Минчо Минчев – председател на Отечествената Партия и Общонародния комитет за защита на националните интереси

        През последните  години  след 1989 г. в България, под натиска на заинтерисовани външни и вътрешни сили, упорито се заговори за съществуването на т. нар. „помашки  етнос”. Това е поредният опит да се внуши на част от населението на България, изповядващо мюсюлманска религия, а и на международната общност, че т. нар. „помаци” не принадлежат към българската народностна група и нямат българско национално самосъзнание. Това неминуемо ще доведе до сепаратизъм и подкопаване на единството на българската нация.

          С настоящото изложение ще направим скромен опит да хвърлим светлина върху някои мрачни страници от българската история и да изясним етногенезиса на това българско население.

          В своето многовековно историческо развитие, българският народ е изживял както периоди на възход, така и периоди на страдания. Сред вторите с особена сила се откроява петвековното османско иго, наричано османско владичество. То с основание се счита за една от най-трагичните епохи българската история. Това е време на жестока феодална експлоатация, на политическо безправие, на произволи и насилия, на нечувана народностна и религиозна асимилация и дискриминация , на масово унищожаване на културни паметници и ценности. Някои от последиците на това робство се чувства и сега в България.

           Османското завоевание на Балканския полуостров нанася особено силен удар върху българската народност: една част от българите били избити, други прокудени в чужбина, трети разселени във вътрешността на империята и подложени но обезродяване. И това е ставало не само в годините но завоеванието праз 14 век , но и през следващите години – чак до Освобождението на България през 1877 -1878 г. Поради това не е случаен фактът, че през втората половина на 19 век около милион и половина българи са живеели далеч от родните места в Унгария, Румъния, Русия, Молдова , Украйна, т.е. всеки пети българин е бил емигрант.

            В стремежа си да има многобройно мюсюлманско население в българските земи, османската власт започнала да провежда с особено настървение и жестокост политика на налагане на исляма и на турския език на хора от местното население.

            Както е известно Османската империя е била изградена като ислямска държава, т.е. на верска основа. Целият обществено – политически, икономически и духовен живот е бил пронизан от духа на ислямската религия. Поданиците на държавата се делели не по етнически произход, а по религиозната принадлежност: мюсюлмани /правоверни/ и не мюсюлмани /неверници, гяури/. Върху тази основа е бил устроен целият обществен живот – правата и задълженията на поданиците, данъците, войската , администрацията.

             В тази държава, изградена като ислямска империя, особена роля играело духовенството. То правело всичко възможно да налага мюсюлманската религия, да засилва мюсюлманското съзнание и чрез всичко това да укрепва устоите на самата държава. В култ била издигната идеята за „джихад” срещу неверниците. Според тази идея се проповядвало тяхното унищожение, потискане или обръщане в исляма. За най-голямо благочестие  и преданост  към исляма се смятало налагането на мюсюлманската вяра на хора от други религии. И с това  се занимавали всички – от султана, до най-обикновения служител.

Следва!