това не й се понрави,  затова реши все пак да отиде и до необитаемата по думите на мъжа.

            Придвижи се по-нататък, като премина покрай поляната, както беше казал той.

            Отново се наведе, за да огледа, но израсналите с времето треви бяха толкова гъсти, че скриваха почти всичко зад себе си.

            Тя слезе от колата и влезе в запуснатия двор.

            Отместваше внимателно бурени, дълги треви и шубраци, докато порутената къщичка бавно се откриваше пред нея.

            Тя спря малко пред вратата. Очите й се плъзнаха по постройката – стъклата бяха потъмнели от години уличен прах, мазилката беше като одеяло, проядено от молци. Явно животът си беше отишъл отдавна оттук.

            Пелагия се обърна, за да тръгне обратно, когато погледът й улови нещо ярко и цветно зад мъгливия прозорец. Тя се вгледа – беше заглавие на вестник. Пелагия пристъпи напред и се доближи до стъклото. Наведе се и се взря. Заглавието крещеше с големи червени букви: „Дъщеря на кандидат-кмет обра банка“. Над заглавието с малки букви се мъдреше днешната дата.

            Тя застина. Ослуша се. От къщата не се чуваше нищо. После се огледа трескаво наоколо. Нямаше никой. Тя отиде до паянтовата врата и опита да я отвори, но беше заключена. Реши да я натисне силно, рязко, с цялата ярост и отчаяние, което я изпълваха през последните двадесет и четири часа. Вратата се отвори с трясък.

            Влезе и застина. През отворената врата на стаята тя видя вестникът да лежи на разхвърляно легло. До леглото бяха струпани дрехи, които тя много добре познаваше, защото ги беше събличала неведнъж от тялото на Никос.

            Прекрачи прага на малката стая и погледът й улови нещо бляскаво да се подава изпод леглото. Тя се наведе - беше халка на дръжка от здрава кожена чанта. Взе я и я издърпа. Застина. Чантата беше пълна с пари.

            Тогава зад себе си чу бързи тежки стъпки. Обърна се уплашено и погледът й срещна този на Никос. В ръцете си той здраво стискаше пистолет.

Б. Методиев, В. Милушева

Следва

            

С удоволствие прочетох епизодите до тук и очаквам следващия.
Поздрави, мила Ати !

"Тогава сред изходящите повиквания го видя. Телефонът на Никос, цифрите, името. Подът под краката й изчезна само в един миг. Цветовете и формите на уютния дом се завъртяха в шеметен зловещ вихър и топлината им се замени с гротескна уродливост."

***
Този пасаж, наред с редица дрги, е характерен за възможностите на творческия тандем. Той насочва напрежението към следващито драматично развитие на интригата.

Успех, млади таланти!

http://tota.blog/lichni-dnevnici/2015/10/11/perlata-na-katerini-5.1398620