Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.10.2016 11:39 - Аз съм добър, ти си добър
Автор: tota Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2358 Коментари: 4 Гласове:
18

Последна промяна: 04.10.2016 12:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Аз съм добър, ти си добър

Тази книга е резултат от един опит да се отговори на онези хора, които търсят убедителни факти, за да отговарят на следните въпроси - как функционира умът, защо правим това, което правим, как бихме могли да се удържим да не го правим, ако пожелаем това. Отговорът може да се намери в най-обнадеждаващия според мен пробив в психиатрията за години наред. Той се нарича Транзакционен анализ и дава надежда на хората, обезкуражени от неяснотата на много от традиционните видове психотерапия. Транзакционният анализ дава нов отговор на тези, които по-скоро биха искали да се променят, отколкото да се приспособят; на тези, които искат преобразяване вместо подчиняване.

Аз съм добър, ти си добър

Томас А. Харис

 

Томас Харис: Транзакционен анализ - Родителят, Възрастният и Детето

В началото на своята работа по разработването на Транзакционния анализ Ерик Бърн установява, че когато наблюдаваш и слушаш хората, можеш да ги видиш как се променят пред очите ти. Това е една пълна промяна. Съществуват промени едновременно в израза на лицето, речника, жестовете и действията на тялото, които могат да накарат лицето да се изчерви, сърцето да се разтупти и дишането да се учести.
Можем да установим такива резки промени във всеки: малкото момченце, което избухва в плач, когато не успее да накара играчката си да работи; подрастващото момиче, чието лице се оживява от възбуда, когато телефонът най-сетне звънва; мъжът, който пребледнява и трепери, когато получава съобщение за служебен неуспех; бащата, чието лице става на камък, когато синът му не се съгласява с него. Индивидът, който се променя по този начин, е все същият човек, ако се има предвид структурата на костите, кожата и дрехите. Така че какво се е променило вътре в него? Променил се е от какво в какво?
Този въпрос е увличал Бърн в началото, когато започва да разработва Транзакционния анализ. Един тридесет и пет годишен адвокат, когото той лекува, казал следното: „Аз всъщност не съм адвокат. Аз съм просто едно малко момче." Извън кабинета на психиатъра той наистина е преуспяващ адвокат, но по време на лечението се чувствува и се държи като малко момче. Понякога по време на едночасовия сеанс той току ще попита: „На адвоката ли говорите или на малкото момче?" Както Бърн, така и пациентът били заинтригувани от съществуването и появяването на тези две реални личности или състояния на човека и започнали да говорят за тях като за „възрастния" и „детето". Лечението се насочило към тяхното разделяне. По-късно и друго едно състояние започнало да става очевидно като състояние, различно от „възрастния" и „детето". Това е „родителят" и то било идентифицирано по поведението, при което всъщност се възпроизвеждало това, което пациентът виждал и чувал неговите родители да правят, когато бил малко момче.
Промените от едно състояние в друго се усещат по маниера, вида, думите и жестовете. Една тридесет и четири годишна жена дойде при мен за помощ, тъй като имаше проблем с безсънието си, с постоянната си тревога „какво правя на децата си" и с нарастваща нервност. Още през първия час тя започна внезапно да плаче и каза: „Карате ме да се чувствувам като че ли съм тригодишна." Гласът и маниерът бяха като на малко дете. Аз я попитах: „Какво се случи и Ви накара да се почувствувате като дете?" „Не зная", отговори тя и след това добави: „Аз изведнъж почувствувах, че се провалям." Аз казах: „Добре, нека да говорим за децата, за семейството. Може би ще можем да открием нещо у Вас, което предизвиква тези чувства на неуспех и отчаяние." В друг един момент през този час нейният глас и маниери отново се промениха внезапно. Тя стана критична и догматична: „В края на краищата родителите също имат право. Децата трябва да се поставят на тяхното място." През този един час майката се променяше в три различни и отделни личности: тази на малкото Дете, доминираща чрез чувствата, тази на самоуверения родител и тази на размишляващата, логична голяма жена и майка на три деца.
Непрекъснатото наблюдение подкрепи предположението, че тези три състояния съществуват при всички хора. Като че ли във всеки човек съществува същият малък човек, който той е бил на тригодишна възраст. В него също така съществуват и собствените му родители. В мозъка има записи на действителни преживявания на вътрешни и външни събития, най-значителните от които са се случили през първите пет години от живота му. Съществува и трето състояние, различно от тези двете. Първите две се наричат Родител и Дете, а третото — Възрастен. Тези състояния на човека не са роли, а психологически същности. Бърн казва, че „Родителят, Възрастният и Детето не са концепции, каквито са Суперего, Его и т. н... а феноменологични реалности". Самото състояние се предизвиква от възпроизвеждането на записани данни за събития в миналото, в които участвуват реални хора, реални времена, реални места, реални решения и реални чувства.

