Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.12.2016 12:17 - "Нямало за какво да живеят... За България, разбира се!" - Георги Ст. Георгиев
Автор: tota Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1208 Коментари: 4 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

"Нямало за какво да живеят... За България, разбира се!" - Георги Ст. Георгиев

Словото на Стрелеца, помилван от красив изстрел

Калин Донков

Навършиха се 120 години от рождението на писателя Георги Ст. Георгиев. Така обикновено, сухо и някак служебно започват статийките, с които се отбелязват подобни годишнини. Щом са минали планини от време, трябва от самото начало да се обясни на потомците кой е човекът, какво е създал и извършил, защо си спомняме за него. Тръгвам и аз с тези думи, но съзнавам, че от това задачата ми не става по-лесна. Писал съм неведнъж за този озадачаващ околните мъж, имам обет да го правя, докато мога. Той нямаше близки, спомен за него ще се съхрани само в отпечатъка, който е оставил върху времето си или в някое сърце. Но сърцата не бият вечно.
През 1993 г. участвах в комитет по издаването на знаменитата негова книга "Един от Първа дивизия". Между двете войни за седем години тя е претърпяла пет издания, после е забранена. Обяснението е покъртително просто: вътре става дума и за разгрома на казашките дивизии в Добруджа. Като четеш книгата днес - наистина се споменава, но какво от това? Но българо-съветската дружба не е могла да го преглътне. От петимата писатели в онзи комитет - Ефрем Каранфилов, Луко Захариев, Петър Константинов, Тончо Жечев и К.Д. - само аз съм жив. Както ви предупредих, сърцата не бият вечно. Всеки път пиша за Г.Ст. като за последно.
Много късно разбрах, че за своето поколение той е синоним на смелост и военна доблест. "Най-храбрият жив българин - каза един господин на погребението му. - Участвал е в повече от двайсет патрулни нападения." Патрулно нападение е мярката за смъртна опасност на бойното поле - това е акция в разположението на противника, в която отиват само по желание. Г. Ст. бе тръгнал на война доброволец и бе пронизан с картечен куршум до самото сърце. "Какъв красив изстрел!" - казал германският рентгенолог при преглед на храбрата му гръд. След Добруджа бе воювал в Завоя на Черна и в Битолското поле. Бе преживял заложничество, бе избягал, бе преминал Вардар в брод през ледения месец ноември. Три ордена за храброст, от тях двата златни...
Между войните пише и издава една купчина книги. "Ирен", "Госпожа Лафарж", "Славните бойни водачи на шопите", "Срещите ми с бележитите френски писатели". Съставя няколко тома с прочути съдебни речи. И върхът на всичко това: "Един от първа дивизия"! Новата власт го обрича на мълчание. Когато през 1960 г. сп. "Септември" публикува разтърсващата му студия "В защита на българския език", той споделя, че осемнайсет години не е отпечатал нито ред. Самата статия втрещява българското общество, вменява му съзнание и отговорност за езика. Отърсва го от немарата и мързела към сечивото на националния говор и книжовност. Дълги години след това във вестниците се позоваваха на нея, когато се сещаха да затягат стила и правописа. Рядко съм виждал текст така да въздейства. Впрочем след защитата на Отечеството и военния дълг българският език бе второто посвещение на стария воин. Защитаваше го яростно и безкомпромисно. Бе жестоко взискателен и към себе си: в най-сурови дни идваше в редакцията от далечното си предградие, търпеливо чакаше коректурите от печатницата - сам да свери, сам да поправи, ако има нещо неточно. Точността беше негова религия. Без точност няма истина - казваше го рядко, но натъртено.
Със свирепо внимание четеше оскъдните по онова време енциклопедии и речници, изваждаше всичките им пропуски и грешки и после в някой вестник изреждаше какво точно са сбъркали и колко е лошо, че точно това са сбъркали. Това в българския печат бе негова привилегия. Тези издания си отмъщаваха подобаващо - в нито едно от тях по онова време не може да се намери ред нито за името му, нито за делото му. Силно се изненадах, когато открих страница за него в Уикипедия. Най-после. В тази страница бойният му път е описан от самия него - в част от едно писмо до мен, което бях добавил към първата публикация на "Слово за дълга", в кн.6 на сп. "Септември" от 1990 г. Почувствах се по-добре. Хем не съм го писал аз, но все пак...
Стигнахме до "Словото". Когато Г. Ст. навършва 75 години, негови доброжелатели подготвят някакво честване. Юбилярят отказва. И все пак написва този текст в отговор на адресите, които биха били прочетени, "ако бих приел да бъде честван". Почитател на френската литературна традиция, взема повод от словото на Бюфон при приемането му във Френската академия, в което за първи път прозвучава знаменитото "Стилът е самият човек". Нашият автор талантливо приспособява тази сентенция, основната мисъл на неговото есе е "Дългът е самият човек." Разбира се, той се обляга на изгарящите спомени от бойния си път, от бойните си другари. Но обхватът на неговото послание е изключително широк, разпростира се върху всички нас. "Щастието е в самите нас - пише там. - То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят, отличат. Всеки може да се стреми. И всеки може да сполучи."
То не е слово, то е поема за дълга. Изкушавам се да премина към цитати, но тогава ще го обърнем на литературна критика. Самият Г. Ст. внимателно цитира велики мислители и писатели (Бодлер, Ламартин, Монтескьо), поставяйки ги до спомени за бойните си другари. Патосът му е органичен, величествени изглеждат епизодите, които рисува. Възкресява имена на млади българи, повечето сами избрали да променят съдбата си и да отидат да умрат за Отечеството, геройството им в това "Слово" е релефно, омайващо, трагично.
Не е възможно да се преразказва този страстен и изискан текст. А и ще бъде лош вкус. Остава да кажа, че авторът обяснява и своя дълг, който изпълнява цял живот: "И седмината ми бойни другари умряха, а аз съм жив. Защо ли? Несъмнено, за да има кой да разкаже за тях." Нещо такова откривам и в писмото, което той ми изпрати малко преди смъртта си. Там завършва кратката си военна биография с думите: "Изпълних дълга си докрай, като написах спомените си от войната "Един от първа дивизия". Всичко е точно, но и някак трогателно. До дълга на воина стои и дългът на писателя - да разкаже! Твърде тежък дълг, ако се изпълнява честно...
Старият воин бе отпечатил "Словото" на циклостил и го раздаваше на тесен кръг познати. Не се надяваше да го види във вестник или списание. Темата бе неприятна на съседите, а и сравнението с онова поколение българи дразнеше. Така то се превърна в един от малкото блестящи апокрифи от онова време. (Впрочем друг не мога и да посоча.) Няколко такива екземпляра се "загубиха" след моите приятели - всеки, комуто го връчвах да прочете, забравяше да го върне. Последния го дадох на Тончо Жечев, когато, вече главен редактор на "Септември", помоли да потърсим из чекмеджетата си текстове, които в предишното време по обясними причини не са могли да се отпечатат. Намръщи се, като го видя на циклостил, но същата вечер ми звънна - беше покъртен. "Словото" се появи в българското литературно пространство и така дългът на писателя бе триумфално изпълнен.

