Прочетен: 9409 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 18.10.2011 22:29
ЗА НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА КАТО НАУКА И СЕБЕПОЗНАНИЕ
Стремежът към самопознание е едно от най-старите и най-вдъхновяващите стремления на човека. От най-далечни времена до ден днешен въпросите: кой съм, от къде идвам, на къде отивам, какво ме приобщава към другите, какво ме отличава от тях - тези въпроси упорито и неотстъпно занимават човека. И отговаряйки им, той е развивал различни клонове на науката: едни за самата негова същност като индивид, други за обкръжаващата го среда, трети за взаимното проникване и влияние между човека и средата, в която той живее.
Така развитието на обществото е вървяло успоредно с развитието на научното знание. В една област знанието е изпреварвало социалните и биологичните процеси, друг път то е изоставало от тях. В продължение на столетия се е трупал опит, който постепенно човекът осмислял - това е еволюционният процес в развитието на науката. Друг път то се е извършвало със скок. Както нерядко са ставали и промените в самото битие на природата и на обществените процеси. Заедно с големия въпрос: „Кой съм аз и къде е моето място?", неотменно пред човека са стояли още хиляди въпроси, формиращи необятния свят на неговите интереси към себепознанието. Жаждата на човека да се самопознае е част от неговото любопитство към света, от неговата човешка същност.
ПАРАДОКСИТЕ В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР
Парадоксите в характера на всеки народ очертават както обичайното, познатото, положеното в традицията, така и онова, което изненадва, стърчи, обърква изследователя. Те са плюсовете и минусите, крайните точки, до които достига люлката, в която го люлее историята, и между които се очертава постоянното, трайното, нека го кажем - традиционното. Между тия две крайни очертания върви трасето, дългият и отъпкан път на националния характер.
1. КАКВО ДОБРО СЪМ ТИ НАПРАВИЛ, ТА МЕ МРАЗИШ
Съществува гледна точка, че психологията на един народ се разкрива не толкова в общото, което прави хората хора навред по света, а в онова, което ги различава - което кара например ескимоса да се сърди, ако не спиш с жена му, а арабина да вади нож, ако направиш същото с неговата. Много са хората по земята и разни са и техните идеали, но между тях нашите български особености и чешитлъци яко напират да заемат своето призово място. Ето ни пред една от българските сложности на духа: какво добро съм ти направил, та ме мразиш?
Иди, че го разбери. Неслучайно у нас идват чужденци и се хващат за главата - това, което за нас е нормално, за тях е абсурдно. Колкото и да им обясняваме,не възприемат. И как да разбереш, например, ето такъв случай: Не може да не ви се е случвало - помогнеш на приятел или познат в труден час, във важен, съдбовен момент от живота му, мине се време - започне да те избягва! И ти самият не можеш да разбереш защо. Не веднаж. А много пъти правиш някакви услуги, много пъти протягаш ръка да помогнеш - трябват му пари - дадеш, определи ти срок, кога ще ги върне... Мине срокът, няма парите, няма и него... Ако случайно го срещнеш на улицата, скача на другия тротоар. Ако няма къде да скочи, не ти говори или едва-едва отронва дума... Неслучайно наша е тази поговорка: „Дай пари назаем на приятел, за да го изгубиш".
2. МИНАЛО ИМАМЕ, А ИСТОРИЯТА НИ Е БАРДАК
Ако не сме единствените, то сигурно сме в малката група на народите, които имат минало, но... нямат история. През последните години прокарахме нови канали и доляхме още вода в тази мелница. Звучи като парадокс, но е така. Зад нас са повече от хиляда и триста години история на българската държава. Стотици учебници и книги по история са написани за тези хиляда триста и кусур години. Ала страниците им не ни говорят едно и също, очите на страдалците и на героите ни не гледат в една посока. Ако в едно историческо четиво черното е бяло, то в друго може да се смята за сигурно, че бялото е черно. Като падне една власт в България и дойде нова, първата й работа, след като арестува политическите си врагове и кога със съд, кога без съд ги натика в затвора, е да пренапише историята. Като падне след време и новата власт, пренаписването на историята става първа грижа на още по-новата власт.
И ако по полетата на България зеят рани, то не по-малко люти и кървави са те по страниците на историята. В тях какво най-често ни стъписва? Ако миналото не се отрича напълно, то се оплюва. В най-добрия случай се премълчава. Във всеки случай се описва така, че новата власт и нейните нови хора да изглеждат мечтата на историята и миналото ни. И което е не по-малко българско - неведнаж и черното, и бялото се пишат от едни и същи хора. И аз, а вероятно и много други, имаме право да се питаме всъщност коя от трите професии - проституция, журналистика или тази на историците, е най-древна.
Да вземем българските царе, които са измежду най-патилите на родна земя. След Освобождението от турско робство в 1878 г. още искри с всичка сила републиканската светлина на Апостоловите идеи за чиста и свята република. Затова по онова време ние искрено тачим царете си. властвали до падането ни под турско робство. Тях тачим, но на тези. които тепърва ще облягат гръб о българския престол, дупе да им е яко... След Девети Септември пък изгоряха всичките наведнаж: и от Първото и от Второто, и от Третото наше царство. Княз Борис I стана Борис I, цар Симеон стана просто Симеон - можеш да си гадаеш от софийския шоплук ли е този човечец, или някой местен троянски кандидат за народен представител...
От софийските улици услужливи общинари изчовъркаха титлите им и ни хан остана, ни княз, ни княгиня. Цялата дупедавщина на политиците ни върху тези табели може да се прочете. Отиде през тези години, та се не видя и всичко друго, което хвърляше сянка върху българския принос в световната пролетарска революция. Започна най-голямото пренаписване на българската история. Учебниците станаха като коридор, по който се разминаваха и Стефан Караджа, и Левски, и Стамболийски, и Н.В. Борис III, и Пенчо Кубадински, В. Червенков, Т. Живков. Както започна то и сега, в т. нар. „най-демократично време" на България...