РОДИТЕЛЯТ
Родителят представлява огромна колекция от записи на данни в мозъка на неоспорвани или наложени външни събития, възприети от човека в ранните му години — период, който ние означаваме приблизително като първите пет години от живота. Това е периодът преди социалното раждане на индивида, преди той да напусне дома си в резултат на влизането му в обществото и започването на училището. Наименованието Родител най-точно описва тези данни дотолкова, доколкото най-значителните „записи" са онези, дължащи се на примера и съжденията на неговите собствени истински родители или на хора, които ги заместват. Всичко, което детето е видяло да правят родителите му, и всичко, което е чуло да казват, е записано в Родителя. Всеки има Родител, в смисъл че всеки е изпитал външни въздействия през първите пет години от живота си. Родителят е специфичен за всеки човек, тъй като е запис на такива ранни преживявания, които са уникални за него.
Записи на наложени, непроверени, външни събития, възприемани от човека между раждането и петгодишна възраст (преподавана концепция за живота).
Майката и бащата се интернализират в Родителя като записи на това, което детето е наблюдавало, че казват и правят
Данните в Родителя се поемат и записват „направо" без редактиране. Положението на малкото Дете, неговата зависимост, неговата неспособност да се изразява с думи не му позволяват да променя, коригира или обяснява. Затова, ако родителите са настроени враждебно един към друг и постоянно се сражават, борбата се записва заедно с ужаса, породен от това детето да вижда двамата, от които зависи оцеляването му, да се разрушават взаимно. В този запис няма как да се включи например фактът, че бащата се е напил, защото работата му върви към провал, и че майка му е извън себе си от яд, защото току-що е разбрала, че е отново бременна.
В Родителя са записани всички предупреждения, правила и закони, които детето чува от родителите си и вижда в начина им на живот. Те обхващат всичко, като се започне от най-ранните връзки с родителите, интерпретирани не съвсем буквално посредством тона на гласа, израза на лицето, гушкане или не до по-сложните словесно изказани правила и предписания, възприемани от родителите, когато малкият човек започне да разбира думите. В тази група записи са хилядите „не", отправяни към детето, което се учи да ходи, повтарящите се „недей", които го бомбардират, изпълнените с болка и ужас изражения на лицето на майката, когато неговата тромавост посрамва семейството например при счупването на старинната ваза на леля Етел.
По същия начин са записани гуканията с удоволствието на щастливата майка и доволните
погледи на гордия баща. Като имаме предвид, че записващото устройство е включено през цялото време, става ни ясно защо такова огромно количество данни се намират в Родителя. По-късно идват и по-сложните изказвания:
- Запомни, сине, където и да отидеш по света, винаги ще установяваш, че най-добрите хора са методистите;
- никога не казвай лъжа;
- плащай си сметката;
- за тебе се съди по компанията ти;
- ти си добро момче, ако си изядеш всичко;
- от прахосничеството идват всички други грехове;
- нямай доверие на нито един мъж; нямай доверие на никоя жена;
- проклет да си, ако направиш това, и проклет да си, ако не го направиш;
- никога не вярвай на полицай;
- заетите ръце са щастливи ръце;
- недей да минаваш под стълби;
- отнасяй се към другите така, както искаш те да се отнасят към теб;
- прекарай другите, за да не те прекарат теб.
Важното е, че независимо от това, дали тези правила са добри или лоши в светлината на разумната етика, те се записват като истина от източника на пълна сигурност, от хората, които са „шест фута високи", по времето, когато е важно за „високото два фута дете" да им доставя удоволствие и да им се подчинява. Това е трайно записване. Човек не може да го изтрие. То е винаги на разположение и лесно се възпроизвежда през целия живот.