В залеза на живота си издирваше българи, които са се вписали със слава в историите на другите народи. Възстанови за българския читател имената на десетки мъже, допринесли за свободата, културата или просто за възхода на други народи, имена, с които да се гордеем. Вярваше в гордостта и смяташе, че събудена и подкрепяна, тя ще спаси България в изпитанията, които знаеше, че предстоят. Откъде знаеше, остава загадка. Единственото, което ми идва на ум, е, че просто беше един декемврийски Стрелец, а стрелците винаги знаем повече...
Отиде си в мизерия и самота. Но не искам да разказвам за това. Той не би ми позволил. Не позволяваше лоша дума, упрек, прашинка върху образа на България. Даваше да се разбере, че тя не му дължи нищо за неговия ратен и граждански подвиг. Носеше бедността си гордо, а старостта си - предизвикателно. Потискаше го, че толкова млади хора губят живота си в безделие и безволие, че други слагат край на живота си. В такива случаи промърморваше:"Нямало за какво да живеят... За България, разбира се!"
Той живееше за нея и искаше да й подари всеки ден, който му оставаше. С появяването си в стаята нареждаше да се затвори прозорецът. Усмихвахме се, очаквахме го. Ветеранът, помилван от "красивия" изстрел на румънския (или пък руски?) картечар в сражението при Кубадин, не се боеше от настинка. Страхуваше се, че болест може да отнеме от приноса му към България. Гордеехме се с него и се презирахме, че не можем както следва да облекчим старините му. Той приемаше само изработеното с труд, другото отхвърляше с гняв, отучваше човека от първия път. Такъв живот, с ненащърбени ценности в душата, сигурно бе много трънлив, но свидетелствам,че познавах човека, готов да го извърви. И го направи. Това бе Г. Ст. Георгиев, един от първа дивизия...

http://www.segabg.com/article.php?id=833931

Георги Ст. Георгиев

“…Роден съм на 4 декември 1896 и с набора си (46) завърших Школата за зап. подпоручици, както се наричаше тогава, във възможно най-кратко време – 5 месеца и 12 дни. Попаднах в един от най-добрите полкове – 41-ви пехотен, Първа софийска дивизия. Участвах в Добруджа, гдето бях тежко ранен при първата атака на Кубадин – картечен куршум прониза гърдите ми до самото сърце. Военноинвалид съм. После в Румъния – страшните уморителни походи, боевете и студовете на Серет – 35 под нулата. Македония – най-напред в Завоя на Черна и после до края в Битолското поле. Попаднах в заложничество (в състава на трите дивизии: Първа, Шеста, Сборна – 80 хил. души). Организирах бягство и с четирима офицери избягах, като за единадесет нощи минах 230 километра. Газих в брод Вардара съвсем гол (13 ноември, в 3 часа през нощта).