Нищо друго не е нашата история, освен търчане за чадър - политически, . икономически, уви, нерядко и духовен. И цялата ни историческа съдба е търсене на виновни - ние винаги сме чакали друг да ни помогне и друг да ни е виновен за това, което сме. И оправданията ни все са такива - очите ни гледат повече навън, отколкото към нас си.
3. УЧИ, ЧЕДО, ЗА ДА НЕ РАБОТИШ
Иван Хаджийски позна, като никой друг, целия нравствен свят на занаятчията, изграден с огромни усилия, който той формулира като национална философия: „Хиляда бода за пара". Първоначалното натрупване на капитала освен всичко друго беше и труд. Така го каза съдбата ни: "трудът е най-голямото богатство". Това е една дълбоко врязала се максима в националната ни философия. И макар че невинаги особено дълбоко е вярвал в нея, българинът с тези няколко думи е възпитавал поколения. Негови са обаче и такива поговорки, че „от работата се огърбатя, но не се забогатява", че „планини труд да изсипе - все е тая"... Но все пак, за нас трудът си остана икона, спасение, изход в най-тежки времена. До труда съдбата ни добави Знанието и Учението, Светлината и Науката... И в същото време, колкото посочените по-горе поговорки да са наши, не по-малко наша е и на пръв поглед парадоксалната, ала прагматична философия: "Учи чедо, за да не работиш"!
В най-първите години от Освобождението ни от турско робство, веднага след отварянето на Софийския университет, ректорът му получава заплата, колкото министър-председателят на България. Ала това беше някога и никога повече не се повтори. Днес неговата заплата е пет пъти по-малка от тази на министър-председателя, все едно онзи до кое отделение е учил. Тъй беше и преди десет, и преди петдесет години. Един най-учен човек като българския професор, най-добрият литератор, най-добрият математик, най-силният физик днес взема три-четири пъти по-малко от един случаен партиен деец, попаднал в сметките на един днешен министър-председател и станал негов министър. Днес, в края на XX в., един учител взема заплата по-малка от заплатата на чистачка в банка, на която и да било секретарка в частна фирма. Днес един писател или учен, за една книга, която е писана години наред или лекар, ще получат в най-добрия случай колкото един шофьор от градския транспорт...
Как стана така, че нашето „учи чедо, за да не работиш" се обърна срещу себе си и стана „не учи чедо, за да не умреш от глад"?
От една страна българинът искаше чедото му да учи, защото някога учението носеше слава, то отделяше човека от животните, от мотиката и ралото и го слагаше в училищните чинове, зад писалище, в църква го въвеждаше. За българина това не беше просто труд - това беше едно свято присъствие, едно изскубване от тежката работа, над която баща му и дядо му бяха превивали гръб. За него - това беше служба. А между службата и работата той винаги беше правил разлика. Човекът на служба командва, държи сметка, но не коси ливади, не оре ниви. За него косенето, орането, правенето на обувки, шиенето на дрехи, сеченето на дърва беше тежък, изнурителен труд, който изпива силите. Онова там - училището, знанието - е сянка. Там не вали, не пече, там умора няма според народната представа. Следователно, щом няма умора, щом мъчен хляб се не вади, то такава една работа е тънка, нежна, за привилигировани. Тъй в своята и чрез своята тежка орисия, българинът видя мястото на учения човек. Нека пак повторим - видя го на сянка, на завет, с пръчка или с писалка в ръка, а не с мотика или сърп.
И той не само го видя, но му и завидя. Защото едно е от писалка да зависиш, друго от времето, от силата на слънцето, от мерака на вятъра - кефне му духне, разбеснее се -ошмули сливите и ябълките, над които селянинът цяла година е треперал. Падне дъжд, изсипе се град, набие пшеницата в земята - гладът е готов. Мине държавата, набичи ти данъци - опънат се вратните ти жили от зор - плащай данъци, когато нищо не си изкарал, да те видя!... А в канцеларията няма изкарал - не изкарал; докато писалка има в ръката - държавата плаща. Ето, на това плащане българският селянин, овчар, копач или занаятчия винаги е завиждал... Защото за другите и да има и да няма - за чиновника, за попа, за учителя винаги е имало. Зад него стои държавата!... И българинът избра тази привилегия за чедото си. Плю зад прага си и рече: аз по корем ще се влача, чедото си ще изуча — нека поне то живее човешки в този нечовешки живот...
4. ЕДНА БОМБИЧКА Й ТРЯБВА НА АЙФЕЛОВАТА КУЛА
Защо се казва, че българинът има ли пари, строи къща? А в същото време всички познаваме това носталгично рвение на българската душа - било някому крак да протегнем и да го видим как зарива нос в пепелака, било да видим как става на парчета онова, което хората по света са създали като връх на човешкия ум и ръце. Светът се радва на съзиданието - а ние твърде често на видението как то се разрушава. Българска бомбичка под Айфеловата кула - това не е само парадокс, нито само простотия. Това е една не съвсем изолирана национална философия... Нашият сънародник ако не на глас, то наум блажено си представя каква сладка тупурдия ще настане, ако може да ръгне в най-дълбокото една бомбичка, па да се дръпне настрани и да гледа какви парчета от камък ще хвърчат наоколо и как ще стане само на французойки и фонтани...
У нас всяка първа крачка в политическата промяна е започвала винаги с отрицанието. Сриването на това, което е било, ни носи наслада - самото движение към разрушаването, процесът, когато една власт, една идея, едно минало се разпадат, ни прави като че ли най-истински и най-осъществени. Първата работа на едно правителство у нас, като дойде на власт, е да отрече всичко сторено от предишното. Най-първата работа на една нова администрация е да промени създадения ред на предишната. Отричали сме кого ли не и какво ли не! Има ли българин неотречен, има ли личност неоплюта? Народният ни поет Вазов се проклина тежко и окаяно, когато прави равносметка на живота си, загдето е станал министър, па било то и за единадесет месеца! Тези единадесет месеца бяха достатъчни, за да посегне безпощадно и на него българската политическа десница, силна в омразата си и непрощаваща в завистта си...