Това възпроизвеждане оказва мощно влияние през целия живот. Тези примери — обуздаващи, насилствени, понякога разрешаващи, но по-често ограничаващи — са солидно усвоени като голям обем от данни, които са съществени за оцеляването на индивида при установяването му в определена група, като се започне от семейството и продължава последователно през целия живот в групи, необходими за преживяването му. Без физически родител детето би умряло. Вътрешният Родител също е от жизнено важно значение, предпазва от много опасности, които, разглеждани емпирически, могат да предизвикат смърт. В Родителя се намира записът „Не докосвай този нож!". Това е заплашителна заповед. Заплахата за малкия човек така, както той я вижда, е, че майка му ще го наплеска или ще изкаже по друг начин неодобрението си. Голямата заплаха се състои в това, че може да се пореже и нарани до смърт. Той не може да проумее това. Той няма достатъчно данни. Така че записването на родителските заповеди е необходимо средство за оцеляване както във физически, така и в социален смисъл.
Друга характерна черта на Родителя е точното записване на непостоянство. Родителите казват едно, а правят друго. Казват „Не лъжи", а лъжат. Казват на децата, че пушенето е лошо за здравето, а самите пушат. Проповядват подчинение на религиозната етика, но не живеят според нея. За малкото дете не е безопасно да поставя под въпрос тази непоследователност и така то се обърква. Тъй като тези данни предизвикват объркване и страх, то се защитава, като изключва записването.
Ние разглеждаме Родителя предимно като записи на транзакциите между двамата родители на детето. Би било полезно да се разглеждат записите на данните в Родителя като запис на стереофоничен звук. Съществуват две писти за звук, които, ако са
хармонични, дават великолепен ефект, когато свирят заедно. Ако те не са хармонични, ефектът е неприятен, записът се слага настрана и се пуска много малко, ако изобщо се пуска. Ето какво се случва, когато Родителят съдържа нехармонична (противоречива) информация. Родителят е потиснат или в краен случай — изцяло изключен. Майката може да бъде „добра" майка и бащата може да е „добър" или обратно. Има много полезни данни, които се натрупват в резултат на предаването на добър материал от единия Родител, но тъй като Родителят съдържа материал и от другия Родител, който е противоречив и предизвиква безпокойство, Родителят като цяло е отслабен или непълен. На онези данни на Родителя, които са противоречиви, не се позволява да влияят силно върху живота на човека.
Друг начин да се опише това явление е да се сравни то с едно алгебрично уравнение: плюс умножен по минус дава минус. Независимо колко голям е бил плюсът или колко малък минусът. Резултатът винаги е минус — отслабен, дезинтегриран Родител. Ефектът в по-късните години от живота може да бъде раздвоение, противоречивост и отчаяние — за човека, който не е свободен, за да изследва Родителя.
Много данни от Родителя се появяват във всекидневния живот в категорията „как да...":
- как да забия пирон,
- как да оправя легло,
- как да ям супа,
- как да си издухам носа,
- как да благодаря на домакинята,
- как да се ръкувам,
- как да се преструвам, че няма никой вкъщи,
- как да сгъвам пешкирите за баня
- или как да подреждам коледната елха.
„Как да..." съдържа огромен обем от данни, получени чрез наблюдение на родителите. Това са до голяма степен полезни данни, което позволява на малкия човек да се научи да се оправя. По-късно (когато неговият Възрастен се усъвършенствува и може свободно да изучава данните в Родителя) тези първоначални начини да се оправят нещата могат да бъдат осъвременени и заменени от по-добри, които са по-подходящи за променената действителност. Човек, чието първоначално инструктиране е било съпроводено с непреклонна сила, може би ще бъде по-затруднен да прави разбор на старите начини и може да продължи да се придържа към тях дори те отдавна да са станали безполезни, тъй като се е развил натрапчив импулс да се направи това „само по този начин и по никакъв друг".
