Самота

 

Със слушалка в чантата звъня на първия етаж. Вратата – отключена. Дъх на застоял, спарен въздух. Стените на хола са потъмнели като лицето на възрастната болна. Масата е затрупана с немити чинии, буркани със засъхнало мляко, плесенясал хляб... Лавиците на библиотеката са покрити с прах. По ъглите паяци са издули шатри. Фикусът е изсъхнал, пердето е увиснало, столът – окуцял. Новият апартамент рано остарял, тъжен и печален като самотната стопанка. Тя се е завила на леглото с юрган – с посивели коси, с хлътнали и мрачни очи, с изострен нос. С измъчен поглед поглежда някогашната учителка по немски език, сега пенсионерка. Събра мислите си и изпъшка протяжно:

- Лошо ми е, докторе, изгарям! От месеци съм на легло – немощ, безсъние страхове...Уби ме тази самота. Ни мъж, ни дете , никой не отваря вратата ми. Един брат имам в Плевен и той не ме поглежда.  Чака да наследи апартамента, спестовната ми книжка...Животът ми е пуст и празен. Няма защо да живея!...

Очите й се пълнеха със сълзи. Впери поглед в големия портрет на стената, от който се усмихва милата й майка – с кок и жълтица на гърдите. Сякаш и сега шепне стеснително и кротко:

- Ожени се , дъще!

- Има време , мамо.  Искам мъж по сърце.

....Отколе минаха вечерите с русия, слабичък колега. Той бе мил и нежен, но по-нисък от нея. После дойдоха Лазар и математикът от гимназията – разумен, уравновесен, но студен. Не можа да запали сърцето й.  Счетоводителят пък бе бъбрив, с оплешивяло теме, а оня къдрокосият – безперспективен...

С надменност и горделивост младата някога жена и пристъпяла в годините.  Всеотдайна, с целувки обгърна голямата любов на Доктора. Теглеше го с магнитни очи. Ах, какви чаровни вечери, сладки блянове и унес! Безумно щастлива се връщаше от разходките в гората, опиянена летеше по пързалките на малкия град...В топлата стая той често й казваше с насмешка: „Хвърчиш, Богдана, хвърчиш. Не залагай много на мен”.  А тя си мислеше: „Той и  само той!” Той бе първият мъж, който прие в леглото си.

Тоя роман, записан в сърцето й, го е разказвала хиляди пъти. Зачерта обичта  и остана омразата.  Иде на гости у колегите, и те пак почват. „Виж, плановикът овдовял – с две деца, но те са големи... Развел се е Борис – добра партия...” Връща се в къщи и реве на миндера. После започна да се увлича по младите – ония безгрижните, с кипящия смях. Кани ги в къщи. Но те търсят жената. Дори забравят за срещите и тя чака с часове. Каква обида!...

А, времето отнема черните коси, магнита от очите, огъня от сърцето. И тя става по-студена и по-зла. Дори към питомките си изпитва скрита злоба. Душевните трусове сбръчкват лицето. Оглежда се плахо в огледалото и в ужас скрива с длани очите си. А тоалетите? – рокля с плисета, вечерни, пролетни, бельо... Но нищо не заличава следите на времето. Опъват се нервите, избухва без повод, крещи, плаче и гърчове сковават ръцете и лицето. Почва да ненавижда хората. И те я избягват. Дори приятелките отминават бързо покрай нея.

Замисля се. Нейната съученичка – Фантазията, се пързаля с тоя, с оня, и се ожени за барман. Коли , вносни рокли, чужбина. Ех, вземат я приятелките за мезе, но това не пречи. Другата съученичка с щъркеловите крака – така я рисуваха в тетрадките – намери мъж. Завиждат й. А Мичето – Брънзата? Срещна я преди седмица на пазара, хванала се с дъщеря си под  ръка и си шушукат Каква дъщеря! Я, тя умната, високомерната...”Хвърчиш, Богдана, хвърчиш..” Прав беше Доктора. А какво ми липсваше! Дори професорът по методика ме задиряше. Може би изплащам грехове? Подиграх се с черния Спас: при раздялата очите му се пълнеха със сълзи. Аз гледах с тъпо равнодушие, с ехидна усмивка. А той страдаше, обичаше ме от цялата си душа. Донесе ми дори цветя в болницата. Каква глупачка съм била! Загледана в своите мечти, не видях щастието, когато ми подаде ръка, отминах го. Сега  - самота, само самота!... Сама сред тия прашни, мъртви мебели. Венчах се за тях. Говоря им по цял ден, а те мълчат. Само разваленият кран в кухнята с протяжни капки разбива тишината...