Сменя ли се властта - у нас се отприщва енергията на отрицанието. Това е най-българското време - когато безнаказано и щастливо можеш да си плюеш, където искаш и колкото искаш, да риташ ту вляво, ту вдясно и да обясняваш, че това е тя - демокрацията... Това е времето, когато българинът се чувства най-демократ. Колко пъти така се посичахме, колко пъти започвахме все отначало. И защо все на Европа завиждаме... Точно в тази Европа, когато падне едно правителство, новото поправя, преправя, съди и отсъжда виновните, но цялото си минало не отрича, паметниците си не събаря, предприятията си не разрушава - било защото са капиталистически, било поради това пък, че били комунистически. Защото един народ се учи както от лошите години на миналото си, така и от добрите. А ние най-често мрем на ината си да видим първо една работа разсипана и докато я разсипваме, по-осъществени от нас няма! Тогава ставаме като глухарите. Опиянени от разрушителната мъст на душите си, ние не виждаме нито последиците, нито ловеца който се цели в нас! Преситена от вътрешна ненавист, разкъсана, вирнала нос в дълбоко провинциално самочувствие, България не видя преди шестотин години, че иде подивял, освирепял, но стегнат и подчинен на държавната си воля завоевателят!
Сега идва по-трудният въпрос. Защо се пръкнахме толкова сити на мерак вместо да градим европейска държава — да я съсипваме? Защо от същата земя, от същото небе, от същата география други направиха Швейцария, а ние?... Ние какво направихме?... Тези тъмни властелини откъде населиха душите ни? Само от далечините на робството ли? Или защото в бързането, че сме толкова изостанали от света, вземахме откъдето каквото ни падне и всеки си го пригласяше в годините след Освобождението според каскетя, и според чина, на който е седял! Едни, които в миналото бяха заслужили повече, получиха по-малко или нищо. Това ражда озлобление. Други, които очакваха поклон за мъките, доживяха нови, още по-големи и вместо тържество на идеалите си, видяха крушението им. В държава, където по-рядко властват законите, а по-често нарушителите, главите на достойните падат много по-лесно от главите на недостойните. Това също ражда озлобление.
5. СВОЕТО ОПЛЮВА, ПРЕД ЧУЖДОТО СЕ КЛАНЯ...
Тази черта на българина винаги ме е стъписвала. Защо депутатите от разните наши обикновени или велики народни събрания правят-струват, в своя роден край гледат, ако има как да не се избират. Защо в края на краищата никой що-годе почетен човек, дори когато го е чествала нацията, не е бил честван в родния си край, освен ако не е било наредено отгоре.
Кой и кога ни излъга, че всички сме равни пред Бога, пред царя и пред съдбата си? Кой ни прокле с тази лъжа! Кой ни обеси на нея, та ето толкова години откак сме държава, тя все ни дърпа и препъва като се затичаме. Наопаки ли сме обърнати от съдбата си или подобни примери са само рехави изключения, които да ни служат като повод за вицове, за раздумка или за мезе на чаша вино. Ако са изключения, те просто потвъждават правилото.
Ние сме закърмени с илюзията, че сме равни и който излезе по-нагоре, гледаме да го дръпнем и изравним със себе си. На два пъти падаме в плен на тази опасна илюзия. Веднаж, когато излизаме от турското робство - тогава след 500 години робска орис, мачкала всички ни, ние се чувстваме равни, нали довчера сме били всички поробени. Вторият път годините на социализма ни полюляхя в тая сладка люлка. Оказа се, и то много скоро, че равенството по същество е противопоказно на човешкото развитие. Ако пък вземеш, че повярваш в него, духовните и всякакви поразии, които следват, са неизброими...
И за това, когато от уж равния старт някой изскочи по-нагоре, у нас веднага ще се чуе : „Кой бе, не го ли зная аз, че да не е с нещо по-горе от мене". Изкривената представа за държавност, демагогията, властвала като закон в политиката ни прекалено дълго време, изглежда е свършила много, много отдавна работата си. В България всяка власт, без изключение, е идвала с ведрите си обещания, че за всички ще бъде добре. После, то се знае, се явява горчивата истина.
6. НЕ ИСКАМ НА МЕН ДА МИ Е ДОБРЕ, ИСКАМ НА СЪСЕДА ДА МУ Е ЗЛЕ
Казват, че това е най-българският от всички български парадокси. Следователно, и най-често срещаният. Омраза ли пак напира - тази тъй честа рожба на завистта, нейното най-старо и най-грозно отражение - или пък мазохизмът ни? Нека тегля теглото си аз, но като зная, че теглиш и ти - по-леко ми е... Така може би само се приближаваме до отговора, без да го намираме. Ако от примерите, които животът ни сипе по пътя, можем лесно да намерим отговора, добре е... Примери колкото щеш!
Защото кой не знае, че българските съседски отношения са и омраза, и изпротрошени порти, и изхвърлени боклуци в двора на съседа, и препикани дувари, и изкривен поглед... Колко книги имаме написани за това, колко е хубаво човек да има добър съсед, че съседът е по-важен от роднината... А ето на - този масов парадокс говори за друго. Българинът знае, патил е, съдбата му, „без да жали материала", е предлагала доста много случаи, когато съседът е този, който в лош момент пръв ще се притече, като види пушека в плевнята ти; който като се разболееш, ще повика лекар, а като не си купиш навреме хляб, пак на съседската врата ще потропаш. Затова българинът прави-струва - гледа със съседа да е добре...