Майката на един юноша разказа за следната родителска заповед, която дълго е властвувала над домашната й работа. Майка й казвала: „Никога не слагай шапка на масата или палто на леглото." Така че през целия си живот тя никога не слагала шапка на масата или палто на леглото. Само ако случайно забравяла или пък някое от малките нарушело това старо правило, тя прекомерно силно реагирала, което не можело да се обясни само с нарушаването на правилата на чистотата. Най-накрая, след като живяла няколко десетилетия с този необясним закон, майката попитала бабата (тогава вече над осемдесетте): „Майко, защо никога не слагаш шапка на масата и палто на леглото?"
Бабата отговорила, че когато тя била малко момиче, имало някакви съседски деца, които
били „пълни с паразити" и майка й я предупредила, че е много важно те да не слагат никога шапките на съседските деца на масата и палтата им на леглата. Напълно разумно. Неотложната нужда от това предупреждение тогава е била понятна. На езика на установеното от Пенфийлд е също така понятно защо записът излиза наяве с първоначалната настойчивост. Много от правилата, по които живеем, са нещо такова.
Някои влияния са по-неуловими. Една съвременна домакиня с всички модерни удобства в къщата си решила, че просто няма нужда да купува приспособление за смилане на боклука. Съпругът й я карал да вземе едно, като изтъквал същите аргументи, в полза на това, че то ще опрости работата й в кухнята. Тя се съгласила с това, но непрекъснато намирала извинение, за да отложи да отиде в магазина и да избере едно приспособление. Най-накрая съпругът й я обвинил, че тя преднамерено не купува приспособлението. И настоял тя да каже защо. Като се замислила малко, тя осъзнала едно по-ранно впечатление по отношение на боклука. Детските й години са съвпаднали с годините на депресията през 30-те години. В дома й боклукът бил грижливо прибиран и даван за храна на прасето, което се колело на Коледа и осигурявало значителен източник на храна. Чиниите се миели без сапун, за да може водата, съдържаща макар и нищожно количество хранителни вещества, да се сложи в помията. Като малко момиче тя разбрала, че боклукът е необходим, и като голяма жена вече й било трудно да се втурне да купува новото обезопасено приспособление, за да го унищожава. (Тя купила устройството за смилане на боклука и оттогава заживяла спокойно.)
Като разберем, че хиляди такива прости правила за живеене са записани в мозъка на всеки човек, ние започваме да осъзнаваме какъв огромен склад с подробни данни включва Родителят. Много от тези наредби са подсилени от допълнителни императиви като „никога" и „винаги" и „никога не забравяй" и вероятно завладяват някои основни невронови пътища, които осигуряват готови данни за транзакциите, извършващи се в момента. Такива правила стават причина за натрапчивите импулси, чудатости и ексцентричности, които се появяват по-късно в поведението. Доколко данните в Родителя са товар или благодат, зависи от това, дали са подходящи за момента, дали те са били осъвременени от Възрастния.
Има и други източници на данни от Родителя освен физическите родители. Тригодишното Дете, което седи пред телевизора много часове през деня, записва това, което вижда. Програмите, които то гледа, са една „внушена" концепция за живота. Ако то гледа програми с насилие, предполагам, че ще запише това в Родителя си. Ето как става в действителност. Това е животът! Това заключение е сигурно, ако родителите му не се противопоставят, като изключват канала. Ако те харесват програми с насилие, детето получава двойно нареждане — от телевизора и от родителите — и то приема, че му е разрешено да проявява насилие, ако набере в себе си достатъчно обиди. Малкият човек намира свои собствени причини, за да стреля някъде така, както прави това шерифът; три поредни вечери филми за конекрадци, ограбване на дилижанс и скитник, който мами мис Кити, могат лесно да се превърнат в реалност в живота на малкия човек. Много от това, което преживява от страна на възрастните или от други авторитетни фигури, също се записва в Родителя. Всяко въздействие отвън, при което малкият човек се чувствува зависим до степен, че не е свободен да поставя под съмнение или да изследва, е източник на данни, които се съхраняват в Родителя. (Съществува и друг тип преживяване под
външни влияния при много малкото Дете, което не се записва в Родителя и което ние ще разгледаме, когато описваме Възрастния.)

