Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.03.2011 22:52 - "Серж Гензбург - стена от дим и чашка противоотрова" - за броя на L'EUROPEO озаглавен "Спирт&Spirit"
Автор: leroisalomon Категория: Изкуство   
Прочетен: 5956 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 11.09.2015 17:44


Иво Христов

 

Стена от дим и чашка противоотрова

Магнетичен грозник, свенлив провокатор и поетичен гений, Серж Гензбург е истинското име на духът от бутилката

 

 

Понякога привечер гробът му прилича на бар. Но без следа от запущение. Почетният караул се носи от изправени бутилки уиски, водка, вино. С по една хартисала стограмка на дъното на всяка: за домакина, Серж Гензбург. И фасовете са част от декора. Не боклук, а нещо като бележки на стената на плача, но с отпечатани устни. Когато отидох някъде през 90-те, за да изпуша цигара на гроба, наоколо се бяха събрали 5-6 поклонници и с длани пазеха огънчето си от пръскащия студен януарски дъжд.

На 7-ми март 1991 стотици изпращат Серж в последния му път. Тук са и въжделените жени на няколко поколения мъже по света: Деньов, Аджани, Ванеса, съпругата Джейн, Франс Гал, Франсоаз Арди. Бардо отсъства поради болест. За всички тях той е Пигмалион, творец на образа и песните им. Беше ми като огледало, спомня си Аджани. Погледнех ли го, се чувствах свободна и красива.

Самият Серж е обсебен от грозотата си. Нуждае се от музи за извайване. Любовта и музиката са дроги за превъзмогване на комплексите му. Алкохолът пък е антидот срещу любовта, която е силен наркотик и не бива да се предозира. Да си евреин не е религия, а участ. От никоя вяра на човек не му пораства такъв нос, шегува се Гензбург. Мрази огледалата. Усещането, че е маргинал ще го преследва чак до смъртта му, а провокациите с произхода, секса и благоприличието ще превърне в стил. Отначало ще дразни. Накрая ще му подражават.

Когато хитлеристите влизат в Париж, е на дванадесет. Скоро всички носехме жълти давидови звезди на реверите, като шерифи, спомня си Серж с екстравагантен за темата хумор. Впрочем тогава той още носи рожденото си име Люсиен и с родителите-музиканти едва отървават депортацията. Два дни се крият в една гора, преди да преминат в Южна Франция, за да убегнат на хайките. Когато мирът се завръща, оцелелите по чудо вкусват живота с изострен апетит. Серж сключва бърз брак едва на 19, който също възприема като чудо, предвид външността си. Пробва се като художник, учи за архитект, но математиката го отблъсква. Покрай жена си, също дъщеря на руски емигранти, влиза в кръга на сюрреалистите. Един концерт на Борис Виан събужда вкуса му към каламбура. Но по онова време той все още се надява да стане художник, песни и стихове пише за развлечение, а нощем акомпанира на пиано на следвоенните звезди по баровете. Веднъж звездите се отбиват в гарсониерата му, за да видят картините, а си тръгват оттам с нотни листа. Късметът е хищна птица, кръжаща над слепец със завързани очи, споделя по-късно Серж. Впрочем той до края на живота си остава убеден, че песента е дребно изкуство, което се възприема без никаква подготовка. Случаят обаче преобръща живота му.

Два проявителя изваждат наяве скритата красота на грозниците – любовта и талантът, -  а той притежава по много от двете. Така и не разбрах защо го считаха за грозен. За мен беше красив, изискан, аристократичен, удивлява се кинодивата Ана Карина. Бардо, с която Серж преживява кратка, но разтърсваща страст, е по-цинична, но също толкова покорена от персонажа му: Гензбург е доброто и злото, ин и ян, черното и бялото. Вероятно е мечтал да бъде руско-еврейският малък принц, докато е четял Андересен, Перо и Грим, но трагичният сблъсък с живота го превърна в Квазимодо, отвратителен или вълнуващ, според настроението ни. Самият Серж си спомня за Бриджит като за Ролс-Ройса на своя живот, жената, която го извежда в друга орбита. Чрез нея навлиза в киното, където среща крехката британка Джейн Биркин. На Бардо е посветена и знаменитата „Je t’aime, moi non plus”, но песента ще изпее в дует с Джейн, която го утешава от раздялата. Отначало баща й, капитан Биркин, герой от войната, е толкова потресен от болезнените черти на страдащия Серж, че му подарява щатната си доза морфин, последната утеха на ранения, реликва от войната, която всеки офицер къта по една спринцовка в чантата, за предсмъртния си час. Гензбург  поглъща любовната печал с редовни дози алкохол, които не разрушават, а сякаш отключват личността му и го изваждат от кризата. Любовта на Джейн се оказва спасителен пояс и скоро двамата се венчават. Обичаме жените за това, което не са, а ги напускаме заради това, което са, коментира Гензбург, когато затваря епизода Бардо, от който излиза напълно променен.