Гледаме, правим, струваме - но това е външната страна. Нашата двойнственост - едни под халището, други извън него - се проявява и в този парадокс. Дълбоко в душата си ние таим неприязън към човека, на който завиждаме. Зъл народ ли сме, лош народ ли? Положителният отговор няма да е верен. Даже няма да е верен и приблизително. Ала ние сме народ, който познава теглото и с тегло не може да бъде уплашен. Бедността, болестите, безработицата, несигурността са били и са българска съдба. И вместо радост, когато другият - бил той съсед, приятел или познат - малко се поизправи и понапредне, в егото на нашия човек се обажда завистта: „Защо той, а не аз?!". Е, невинаги и не у всички е така. Но за пародакса стига и хартисва.
7. И САМ ДА СЪМ В ТРАМВАЯ - ПАК ЩЕ СЕ БЛЪСКАМ
Тази „велика" жизнена концепция се приписва на шопите, но тя е дълбоко българска. Шопът просто се е оказал великият публицист на българската нация и в едно изречение е изрекъл един от най-същностните парадокси на българския характер. Едва ли има чужденец, който ще схване дълбоката философска и жизнена същност на това прозрение.
Защо ще се блъскаш, скъпи сънароднико? Кое обвива в такова ненаситно желание да отмъщава, да мачка?
И блъскането и празният трамвай са част от нашето чувство за себедоказване. Част от нашата грешна представа за мъжество. По време на робството се ражда поговорката "Напред не избързвай, назад не изоставай, по средата калабалък не прави!", която описва как да живееш така, че да не привличаш излишно внимание. Сега махалото на часовника просто се е люшнало в другата крайност!
8. МНОГО СМЕ ХРАБРИ, НО НА ДУЕЛ НЕ ИЗЛИЗАМЕ!
Цялата световна история гъмжи от дуели и от чаткане на шпаги. Нашата история в това отношение повече мълчи. Дуелите почти не ги познаваме. Като правило - нас в дуелите ни няма. На жена да засегнеш българина ще ти отвърне, че твоята е още по-такава от неговата. Най-често за чест сърби и българи „мрат", но до нож рядко стигат. Дори и ракийката да е дошла в повечко, някой окървавен нос, някое счупено шише и толкова. Във вестник да го пишеш - ще заболи, но има ли в българската история някой неорезилен във вестник. Ако не си видял името си омаскарено в български вестник, значи не си чел внимателно.
Отговорът като че ли е един-единствен - люти и страшни ставаме, ако ни напсуват на майка. Той иде от векове - най-святото нещо като че ли за всички времена за нас си остана майката. Другото минава покрай нас по-леко, честта на майката - не. Ако сме в кръчма - стол се вдига или маса се троши, ако сме на улицата - ръце в ръце се вплитат. И пищов или нож, ако тежат в колана, и те могат да влязат в работа... По-други са обидите на чест, на достойнство, на мъжество, които взривяват духа на руснаци, немци, французи, англичани. Там го няма дебненето в тъмното, паленето на плевнята, или както го беше казал Захари Стоянов -„попържането зад дувара"... Писането на анонимни писма срещу съпругата, срещу съпруга — все области и действия, в които ние минаваме за богове. А във въпросните страни играе шпагата! Там е познат дуелът. Виж, българин на дуел обикновено не излиза.
Ние сме народ много патил и препатил и живота си за една приказка трудно хвърляме. Пък била тя и унижаваща ни. Щом ни падне в тъмното този или онзи, дето ни е посегнал на чест - тогава ще видим кой кого! Ние имаме хайдутство — за поругана чест на майка, за поругана сестра, за убит баща или роднини. Там, събрани вече вповечко, ние българите -индивидуалисти по природа — показваме втората си кожа — щом ще се бием, щом ще отмъщаваме, щом пищов ще се вади и ножче развърта - по-добре да сме повечко. И после - друго е да го издебнеш натясно турчина в гората, където си отрасъл, а той хабер си няма накъде да хване, друго е на открито...
Да виним ли себе си, да се сърдим ли на нас си, че сме по-силни в хватките на тъмно, отколкото на открито. Едва ли имаме право. Ние дадохме достатъчно примери - Петко Войвода ли не щеш, Йовковият Шибил ли, или Момчил Войвода? Войводи дал Господ на България. И смели мъже, и храбри. И дързост показахме, и сила! Много кръв е текла по земята ни, комай повече, отколкото днес има в реките ни. Затова сме били принудени да се щадим, за да оцелеем. Така се е изработил силният български индивидуализъм, силната наша самобитност, българското раздвоено око. Малък народ, с много беди на главата, принуден на големи хитрости ние и в историята си, както и в стопанския си живот, вярно сме следвали правилото: сиромах човек, жив дявол!...
Не зная това обяснява ли достатъчно нашето бягство от дуелите. Ала все ми се струва, че каквато и да е била причината, която може да извика на дуел един руснак или един французин, все ще можем да я определим като общо взето романтична работа. Да умреш заради самото умиране! С поза! С обществено внимание!... Предостатъчно е умирал поради неизбежност на съдбата си българинът, за да умре заради едното умиране. Ако може да се избегне умирането, той ще го избегне. Не че толкова го е страх от смъртта. Но той обича живота, колкото суров и труден да е. Ще умре тогава, когато няма как да не умре... Романтиката на честта, на салонната доблест стоят по-встрани от нашата нравственост, от представата ни за сила и слабост, за чест и безчестие...
А не сме страхливи. Ставали сме и ставаме в историята си храбреци - ала най-често това е когато всички други пътища и мостове към спасението ни са били прекъсвани. Нашата храброст най-често е храбростта на отчаянието. Затова и войниците ни са били винаги храбри, когато оттам нататък е смъртта.
9. ТОВА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ
Когато една работа не се побира под калпака на българина, той най-често казва: „Не може да бъде!". Не че хептен вярва на това, което е чул, но щом не се е изпълнило най-важното условие в силно опредметената наша мисъл - „Око да види, ръка да пипне" - тия, абстрактни територии масовият българин не обича да ги обитава. Не го лъжат него, не го лесно разклащат разните приказки как е това или онова по света. Реализмът му е бил и до ден днешен си остана железен. Той винаги е трябвало девет пъти да мери - веднаж да реже. Празната приказка не пълни стомаха.