ДЕТЕТО
Докато външните събития се записват като съвкупност от данни, която наричаме Родител, едновременно с тях се осъществява и друг вид запис. Това е записването на вътрешни събития, реакцията на малкия човек - записи на вътрешни събития (чувства) в отговор на външни събития (главно майката и бащата) между раждането и петгодишна възраст почувствувана концепция за живота спрямо това, което вижда и чува. В тази връзка е необходимо да напомним наблюденията на Пенфийлд, че субектът изпитва отново чувството, което ситуацията е предизвикала за първи път у него, и узнава същите интерпретации, истински или фалшиви, които е дал на преживяването най-напред. Така че извиканият спомен не е точно фотографско или фонографско възпроизвеждане на минали сцени или събития. Той е възпроизвеждане на това, което пациентът е видял, чул, почувствувал и разбрал.
Именно този блок от данни, включващи „видяното, чутото, почувствуваното и разбраното", ние дефинираме като Детето. Тъй като малкият човек не притежава речник при най-критичните си преживявания, повечето от неговите реакции са чувства. Ние трябва да имаме предвид неговото положение в тези ранни години. Той е малък, зависим, несръчен, тромав, той няма думи, с които да конструира това, което иска да каже. Емерсън казва, че ние „трябва да знаем как да преценим един раздразнен индивид". Детето не знае как да направи това. Раздразнението, насочено към него, може да предизвика само чувства, които се добавят към резервоара от отрицателни данни за самия него. Това е моя грешка. Отново. Както винаги. Както ще бъде. Не му се вижда краят.
През цялото това време на безпомощност върху детето се изсипват безброй тотални и неоспорими искания.
От една страна, то притежава импулси (предадени по генетичен път) да се освободи напълно, да изследва, да знае, да унищожава и да удря, да изразява чувства и да преживява всички приятни усещания, свързани с движението и откриването.
От друга страна, е налице постоянен натиск, главно от страна на родителите, то да се откаже от тези основни удоволствия заради наградата под формата на одобрение от родителите. Това одобрение, което може да изчезне така внезапно, както е получено, е неразкрита загадка за детето, което още не прави определена връзка между причина и ефект.
Основният страничен резултат от объркващия цивилизоващ процес са негативните чувства. Въз основа на тези чувства малкият човек рано заключава „Аз не съм добър". Ние наричаме тази дълбока самооценка „НЕ СЪМ ДОБЪР" или Дете, което чувствува, че НЕ Е ДОБРО. Това заключение и непрекъснатото преживява не на чувство за нещастие, което е довело до него и го затвърждава, се записват постоянно в мозъка и не могат да бъдат изтрити. Този постоянен запис остава от това, че си бил дете. Каквото и да е детето. Дори дете на мили, любящи, доброжелателни родители. Именно самото състояние в детството, а не намерението на родителите създава проблема. Един пример за дилемата, преживявана в детството, е изявлението на моята седемгодишна дъщеря Хайди, което тя
направи една сутрин на закуска: „Татко, щом като баща ми е добър и майка ми е добра, как става така, че аз не съм добра?"
Когато децата на „добрите" родители носят товара на чувството, че не са добри, започваш да разбираш колко е тежко на онези деца, чиито родители могат да бъдат обвинени в това, че ги изоставят или че са груби и жестоки.
Както е в случая с Родителя, Детето е такова състояние, в което човек може да бъде пренесен почти по всяко време при осъществяването на транзакциите си. Много от нещата, които могат да се случат днес, възстановяват ситуация, възникнала в детството, и предизвикват същите чувства, които сме изпитвали и тогава. Често ние можем да се окажем в ситуации, при които сме изправени пред невъзможни алтернативи, при които се чувствуваме притиснати в ъгъла — както в буквалния смисъл на думата, така и по начина, по който ги виждаме. Това „сплашване на Детето", както го наричаме, и което предизвиква възпроизвеждане на първоначалните чувства на обърканост, несъгласие или на изоставяне, ни кара да преживеем отново днес една версия на първоначалната депресия на малкото дете. Затова, когато някой е обладан от чувства, ние казваме, че Детето у него е надделяло. Когато гневът му доминира над разума, казваме, че Детето е на власт.
Всичко това има също така и добра страна. В Детето се съхраняват и много положителни данни. В Детето се намират стремеж към творчество, любопитство, желание да се опознава и знае, стремежи да се докосне, почувствува и да се опита, както и записи на възхитителни, първични чувства за първооткривателство. В Детето са записани безброй големи а-ха*-преживявания, (*А-ха-преживяване — в случая първите открития на детето при опознаване на действителността) първите в живота на малкия човек, първото отливане от градинския маркуч, първото погалване на мекото котенце, първото здраво улавяне на майчината гръд, първия път, когато лампата светва, след като е натиснат леко ключът, първото търсене на сапуна под водата, непрекъснатото връщане отново и отново към тези неща. Чувствата, предизвикани от тези удоволствия, също са записани. На всичките „недобри" записи има противотежест — чувството, че всичко е „наред", което се получава от ритмичното поклащане на майката, усещането за мекота от любимото одеяло, непрекъснатата положителна реакция на любими външни събития (ако се касае наистина за любимо дете), които също лесно могат да се възпроизвеждат в сегашни транзакции. Това е благополучното, щастливо Дете, безгрижното, тичащо след пеперудите малко момче, малкото момиче, изцапано по лицето с шоколад. Това се наслагва също със сегашните транзакции. Все пак наблюденията ни както като малки деца, така и като големи хора ни убеждават, че чувствата „НЕ СЪМ ДОБЪР" далеч надхвърлят добрите. Затова ние смятаме, че няма да сгрешим, ако кажем, че всеки носи в себе си едно Дете, което чувствува „НЕ СЪМ ДОБЪР".
Често ме питат кога Родителят и Детето спират да се записват? Дали Родителят и Детето съдържат само опита от първите години на живота? Аз смятам, че до времето, когато детето напуска дома, за да изпита своя първи независим социален опит — училището, — то е изложено на почти всякакво отношение и поучаване от страна на родителите; оттогава нататък по-нататъшните съобщения от родителите са по същество затвърждаване на това, което вече е било записано. Фактът, че то сега започва да „използува своя Родител" спрямо другите, също говори за такова затвърждаване в смисъла на идеята на
Аристотел, че това, което се изразява, се запечатва в съзнанието. Що се отнася до по-нататъшните записи в Детето, трудно е да си представим, че може да съществува емоция, която да не е била вече почувствувана в най-силната си форма до навършването на петгодишна възраст. Това е в съгласие с почти цялата психоаналитична теория и съвпада с моите собствени наблюдения.
Тогава, ако ние излезем от детството с определен опит, който е записан в едни неизтриваеми Родител и Дете, каква надежда можем да имаме за промяна? Как бихме могли да се отърсим от примката на миналото?

