Продължение!

Налагането на исляма в българските земи е ставало по два начина: първо – с откъсване и второ – без откъсване на ислямизираните българи от родната им среда.

         Първо- най-масовата форма на разпространение на исляма чрез откъсване от родното място е кръвният данък /девширме/.

Хиляди и хиляди момчета са били взети насила от родителите им, помюсюлманчени, поставени в турска среда за да научат турски език, възпитавани и във фанатичен мюсюлмански дух. Ставали еничари. Преобладаващата част от тези момчета, след навършване на пълнолетие били зачислявани в еничарския корпус и изпращани по бойните полета, за да се сражават и да мрат за Султана и Аллаха. А от средата на 16 век, когато еничарите получили право да създават семейства се заселвали в провинциите, те самите станали разпространите ли на исляма. Тук в българските земи те вземали момичета от местното българско население, помюсюлманчвали ги и създавали потомство, което говорело турски език и било мюсюлманско по религия.

            Второ – Подобно е положението и с робския институт. В Османската империя от първия ден на робството чак до Освобождението през 1877 – 1878 г. хиляди хора – военнопленници и заробено население били продавани като роби на пазарищата. Тези роби след като живеели и работели около 15 години в турска среда и научавали турски език имали възможност да се откупят но трябвало да станат мюсюлмани. Само през 1876 г. по време на Априлското въстание от българските земи са отвлечени и продадени като роби или затворени в харемите около 10000 жени, моми и деца.

            Трето – На ислямизация са били подложени и онези  хиляди български жени и девойки, които са били отвличани по харемите. Тук те били принуждавани да приемат исляма и създавали потомство, което изповядвало мюсюлманска религия и говорело турски език.

             Четвърто – В стремежа си да противопоставя мюсюлмани на християни, османската  власт облагодетелствала ислямската религия и ограничавала християнската. Империята се покрила с джамии, имало много ходжи и имами. Голяма власт е била дадена на улемите  /богословите юристи/ .

               В същото време  българската църква била ограничавана и подложена на преследване. Църквите били обръщани в джамии, попове и монаси били помюсюлмачвани и убивани. Така е станало през 1670 г. в Родопите, когато е била унищожена Смолянската епископия, а Висарион Смолянски е бил убит по най- жесток начин поради отказ да приеме исляма. Наред с това в българските църкви се забранявало да се извършват открито църковни процесии и т. н.

                 Пето – Това неравноправие и противопоставяне на мюсюлмани и християни намерило израз във всекидневния живот на населението. Християните например нямали право да носят цветно облекло, да яздят кон, да притежават оръжие, при среща с мюсюлмани  трябвало да се отстраняват от пътя и да минават с наведени глави, показанията им в съдилищата нямали никаква стойност, като при това трябвало да стоят прави и т. н. Например  за ползването на   Софийската баня един ден бил определен за християни, а шест за мюсюлмани.

                Шесто – Още по-жестока била тази политика в областта на данъчното облагане. Християните плащали повече и по-тежки данъци от мюсюлманите. Особено тежък и унизителен бил поголовния данък /джизие/  - основен източник  на приходи за централната власт. Наред с това българското християнско население било подхвърлено на редица произволи като: надвземане на данъци, безплатни ангарии и тегоби, безплатна храна и подслон за пътуващи чиновници и войската и т. н.

               Седмо  - Най- ярък израз на противопоставяне на мюсюлмани и християни обаче били законодателството и съдебната практика. В няколко закона уреждали положението на приелите исляма, като им създавали редица облекчения и привилегии. Приелите  исляма наследявали имуществата на своите родители християни, без да плащат данък наследство; земята на починал мюсюлманин не можела да се наследи от  неговите синове и дъщери, ако не са приели исляма. Ислямският религиозен закон /шериата/ показва, че няма нито един случай, когато християнин да е спечелил дело за имот против своите ислямизирани роднини.

                 Най – сетне в Османската империя бил издаден и специален Закон за приелите исляма като допълнение към Закона за земята от 1609 г.

Така с всички възможни сили и средства чрез народностната и религиозната дискриминация, чрез данъчните насилия и политическия произвол, чрез законодателството и съдебната практика, османската власт създавала такива условия , че приемането на исляма оставал единствения възможен начин за оцеляване.

               Ислямизацията без откъсване от родната страна е обхванала цялата българска земя и продължава от първия ден на робството до последния /1396 -1878/, а в Родопския район  и до началото на 20 век. /1912-1913 г./ - Балканската война.

                Този процес на ислямизация и асимилация е бил особено силен в градовете и някои райони с важно стратегическо значение. Ислямът бил наложен масово в цели области като  Североизточна България, Източна Стара планина, ловешко и Тетевенско, Родопите, части от Беломорието и Македония. Писмените сведения и особено османо – турските документи за поголовния данък, плащан само от мъжете не мюсюлмани, дават възможност да се види как конкретно е ставало ислямизирането на отделни райони, селища и хора през различните периоди от робството.

                Съдбата на ислямизираните по този начин хора е различна. В градовете в източната част на страната, където общували с населението говорещо турски език, ислямизираните българи също научавали турски език. В останалите области като Ловешкия край, Централните и Западните Родопи, Беломорието и Македония, ислямизираното население продължавало да говори единствено своя български език и османската администрация  била принудена да се съобразява с този факт. В историческите извори и в по-старата литература, това българско население е известно под названието „помаци”.

                 Същността на асимилаторската политика на османския завоевател най-точно е разкрита от съвременният турски историк Неждет Севинч. Той пише:  „Независимо от кого се осъществява тази политика цели:

 Първо – потурчване – асимилация;

 Второ – Лишаване на подвластното християнско население от физически здрави и умствено развити хора, които се използват за осигуряване трайността на нашата власт, за високите цели на турската държава.;

Трето- Осигуряване на демографски превес в полза на държавата. По този начин – отбелязва Н. Севинч – турците с векове предотвратяват  появата на лица сред християните, които биха ги разбунтували срещу османската власт.” / Sevinc N. Yapi, s .192;/

                      Анализирайки това явление Йозеф Хамер подчертава: „Така турците разрушават най- свещените връзки...Хората, които те привличат в армията нямаха друг начин да се освободят от робството освен завинаги за напуснат родните си места и семействата, да се отказват от вярата си и да употребяват оръжие срещу двоите братя и сестри.”

                      Османската власт се е опитвала да заличи разликата между релития и народност, като обособявала всички мюсюлмани за принадлежащи към една мюсюлманска общност. Затова в очите на хората ислямът изглеждал като „турска вяра”, за разлика от християнството, което било смятано за „българска Вяра”. Като „турски” били възприемани всички онези атрибути и символи, които били налагани заедно с исляма – имена, облекло, обрязване, обреди и т.н. Или казано иначе – съпътстващите ислямизацията символи и атрибути получавали не само религиозната, но и народностната натовареност. По този начин чрез религията и свързаните с нея символи и атрибути се ерозирало българското народностно съзнание – от религиозно – мюсюлманско към народностно – турско. Такава поне е била политиката  и крайната цел на османската власт чрез налагането на исляма и утвърждаването му в българските земи.

                       И днес продължават спекулациите с произхода на т. нар. „помаци”. Така например в турското списание „Гласът на родопчаните”, издавано в Истанбул, се твърди, че те са автохтонно население на Родопите, наследници на кумано-къпчанските турци. Наричат ги „ Родопски помаци – турци”, които нямат никакво отношение и „примеси”, както с българите, така и с другите балкански ”етнически елементи”.

                      Истината обаче е съвсем друга и за това има много исторически източници, в това число и османски.

Следва!