Навлизаме в територия, където се съюзяват не реализмът и фантазията ни, а реализмът и скептицизмът.
Реалисти и нереалисти. В такива мигове пак чакаме друг да ни предвари, друг да свърши работата по спасението ни. Апатия, безотговорност, безразличие идват у нас в най-страшните мигове. Тази дълбока апатичност и безразличие, това безволие, това наше „не може да бъде" веднаж ни повали в краката на византийците, втори път в краката на турците. Повали ни така, че изправяне още няма. Ами днес не е ли така? Тръпнат тътени от юг, на запад тече кръв - ние си пием ракията и бистрим политиката. И пак: ще ни се размине. И пак: има кой да мисли за големите работи. И още едно пак: политиците заровили глави в собствения си политически пясък, нито чуват, нито виждат. И на гърба на щрауса да ги качиш, те пак в краката му ще гледат...
У нас отново са влезли в действие освен славянската разрушителна апатия и страшното българско търпение. Ръка за ръка с нашето „все някак ще се оправим" върви още един български навик - да отлагаме. Не зная кой народ така отлага най-спешните си работи с надеждата, че отложим ли - злото ще ни се размине. Това е пак онази скрита надеждица някой друг и някъде другаде да свърши нашата работа. И сме такива не само по отношение на общественото си здраве. Такива сме и към самите себе си. Абе, дано ми мине - казва българинът и опъва една ракия, когато зъбът отчайващо го боли и се разрушава.
10. КОГАТО НЕ ТИ ВЪРВИ РАБОТАТА, ОБВИНЯВАЙ ПРЕДШЕСТВЕНИКА СИ
Имаше един стар виц: директор като се пенсионирал, оставил писмо на наследника си и му казал: „Когато работите на завода тръгнат зле, отвори плика...". Не минало много време, работите тръгнали зле. Новият началник си спомнил съвета. Отворил чекмеджето, намерил плика с писмото, прочел го. Там пишело: „Щом работите тръгнат зле, сменяй хората... Ако пак така вървят, обещавай, че до една година всичко ще се оправи. Ако пак не успееш — хвърляй всичко върху предшественика си".
Не че българинът не започва веднага с третата препоръка. Обвинява го не, ами му приписва смъртни грехове, за които на онзи и баба му ще намаже въжето. И колкото по нагоре се качваме по стълбата на управлението - където е голямата власт на България - съветите на онзи стар директор се изпълняват наведнаж и в трите си пункта. Власт е това, както казват „червените бабички" - с кръв се взема, с кръв се дава!
Затова време за губене няма. Що бездария, които пипват тлъсти служби, чак докато дойде следващата власт няма да разберат нито каква им е точно работата, нито как трябва да я вършат. Ще дойдат другите, новите спечелили изборите — ще седнат на тяхното място. И те така... Върви, кандилка се историята - и в това отношение нищо ново не се случва в този железен ред. Първата работа на новия висш началник е да изгони ония от опозицията, да тури приятелите. След това, или почти едновременно с това, да се развика: „Абе, тия простаци, какво са правили досега бе, те са бастисали България... Те са виновни за всичко. Ако не бяха те, къде щеше да е сега България!"...
11. НАЙ-ОБИЧАМЕ ДА ГОВОРИМ ЗА РАБОТА, КОГАТО СЕ ВЕСЕЛИМ, А ЗА ВЕСЕЛБА - КОГАТО РАБОТИМ
Да не изпуснем най-българския от всички български парадокси - този за работата и за веселбата. Няма никакво съмнение, така е: дай ни вечер да седнем на маса с приятели, на сватба да идем, на рожден или на имен ден -вместо да загърбим това, което е било, да оставим грижите и мислите си на бюрото, на нивата или в кухнята, ние започваме да правим планове, да говорим какво не ни върви и защо. Изобщо, да се потапяме отново в онзи свят, който веселбата ни е повикала за час, за два да позабравим... Ние също тъй много обичаме на такива празници на духа да говорим за болести, за ядове, за онова, което ни мъчи и товари с несгодите и травмите на живота... И най-често вместо от веселбата да си тръгнем за дома отпочинали, заредени и зажадняли за нови усилия, за нови напъни по житейските си урви, най-често става обратното. Веселбата не ни е развеселила, празникът не ни е опразнил откъм грижи, а твърде често ни е натоварил с нови.
Изумителни са в това отношение британците. Абсурд е британец, седнал в своя клуб на бира ила на чаша уиски, да те заговори за работата си, за грижите или за болестите си, за това какви са проблемите на жена му в службата или, че щерката има двойка по математика. Абсурдно е и да се заслуша в теб, ако ти му заговориш за това докъде си стигнал със строежа на апартамента или на вилата си и как те лъжат и грабят майсторите. Още по-абсурден е разговор върху това, какъв гад е началникът ти и колко ядове береш с него. Такава приказка - за работа, когато си извън работното си място - се смята за лош тон, такъв човек — за невъзпитан, неинтелигентен и в крайна сметка напълно неподходящ за каквато и да било среда и компания. Който не си е свършил работата, не си е уредил сметките, не си е наредил кюнците на собствената печка и е дошъл да върши това в клуба, на приятелска сбирка или на футболното игрище и тенис-корта - този човек сто процента не е наред. За какво ти е такъв? Остави го сам на масата си, намери си един тъничък местен претекст и се измъкни от обкръжението му. И точно така правят британците... Но което е по-важно: такъв човек трудно се допуска изобщо до трапезата, за всяко място в живота си англичаните знаят предварително кое е редно, кое не е.