ВЪЗРАСТНИЯТ
Като достигне някъде около десетмесечна възраст, нещо забележително започва да се случва с детето. Дотогава животът му се е състоял главно от безпомощни и лишени от мисъл реакции спрямо желанията и поощренията на тези, които са около него. То е имало Родител и Дете. Но което му е липсвало, е била способността или да избира своите реакции, или пък да променя това, което го заобикаля. То не е имало самостоятелност, нито пък способност да излезе и посрещне живота. То просто е вземало това, което му се е изпречвало на пътя. На десетмесечна възраст то започва да изпитва силата на движението. То може да манипулира предметите и започва да се освобождава от затвора на неподвижността. Вярно е, че по-рано, на около осем месеца, детето може често да плаче и да има нужда от помощ, за да се справи с някое неудобно положение, от което не може да излезе само. На десет месеца то концентрира вниманието си върху изучаването и използуването на играчките. Според Гезел и Илг десетмесечното дете:
"...изпитва удоволствие от играта с чаша и се преструва, че пие. То поднася предмети до устата си и ги дъвче. То изпитва удоволствие от голямата двигателна активност: като сяда и играе, след като е било изправено, като се накланя напред и се изправя само. То си доставя играчка, рита, от седнало положение започва да пълзи, надига се и може да се наведе. То започва да кръстосва напред-назад. Социалните дейности, на които се радва, са криеница и игра на целувки, то ходи, като му се държат и двете ръце, поставят го да легне по очи на пода или го слагат върху люлееща се играчка. Момиченцата показват първите признаци на срамежливост, като си навеждат главичките на една страна, когато се смеят."
Десетмесечното дете започва да разбира, че може да прави нещо, което произтича от собствената му представа и оригинално мислене. Това самореализиране слага началото на Възрастния. Данните във Възрастния се натрупват в резултат на способността на детето да установи само за себе си по какво се различава „концепцията" за живота, която е в неговия Родител, и „концепцията" за живота, така, както я чувствува в Детето си. Възрастният разработва „мислена концепция" за живота, базираща се на събраните и на обработените данни.
Подвижността, която слага началото на Възрастния, създава чувство на увереност по-късно в живота, когато човек изпадне в беда. Той отива на разходка, за да му се „избистри мозъкът". Краченето е също така и начин за преодоляване на възбудата. Съществува запис, че движението е нещо полезно, че то има способността да го откъсва от събитията, че му помага да разбере по-ясно в какво се състои проблемът.
Възрастният през тези ранни години е крехък и нерешителен. Той лесно може да бъде
„изваден от релсите" чрез заповеди от Родителя и от страх у Детето. Майката казва за кристалната чаша: „Не, не! Не пипай това!" Детето може да се отдръпне и да заплаче, но при първа възможност ще я пипне пак, за да види какво ще стане. В повечето хора Възрастният въпреки всички препятствия, поставяни по пътя му, ще преживее и ще продължи да функционира все по-ефикасно в процеса на съзряване.
Възрастният „се занимава основно с това да превръща стимулите в частици информация, да обработва и картотекира тази информация въз основа на предишния си опит". Той се различава от Родителя, който „преценява по подражателен начин и търси средства да подсили набора от заимствани стандарти, и от Детето, което има склонност да реагира по-рязко поради изпреварващо логиката мислене и недобре диференцирани и изкривени възприятия". Чрез Възрастния, малкият човек може да започне да прави разлика между живота такъв, на какъвто го учат и му показват (Родителя), живота такъв, какъвто той го усеща, желае или си го представя (Детето) и живота такъв, както той самият го преценява (Възрастния).
Възрастният е обработващ данните компютър, който взема решения, след като прецени информацията от трите източника: Родителя, Детето и данните, които Възрастният е събрал и събира. Една от съществените функции на Възрастния е да изследва данните в Родителя, да провери дали те са верни и все още приложими днес и едва след това да ги приеме или отхвърли; да изследва Детето, за да разбере дали чувствата в него съответствуват на действителността или са архаични и са реакция на архаични данни в Родителя. Целта не е да се разправи с Родителя и Детето, а да бъде свободен да изучава съдържащите се в тях данни. Възрастният по думите на Емерсон „не трябва да бъде спиран в името на доброто, а трябва да разбере дали това е добро"; или всъщност зло — както става при ранното детско заключение „Аз не съм добър".
Тестуването на данните в Родителя от страна на Възрастния може да започне в ранна възраст. Уверен в себе си младеж е този, който открива, че повечето от данните в Родителя са надеждни: „Те ми казаха истината!",
„Вярно, че колите на улицата са опасни", заключава малкото момче, като става свидетел на това, как неговото кученце е ударено от кола на улицата. „Вярно, че нещата стават по-добре, когато си давам играчките на Боби", мисли малкото момче, което е получило нещо желано, притежавано от Боби. „Наистина се чувствувам по-добре, когато гащичките ми не са мокри", заключава малкото момиче, което се е научило само да ходи в банята. Ако наставленията на родителите се потвърждават в действителността, детето посредством своя Възрастен ще достигне до целостта или до чувството за пълнота. Това, което той подлага на тест, издържа на теста. Данните, които той събира при експериментирането и изследването си, започват да представляват известни „Константи", на които може да вярва. Това, което открива, потвърждава първоначалните му знания.