Успехът му като поет, композитор, певец и актьор отваря очите на жените и те откриват елегантността на хилавата му фигура, изящната спонтанност на жестовете му. Грозотата се превръща в индивидуалност, раните в думи, талантът в музика. Дендито измества свенливеца. Самият той намира уайлдовска формула: обърнах сакото си в деня, когато осъзнах, че хастарът му е от норки. Серж е необходимият звяр за всяка красавица. През живота му преминават Петула Кларк и Жюлиет Греко. Алкохолът, цигарите, двудневната брада, полуприхлупените клепачи и вечно уморените очи на сова допълват образа му на прокълнат поет.

Дендизмът днес е просто маниерничене, но този на Гензбург е почти саможертвен. Познавам си границите. Затова минавам отвъд, споделя той. Серж е юродивият на шоубизнеса. Подобно на лудите по избор християни, които тласкат братята си към смирение, Гензбург се самонаранява в остри табута, за да ни отвоюва още някой сантиметър свобода. Приема ролята на отдушник за тесногръдите, които сипят мълнии по този алкохолик, пушач, пропадляк, трафикант на стилове, осквернител на шансона, словесен блудник. Снима се дори като травестит. Посяга на химна.

Провокацията е необходима. Разтърсиш ли човек, от него изпадат документи за самоличност, военна книжка, понякога и монети, лукаво коментира Серж, когато шокира Франция с реге-версия на Марсилезата. В концертната зала в Страсбург нахлуват парашутистите-запасняци от крайната десница, главорезите от Алжир. Заплашват, че ще прекъснат концерта, но несмутимият Гензбург запява Марсилезата акапела заедно със залата и те се виждат принудени за застанат в стойка „мирно”. Когато агресията им е сломена, ги изпраща със среден пръст. Скандалът отминава. Остава мелодията. И малко свобода.

Порядъчна Франция е подразнена от Господ е пушач на пури. Виждам сиви кълба дим, знам, че пуши даже нощем.., пее Серж, който разнася димящата си цигара пред всички камери и често дава интервюта с неизменната чашка. Но и този ропот отминава. Остава мелодията. И малко свобода.

Аз съм това, за което всеки тийн мечтае: маргинален, леко анархист, но не too much. Голям лукс е да си маргинал и да имаш такова влияние, изповядва се Гензбург в зенита си, когато – прехвърлил петдесетте, спиртосан и зарязан от Джейн – събира пълни зали с младежи. Тогава той посяга и към най-деликатното табу: кръвосмешението. Записва „Lemon Incest” с дъщеря си Шарлот, двусмислени дует за невъзможната любов между баща и дъщеря. След първоначалния смут остава нежността на песента. И още малко свобода. Впрочем тя ще си отиде с блажената декада на 80-те, пометена от педофилските афери в края на века.

Когато Серж се сдобива с третото си дете от третата си съпруга, за мнозина пушещият певец вече е пеещ пепелник, а един водещ не се сдържа и възкликва: не се ли страхувахте, че при вашия начин на живот детето ще се роди с някой недъг? Гензбург се усмихва снизходително на практичното скудоумие.

За да разчисти сметките си с шарлатаните в живописта, написва роман за художник, болен от метеоризъм, с вечно подут корем, който изобретява свой стил: рисува газограми, като в сюблимния момент ползва ръката си като сеизмограф и пренася газовите си експлозии на платното. Критиците го възхваляваха като хиперабстракционист, пронизан от философско напрежение, мистически формализъм, хипотетико-дедуктивен лиризъм, но се намираха дори такива, които говореха за блъф, мистификация и обикновено насиране. След нелепата история остава много философски смях. И пак свобода.

В края на живота му сюжетната линия се разроява като делта, на много ръкави. Всеотдаен баща вкъщи, Серж среща последната си муза в лицето на Ванеса Паради и последната си любов, 16-годишната Констанс Мейер. Появява се и едно набоковско изкушение, 13-годишната Од, която си спомня отношенията им като нежно приятелство. Сърцето му често отказва, но той упорства да живее, както е свикнал. Остава глух за лекарските препоръки и добродушно се подиграва с журналистическите въпроси: Ако трябваше да избирам последна жена или последна цигара? Щях да избера цигарата. Нея хвърляш по-лесно.

Серж почти не спи, осъмва по баровете, рядко изтрезнява, но запазва бистра мисъл. Подпрян на пианото смутолевя думите, а те струват злато. Веднъж си спомня Бриджит, Изабел, Джейн и отронва: ...Любовта без философия е като набързо погълнато кафе. А малко преди да изпуши първата си пура с Господ изрича собствената си епитафия: Ако бях Бог, щях да съм единственият, който не вярва в себе си.






Гласувай:
6



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1799266
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031