Всеки от нас знае и е ставал свидетел на такива гледки. Кръчма, маса, алкохол отпред. Ресторант, оркестър, булка - весело. Рожден ден, гости, пак маса, пак мезета и бутилки... И винаги, колкото и да е весела вечерта, колкото и празникът да се надвиква с гостите, все се намират двама-трима, които да го надвикат и да приканят общото настроение да се озаптява, да се прибира, да се завръща все там, откъдето те са дошли - работилницата, чертожната маса, нивата... И правят, струват, току чуеш заговорили пак за работа. Ще речеш по-грижовни, по-работливи и по-отговорни хора от нас българите под слънцето няма.
И точно обратното, съвсем различно става, когато на другия ден тръгнем на работа. Първата ни грижа там е да заговорим за това къде и как сме прекарали или как искаме да прекараме времето си. Като дойде съботата, такива карти ще му изиграем, такова ритане ще падне на кварталното игрище, такива танци ще му отвъртим, така и така... с мадамата, с която наскоро сме се запознали. Недай си Боже пък българинът наскоро да е чукнал „нещо по-младо", или да се е напил - до обяд ще обикаля едната половина на фирмата, следобяд - другата, да разказва какво е било и как. Умираме да ни чуят какви любовници сме и как мъжки сме се напили... Ако сме били пък на стадиона, ако мач интересен сме гледали, хич не ни търси за работа. И не един ден, ами цяла седмица отпред и цяла седмица отзад след мача ни няма.
12. ЗАКОНЪТ Е ВРАТА В ПОЛЕТО, ПРЕЗ КОЯТО МИНАВАТ САМО ГОВЕДАТА
Парадоксът е забелязан от немски пътешественици, минали през България и вперили очи в нейните първи държавнически стъпки непосредствено след Освобождението от турско робство. Втрещени от това, което видели, те произнесли фразата: „Не познаваме друг народ, който да кове толкова много закони и да ги спазва толкова малко!".
Ако са знаели колко дълбоко са надникнали в българската душа дисциплинираните немци!... По-добре да е бил глух дяволът, да не чуе думите им. Но ги е чул... И ние можем да си представим изумлението на чужденците тогава, защото виждаме същото изумление и днес в очите им - разширени чак до ужас, загдето им е минало през ума да намесят шапките си, парите си или доверието си в българския законов ред.
Само че докато някогашните изследователи на Ориента, яхнали коне и мулета, усетили бълхите и дървениците на не един български хан, преди всичко се дивяха на своите наблюдения, днешните кандидати за алъш-вериш с България, за инвестиране или създаване на смесени дружества дърпат от нас ръцете си като опарени. Японска фирма от години следи българския пазар. И въпреки интересите си, не се решава да предприеме каквото и да било - разбрала или познала това свещено и увековечено българско отношение към закона.
Няма да направим непростим грях, ако отбележим, че в България законът се нарушава още в минутата, в която Народното събрание го гласува. Първи народните ни представители още докато натискат бутона, вече мислят как те лично ще могат да го заобиколят. Ако пък, недай Боже, българските законотворци се излъжат и спретнат истински закон, който гледа с еднакво око към всички, то още докато се печата новия брой на „Държавен вестник" - към закона вече тичат поправките, допълненията и изключенията.
Силно ли е казано, невярно ли! Отворете законниците на България, погледнете папките с допълненията към тях и тогава да приказваме. Никак не е случайно, че в България каже ли се закон, най-първо трябва да се търсят изключенията и тогава законът. И не Софийския университет, а Сорбоната и всичките университети на Калифорния да си завършил, пак не можеш да се оправиш - кое е валидно, кое невалидно, кое какво отменя, още по-малко пък ще се ориентираш защо?
Цар Фердинанд по кочияша си изпращаше проектозаконите до Народното събрание с текст, написан на хвърчащо листче. Той искрено смяташе, че държавицата ни може да се управлява и без закони. Защото, където има много закони, тях никой не ги спазва. А и защото, като познаваше добре българските политически нрави, имаше достатъчно основание като своя далечен прадядо да извика: Държавата, а то ще рече законите - това съм аз!" Затова у нас всяка власт идва със законите си! Падне ли правителството, дойде ли на власт друга партия, първата й работа е да смени законите, да отрече направеното от предишните и да обяви на българския народ, че в неговата история настъпва нова ера. През що нови ери е прекрачил българският крак!
Британците колкото повече спазват законите си, толкова повече се чувстват британци. Виж, ние такива дълговечни закони нямаме и не щем да имаме. И пак, за да се различаваме от англичаните, се чувстваме най-вече българи, когато можем да ги "минем метър"... А ние мразим закона, защото законът е забрана. А ние ненавиждаме забраните. И не толкова и невинаги от обич към свободата, а нерядко просто от инат! От изкривената, пречупена мярка за мястото на човека в една общност. Ето защо, колкото повече умеем да сритаме един закон, колкото по можем да си го купим, толкова по-добро мнение за себе си имаме, толкова за нещо по-значително се броим!
КОМПЕНСАТОРНИТЕ МЕХАНИЗМИ В НАШИЯ НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР
Компенсаторните механизми не са нищо друго, освен начин да се компенсират недостатъците, които самите ние откриваме у себе си и признаваме пред себе си. Можем да ги наричаме компесаторно поведение, може и компесаторни механизми - все едно - те не са нищо друго освен сполучлив или несполучлив опит за прикриване или избягване от собствените недостатъци. Ето защо тяхното систематизиране има в голяма степен условен характер.
Ала тъкмо в компенсаторните механизми ние откриваме у себе си надмощие над комплексите си, те са вътрешната ни съпротива срещу тях, опит да застанем отгоре им. В такъв смисъл компенсаторните механизми са своеобразен говорител на националната ни и индивидуална сила, знак за нашето можене да бъдем по-различни от това, което реално сме. Най-сетне, няма да е голяма грешка ако кажем, че те са една посока на жаждата у всеки от нас поотделно и на всички заедно да станем по-други и, което е по-важно — да станем по-съвършени.