Важно е да се подчертае, че потвърждаването на данните от Родителя не изтриват записите „НЕ СЪМ ДОБЪР" в Детето, които са били предизвикани от налагането на тези данни в детството. Майката смята, че единственият начин да държи тригодишния Джони настрана от улицата, е да го напляска. Той не разбира опасността. Неговата реакция е уплаха, яд и объркване, без да прецени това, че майка му го обича и просто защитава живота му. Уплахата, ядът и объркването се записват. Тези чувства не се изтриват от това, че по-късно той разбира, че тя е била права да постъпи така, а по-скоро от опита му да
разбере как първоначалната ситуация в детството е предизвикала толкова много записи на „НЕ СЪМ ДОБЪР". Само това може да ни освободи от тяхното непрекъснато възпроизвеждане в настоящето. Ние не можем да изтрием записа, но можем да предпочетем да го изключим!
Както Възрастният осъвременява данните от Родителя, за да определи кое е валидно и кое не, по същия начин той осъвременява и данните от Детето, за да определи кои чувства могат да се изразяват безопасно. В нашето общество се смята подходящо жена да плаче на сватба, но не се смята подходящо тази жена да крещи на съпруга си след празненството. Все пак както плачът, така и крещенето са емоции в Детето. Възрастният овладява израза на емоциите. Функцията на Възрастния да осъвременява Родителя и Детето е представена като
- Осъвременени, утвърдени данни на Родителя
- Осъвременени данни на Възрастния към СЕБЕ СИ
- Осъвременени, подходящи данни на Детето
Възрастният се отнася за осъвременените данни от действителността. (Фактите някога показваха, че пътуването в Космоса е фантазия; сега зная, че то е действителност.)
Друга една от функциите на Възрастния е определянето на вероятностите. Тази функция се развива бавно при малкото дете и очевидно за повечето от нас трудно успява да се прояви в пълна степен през целия ни живот. Малкият човек непрекъснато се сблъсква с неприятните алтернативи (или ще си изядеш спанака, или ще минеш без сладолед), които представляват твърде малко стимули за изследване на вероятностите. Неизследваните вероятности могат да обусловят много от неуспешните ни транзакции и неочакваните сигнали за опасност могат да направят Възрастнияпо-слаб, да предизвикат у него повече задръжни реакции, отколкото се очакват. Има общи неща тук с часовника на борсата в период на инвестиционна треска, който може да изостава с много часове в дните на активни сделки. Понякога ние говорим за това забавяне като за „компютърно закъснение", мярка против което е старата, позната практика да „броиш до десет".
Способността за установяването на вероятността може да бъде повишена чрез съзнателно усилие. Подобно на мускула в тялото Възрастният расте и увеличава ефикасността си чрез тренировки. Ако той е нащрек за възможността от неприятност чрез определяне на вероятността, може да намери решения, за да посрещне тази неприятност, ако и когато тя дойде.
При достатъчно силен стрес обаче Възрастният може да бъде разстроен до такава степен, че емоциите да вземат връх по неподходящ начин. Границите между Родителя, Възрастния и Детето са лесно накърними, понякога неясни и уязвими спрямо онези постъпващи сигнали, които имат тенденция да възраждат ситуации, изпитани от нас в безпомощните дни на детството, когато сме били зависими. Понякога Възрастният е затрупан от сигнали за „лоши новини", които са толкова завладяващи, че той остава само „зрител" в транзакцията. Индивид, изпаднал в такова положение, може да каже: „Знаех, че това, което правя, е погрешно, но самият аз нищо не можех да направя."
Нереалистични, ирационални, неприсъщи за Възрастния реакции се наблюдават при положението, което се означава като травматична невроза. Опасността или сигналът за „лоши новини" нанася удар върху Родителя и Детето по едно и също време с нанасянето на удар и върху Възрастния. Детето реагира по начина, по който е реагирало
  първоначално — с чувството, „НЕ СЪМ ДОБЪР". Това може да предизвика всякакви видове регресивни явления. Индивидът може да се почувствува отново малко, безпомощно, зависимо дете. За едно от най-елементарните явления от този вид се смята блокирането. Някои от местата, където това може да се наблюдава, са психиатричните клиники, които имат политика на заключени врати. Когато вратата се хлопне след новия пациент, неговото отдръпване в себе си е бързо и явно. Затова аз съм против лекуването на пациенти по схема, в която ударението пада върху родителската грижа. Полагането на грижи за безпомощното Дете в индивида отлага процеса на реконструиране за възстановяването на Възрастния в неговата изпълнителска функция.
Идеалната болница би изглеждала като удобен мотел с „място за игра" за Детето, която обкръжава сградата на клиниката, в която се прави всичко възможно да се постигне автономия на Възрастния. Сестрите не трябва да носят униформи или да играят ролята на родители за пациентите. Напротив, сестри в обичайните си дрехи, с които ходят по улицата, ще използуват своите умения и знания, за да помогнат на всеки индивид да опознае идентичността на своите Родител, Възрастен и Дете.