В полка осем души поручици, седем от които гимназиални учители и адвокати и един на действителна служба, бяха взводни командири, аз подпоручик, студент с един семестър и на 21 година бях ротен командир. Действующият поручик подаде рапорт до командира на полка с оплакване как може той, по-възрастен от мене, с един чин в повече и действующ, да е взводен, а аз ротен. Но командирът на полка сложи на рапорта му следния надпис: “Аз раздавам ротите си не по старшинство, а по достойнство.”

Награден съм с три ордена за храброст, два от които са златни, първа степен. За бягството от заложничество командирът сметна, че това е подвиг, представи ме, бях награден с Ордена за военна заслуга, със зелен венец (военно отличие).

Изпълних дълга си докрай, като написах спомените си от войната “Един от първа дивизия, които за седем години претърпяха пет издания…”

Из  „Един от Първа дивизия”

Тук, може да прочетете книгата: https://chitanka.info/text/30442-edin-ot-pyrva-divizija

 










Гласувай:
20
0



1. tota - Един инетересен коментар под статията
11.12.2016 12:23
Lillian. 10 Дек 2016 14:35
Затуй - да четем горното ("красив изстрел" ) заедно с "Вестовой Димо" и "Случаят Пенлеве". За баланс на емоциите. Няколко общи наброски за размишление:
- Донков пише не само за военната част от биографията на Георгиев; пише за него не само като за войник, но и като за писател (и не само военен писател), и като за човек;
- войната е безспорно зло; трябва да си със сериозни отклонения, за да "обичаш" войната;
- в историята на България има и войни, които са били необходими или неизбежни; т.н. "справедливи" войни, на които мобилизираните са тръгвали ако не всичките с ентусиазъм, поне всичките с разбирането за дълг (1885, 1912);
- Георгиев не е имал близки.
- Премеждията на дядовците и бащите ни заслужават описание, дори когато войните им не са били нито "справедливи", нито "неизбежни"; малкият човек обикновено бива въвлечен във войната по принуда, без някой да го пита; възможно е да се опише участието му - съчувствено да се опише - без това описание да е възхвала на войната по принцип ("Холера", "Те победиха" ); не съм чел книгата на Георгиев - но се надявам тя да е такова описание.
цитирай
2. sande - Един велик българин!
11.12.2016 14:45
" Но сърцата не бият вечно.
През 1993 г. участвах в комитет по издаването на знаменитата негова книга "Един от Първа дивизия". Между двете войни за седем години тя е претърпяла пет издания, после е забранена. Обяснението е покъртително просто: вътре става дума и за разгрома на казашките дивизии в Добруджа. Като четеш книгата днес - наистина се споменава, но какво от това? Но българо-съветската дружба не е могла да го преглътне. От петимата писатели в онзи комитет - Ефрем Каранфилов, Луко Захариев, Петър Константинов, Тончо Жечев и К.Д. - само аз съм жив. Както ви предупредих, сърцата не бият вечно. Всеки път пиша за Г.Ст. като за последно.
Много късно разбрах, че за своето поколение той е синоним на смелост и военна доблест. "Най-храбрият жив българин - каза един господин на погребението му. "

***
За Георги Ст. Георгиев нищо не знаех до този момент. А е гордост българска!
цитирай
3. tota - Благодаря за коментара, Санде!
12.12.2016 11:07
Не зная дали времето ще роди такива българи, готови да се жертват за Родината. Борбата за постигане на националния идеал е прекършена с тази война.
За съжаление с всички превратности във времето, които винаги са под външно влияние,(такава е съдбата на малките държави) способните, чистите, всеотдайните, отстоявещи вижданията си, (бих добавила неприспособимите), са изтласквани от другите, поставили се в услуга на новите на деня. Не зная от къде имаме тази черта - де се "самоизяждаме", мисля си, от византизма, за който Петър Мутафчиев пише, че е зараза. (По памет цитирам, византийската зараза влезе в българския двор, след женитбана на Цар Петър с византиската принцеса Ирина). И така върви при всяка смяна на политическата власт с нов покровител. Това е една от причините, мисля, да не вървим напред, а да се въртим в омагъосан кръг. Никой не надгражда, никой не се опира на способните, а руши, обляга се на посредствените и всеки път започва отново и отново... До кога ?
Но, за да я има паметта трябва да се докосваме до светлите примери за да я съхраним и за да ни има.
цитирай
4. stela50 - Поздрави за постинга, Ати !
15.12.2016 10:00
Да... за да я има паметта трябва да се докосваме до светлите примери
за да я съхраним и за да ни има...
Четох материала на Калин Донков... книгата не съм чела, но съм слушала
разказите на дядо, участник във войната.
... "- Премеждията на дядовците и бащите ни заслужават описание,
дори когато войните им не са били нито "справедливи", нито "неизбежни"...
Благодаря за линка към книгата.
..."Нямало за какво да живеят... За България, разбира се!" - Георги Ст. Георгиев
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tota
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7340722
Постинги: 1182
Коментари: 16127
Гласове: 58253
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031