Бихме могли да кажем, че компенсаторните механизми нямат еднозначност. Едни от тях, както и качествата на характера въобще, носят силно изразен положителен заряд. Те са първата и то немалка група от компенсаторни реакции. Друга част са негативно натоварени и от гледна точка на общочовешката етика имат отрицателно значение.
В какво се изразява компенсаторното поведение?
1) В случаите на преувеличаване и ПРЕГЕРОИЗИРАНЕ на историята ни. За да не бъдем по-ниско поставени от големите народи като демографска маса, ние сме склонни да превиваме пръчката, да стъпваме върху историята си с високи токове. Това усилие ни довежда понякога до хипертрофия на историческите ни дела, която не винаги отговаря на историческата истина.
2) В развихрянето на НАЦИОНАЛИЗМА, в появата на мощни национални пориви, по-големи отколкото конкретният момент изисква, в прекомерното изтъкване на национални добродетели на фона на недостатъците на други народи, с които се сравняваме. Подобно поведение далеч не винаги следва да се разглежда като злокачествен национализъм, а по-скоро като една потребна, живителна и дори спасителна изява на национална същност. Точно такъв беше онзи необходим национализъм, който проповядваха и чрез който наливаха сили в народната душа нашите възрожденци.
3) В това петолиние трябва да наредим и понякога пресилените, дори ПАТЕТИЧНИ ПРОЯВИ НА СОБСТВЕНИЯ СИ ПАТРИОТИЗЪМ, склонността във всяко наше действие да виждаме повече добро и полезно, отколкото то реално е. Но също така е вярно, че няма здрава и жизнена нация без силно патриотично чувство. А на нас все ни се внушава, че патриотизмът и националинзмът са нашите непростими национални недостатъци.
4) АМБИЦИОЗНОСТТА също е компенсаторен механизъм. Колко много хора точно чрез нея постигат онова, което съдбата и Бог са дали с лекота и в изобилие за други хора и народи. Амбициозността има тежки стадии и степени - но във всички случаи тя е насилие над самия дух на човека, тя е воля да се постигне онова, което другите са постигнали с нормално напрежение на духа си. Немалко амбициозност и посредственост, деградирала до МАНИАЩИНА, можем да зърнем в хора, искащи да бъдат причислени гъм творците на науката и изкуството. Можем да я видим и у родители, кокто изстискват последните силици на децата си, за да ги направят нещо повече от онова, което те реално могат да бъдат...
Разбира се, амбициозността е повече индивидуален компенсаторен механизъм, но той е познат и у ред държави като национално поведение. В национален план амбициозността нерядко се изразява в способността на една нация да се мобилизира в постигането на значими национални цели. И още по-силно се проявява в поставянето на невъзможни цели. Тук нашите възможности като народ, трябва да си признаем това, са значително по-скромни, за да не кажем, че когато става дума за консолидация в името на общи национални задачи, ние напипваме едно от най-болните си места. И като изключим Съединението на България 1885 г. и Балканската и Междусъюзническата войни - с това изключенията кажи-речи се изчерпват...
5) ИЗКУСТВОТО И КУЛТУРАТА са друга необятна територия на духа, чрез която малките народи могат да компенсират своята ограниченост от съдбата или от историческите процеси. Когато един такъв народ покаже таланти, каквито показваме ние в България - да речем в театралното, певческото, изобразителното изкуство, когато той се наложи като една от първите спортни нации, няма никакво съмнение - той е компенсирал своята малка демографска маса и дори свои други недостатъци, изпреварил е твърде категорично онези народи, които имат голяма демографска численост, но нямат показан или доказан именно този талант...
КОМПЕНСАТОРНИТЕ МЕХАНИЗМИ КАТО СРЕДСТВО ЗА ПОСТИГАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ РЕЗУЛТАТИ
1) ПРЕДАТЕЛСТВАТА. Историята ни има твърде много примери, когато чрез тях се е компенсирала цена на живот, бедност, илюзия за героизъм. Както гъмжи от предателства и всяка история на всеки друг народ, познал сериозни национални изпитания.
2) ЗАВИСТТА. Писано е много за нея. Ще посочим само, че тя далеч не е само българско качество, нито даже толкова българско. Тя е може би най-масовият, най-общочовешкият компенсаторен механизъм!
3) ВИЦОВЕТЕ ЗА ДРУГИТЕ НАРОДИ. В тях ние все надхитряваме, чрез тях поставяме другите народи на мястото, което сме им определили, чрез тях възвеличаваме себе си, чрез тях унижаваме всички безнаказано, с наслада и с вътрешно тържество на своя дух.
4) ШОВИНИЗМЪТ. Взет в неговите драстични и национално-егоистични форми, той също е компенсаторен механизъм, отстоящ на почтенно разстояние от благородството на национализма и патриотизма. Той е хипертрофия на националните качества, която води до груб антагонизъм с другите народи и с техните качества.
5) ОМРАЗАТА. И тя е велик компенсаторен механизъм! Ботев й намери най-точното значение, като ни завеща „силно да любим и мразим"... Омразата на свой ред отприщва други компенсаторни механизми. Тя може да направи човека изобретателен, непосилно издръжлив, стъписващо находчив, жесток, упорит... Силната омраза може да компенсира много други недостатъци, сама превръщайки се в един голям, лишен от каквото и да било благородство недостатък.
6) ПОДРАЖАТЕЛСТВОТО. То е един от най-масовите компенсаторни механизми. Отделна и крайно любопитна тема е как ние подражаваме, как другите народи правят това. Японците, например, също подражават - но те използват онези страни и елементи от чуждото поведение, които могат да направят по-добро и по-съвършено тяхното си, националното. Затова по-правилно е да кажем, че те по-скоро взаимстват, докато ние, най-често, подражаваме едно към едно. Както го видим, тъй го пишем. Без да си задаваме въпроса прилича ли ни, прави ли ни по-красиви и по-интересни, в крайна сметка помага ли ни да бъдем повече личности или повече народ...