Из "Аз съм добър, ти си добър", Томас Харис

http://psychology.dir.bg/_wm/diary/diary.php?did=372783&df=46&dflid=3






Гласувай:
18



1. tota - За книгата - от ramus
04.10.2016 12:00
" ...- както вече казах самия БЪРН може да не е знаел колко са дълбоки идеите му. Може би просто е узрял и ги е "усетил" и ги е формулирал. Това никой не знае. Йохан Себастиан БАХ също може и да не е "знаел" за дълбочината на собствените си произведения и не това да е важното. В този смисъл не е важен Ерик Бърн, нито Й.С.БАХ, нито О-ШО, нито който да е друг автор - важно е какво ние самите ще направим с оставеното от тях. Особено в посоката да ги използваме като поредната стъпка към собственото си развитие - който както си го разбира.

- поради смисъла и дълбочината на идеите заложени в модела на БЪРН, си личи и "другото" цитирано от мен заглавие - "АЗ СЪМ ДОБЪР, ТИ СИ ДОБЪР". Това не само е коментар по "ТРАНЗАКЦИОННИЯ АНАЛИЗ"... Това направо си е един чудесен труд, доразвиващ и обогатяващ основите заложени в идеите на ЕРИК БЪРН. При това поднесен чудесно и честно - с ясна мисъл за ограниченията и недостатъците. Ако вие сте човек, занимаващ се с психология или психотерапия и познавате материята, колко други модели познавате, в които ясно и открито да е заложено кои, какви и къде са ограничителните линии, спрямо които да не се вписва модела. Аз поне не срещнах такива - като се почне още от Павлов и съветската неврофизиологична школа, та се мине през Фройд и Юнг и през безкрайното множество школи и "школни мъдреци"... до бъркотията, която царства днес.
За научната дисциплина психотерапия и за психологията и за "сбъркания подход" на психонауките, вече съм писал доста "критични" размисли на други места във форума. Това не ми пречи обаче да използвам някои моменти от тези науки, както и множеството фактологичен материал от наблюдения и анализи. Просто се научих да "разделям" изводите на тия анализи от наслоенията във влиянието към една или друга "доктрина". Това разбира се стана "във времето" по простата причина че не съм се родил "научен" на нищо... само си припомнях... :) "
http://www.izvorite/smf/index.php?topic=1675.0
цитирай
2. mariniki - когато родителят предпазва детето си с най-добрите съвети и правила...
04.10.2016 19:38
Това е трайно записване. Човек не може да го изтрие. То е винаги на разположение и лесно се възпроизвежда през целия живот....
благодаря ти, мила Ати, изключително полезно четиво... с доброто се раждаме, трябва да го пазим дълбоко в сърцето си, за да не го изгубим някъде по пътя си...
прегръщам те...
цитирай
3. donchevav - Запис на опит от минали събития, ...
04.10.2016 22:20
Запис на опит от минали събития, случки,отношения и пр. като Дете, Родител и Възрастен, кодиран в една личност при сложен механизъм на едновременното им превръщане в реално поведение на личността. Не знам дали правилно съм разбрала, но ми харесва! Благодаря ти, мила Ати!
Мисля, че в системата кодове, които ни изграждат, някой непременно трябва да заложи запис "Аз съм добър. Ти си добър" - това е много важно и отговорно, за да бъде животът ни по-лек, по-весел, по-смислен.
Поздрави!
цитирай
4. tota - mariniki , donchevav ,
13.10.2016 10:08
"с доброто се раждаме, трябва да го пазим дълбоко в сърцето си, за да не го изгубим някъде по пътя си..." и "в системата кодове, които ни изграждат, някой непременно трябва да заложи запис "Аз съм добър. Ти си добър" - това е много важно и отговорно, за да бъде животът ни по-лек, по-весел, по-смислен."
Благодаря ви, за коментарите, момичета! Не са случайни тези изследвания на специалистите в тази област на знанието. За да стане светът по - добър, ние трябва да осъзнаем най - напред кой сме, какви сме и защо сме такива, за да разберем себеподобните си, че и те имат същите тежнения като нас. Пътят един към друг е добротата. Само така човечеството може да се съхрани и да върви към прогрес.

Добър да е денят Ви! Доброто да е с Вас!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tota
Категория: Лични дневници
Прочетен: 12147222
Постинги: 1346
Коментари: 16857
Гласове: 70664
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031