7) ЧУЖДОПОКЛОНСТВОТО И МЯСТОТО НА ПОЛУИНТЕЛИГЕН-ЦИЯТА В НЕГО. Това е цял един свят, описан още от Добри Войников. То е един унижаващ ни компенсаторен факт, който - без да ни помага да се освободим от съответния комплекс - в стремежа си да го избие, го задълбочава още повече.
В поредицата от компенсаторни реакции, тъй характерни у нас и след 9-ти септември, и след 10-ти ноември, са списъците от поборници, активни борци и репресирани. Това са различните имена на един и същ компенсаторен механизъм, търсещ жизнено признание чрез самогероизирането. Тук трябва да добавим образа на парвенюто, който гъмжи от компенсаторни реакции, сред които особено любопитен и сит откъм поводи за ироничност е българският вечно новоизлюпен „хайлайф". Какъв е той: най-често това са хора бързо забогатели, главозамаяни, с болно самочувствие, роби на формата, на модата, на марката и името, на „престижните" връзки, на пръскането на пари за щяло и нещяло, а ако щете и на пръскането с натрапчиви парфюми... Цял отделен и любопитен свят са компенсаторните реакции на интелигенцията, а още повече - на полуинтелигенцията. И най-сетне
8 ) СЪОБРАЗЯВАНЕТО! Изправени сме пред сумарния резултат на своето национално и личностно поведение. Съобразяването е знак за зрелост, за достойнство, за цивилизованост. То и беди ни е носило, защото е било спирачка в редица моменти, но и уроци... Научим ли истинските уроци на съобразяването - няма никакво съмнение: пътят е извървян. От малък народ сме станали голям!
Сменят се култовете на подражание, но самото подражание се насища с национално самочувствие и сила. Днес ние сълзливо си припомняме някогашните балове на българската „аристокрация". Най-различните клубове, които по един или друг повод се появяват, са една далечна, но не излишна реминисценция на едно свободно и демократично развитие... Нови момента има обаче в нашето чуждопоклонство, то без съмнение претърпя метаморфози. Ние вече познаваме твърде добре чужденците от различни европейски и неевропейски държави, познаваме техния национален и държавнически егоизъм, в сравнението с който имахме възможност да премерим своята генетична, духовна и друга сила. И далеч не сме нито толкова възхитени, нито толкова стъписани и обаяни, нито толкова пък комплексирани пред онова. което са вече те в нашите очи. Чуждопоклонството е все още живо обаче срез политиците ни, където търсенето на покровители, оглеждането за чадър откъм великите сили, националният нихилизъм продължават да се проявяват. Но то намалява силно там, където говори езика на науката, изкуството, спорта, особено областите на информатиката. Мисля няма да е пресилено ако кажем - в края на XX в. и началото на XXI в. ние се разделяме с един от най-големите си недостатъци.
И да завърша цитираното от БЪЛГАРСКА НАРОДОПСИХОЛОГИЯ на проф. Марко Семов с едно уникално проникновение!
За комбинацията от "Публичен страх и Домашен героизъм" или т. нар. СИНДРОМ НА ХАЛИЩЕТО!
За това, че българина е смел... но само когато няма риск, когато няма опасност - на маса (и при условие, че никой не подслушва), вкъщи под юргана, под халището където е сам или с жена си - ТАМ той слага всички на мястото им... иначе не! Така се получава, че много от хората имат на практика две лица - едното за под юргана, където действа със всичка сила законът на халището, другото вън, на улицата, в службата или на събранието, където масовият българин слага официалното си облекло.
Физическата мощ и непокоримост на българина идва тогава, когато е насаме под халището или юргана си. Там е мястото, където българинът е най-българин - сам със себе си, сам със своя Бог, свой господар и слуга. Тук, под халището, той безпощадно отлага едно насам, друго нататък. Тук взема най-тайните и съкровени свои решения, тук душата и съвестта му са неподвластни на чуждото око и ухо, на чужди наредби. Тук се подрежда цялият негов нравствен идеал за справедливо и несправедливо, за честно и нечестно, за морално и неморално. Това е неговият истински нравствен парламент. Тук той измерва своите думи, действия и преценки спрямо света навън, тук той се съпоставя като национална единица с чуждия свят.
Тук именно, под халището, се проектира цялата негова нравственост и оценъчност, критериите му тук са ако не най-истински, то във всеки случай най-негови. Тук той налива вяра в себе си, побеждава своите лични врагове и се самонапомпва, в крайна сметка тук се доизгражда като личност. Съмне ли се, отметне ли халището - други светове, онези отвън, нахлуват в главата му, други хора идат, други мерки - поведенчески и нравствени - му се налагат. Това е свят потискащ, често неискрен, комплексиран, свят, в който българинът като че ли се отдалечава от себе си. Идва часът, когато съберат ли се повече от двама, третият вече издава другиму разговорите им. Тази черта не е от най-оптимистичните в нашата национална характеристика. Ние нямаме постоянната увереност в себе си и съдбата си, каквато много други народи имат...
Из българския небосклон на „чужденците в...
Заповядайте на официалната ми музикална ...
Поздрави!!!
4) АМБИЦИОЗНОСТТА също е компенсаторен механизъм. Колко много хора точно чрез нея постигат онова, което съдбата и Бог са дали с лекота и в изобилие за други хора и народи. Амбициозността има тежки стадии и степени - но във всички случаи тя е насилие над самия дух на човека, тя е воля да се постигне онова, което другите са постигнали с нормално напрежение на духа си. Немалко .....
И имах усещането за незавършеност....
Може би сте коригирали материала след това....
Този целия материал, е ваша разработка или сте ползвали други источници?
Поздрави!!!
Поздрави!!!!
И за да не бъда разбран погрешно, искам да кажа, че аз не съм от онези дето само търсят чернилката и гледат да я изкарат на показ. Напротив - дразня се, когато някой плюе по българщината, но също знам, че има достатъчнодоводи за да го направи.
Та така. Благодаря за включванията.