Рецептата остана на масата. Кой да я изпълни, кой? Съседите рядко ме спохождат –всеки със своите грижи. Да ида в старчески дом, гордостта не ми позволява...

Изпъшка и напълни хола с кънтяща кашлица. Лицето и се поду и посиня, изпъкваха вените на шията , пот обля челото. Поиска да стане. Хвана се за стола и едва се изправи.. В миг краката  затрепериха, олюля се и се смъкна на пода. Стана и тежко  и страшно. От очите и потекоха сълзи. Пролази по мръсния паркет да търси гърнето. Бедрата и се намокреха. Хвана се за кревата и едва се покачи. Нощта отдавна бе дошла. Унесе я кошмарен сън. Сънува: в двора – гробища и скелет сред и сред бурени. Сред тях директорът се изправя и тръгва към нея. Тя изписка и се събуди. Задъхана, изплашена, отвори очи. Среднощ. В хола е тъмно и глухо. Кога ли ще съмне? Нощ дълга – година. Кънтящата кашлица пак я задави, задуши я. Стана и тежко. Може би настъпва краят? Надигна глава , но се отпусна в безсилие. Устата лепнат, сякаш са намазани с лепило. И жажда, жажда я измъчва. „Ах, да има капка чай!” С изсъхнало гърло простена: „Чай, чай! ...”

 

                                                                 Д-р Тодор Узунов

Публикувах този разказ на д-р Тодор Узунов, защото изигра съществена роля в моя живот. Посвещавам го на всички млади момичета, които загледани в своите мечти, да не пропуснат щастието, когато им подаде ръка...

Самотата е най-страшното нещо, което може да споходи човек. Все още помня думите на учителката ми по литература, че впускайки се да гоним дивото винаги изпускаме питомното и на края може да останем и без двете.

Моята баба казваше някога: "Кой избира, той примира.". Много пъти съм се връщала към тази простичка селска поговорка. Много често съм спорила с нея, мислено. Не винаги имаш думата да избираш. Понякога цял един живот преминава, без да получиш тази възможност. Тогава... за да не останеш някога съвсем сам, правиш своя избор, отглеждаш дете сам... И докато дойде време да останеш сам, току виж и животът се смилил и ти предложил избор...
Истинска, неизмислена история... За съжаление, много често си оставаме сами, точно заради самите себе си, защото човек се учи от грешките, но само от своите си...
Поздрав, Ати! Спокойна вечер!

- това е написала Блага Димитрова. Много мъдрост има в думите на нашите баби и майки, които са ни завещали. Мама казваше, че жената много учена може и да не стане, но майка на всяка цена. И още: който избира, той прибира...На всички пожелавам - късметът да се отвори!

ти търсиш друг, той пък търси друга, тя пък търси друг...".
Имаше такава песничка преди години :)
Един философ пък казал: "След 10 години приятелю(ко) и да се ожениш, и да не се ожениш все ще съжаляваш...".
Аз пък си мисля - всеки с късмета си!

А така също и за разминаването, което се случва в действителност. И все пак ще ми се да не оставяме всичко само на късмета. Запомнила съм още, думите на една моя много близка жена, която казваше: "Късметът ти си го накъсметяваш! За това да не се оставяме да ни отмине... Светъл ден!

oh...mnogo tejak razkaz!
uvlekatelno napisan,smislen....

Защото в него е една човешка съдба...

Остави ги тия, че жената може да не е учена, но майка ще бъде. Това е от времето на прабаба ми.
Не те разбирам, точно днес, когато жените вече не са машини за деца, а имат право на собствен живот. А се очаква и още по-възможно да стане за нея.

Да кажа, аз съм сама жена. И ако не бях се поболяла, изобщо не виждам смисъл да се ядосвам на самотата си. Защото това е и свобода. Имам си семейство, детето е нещо, което отнема цялото ти време. А и като съм болна, пак не виждам защо ще се "задомявам", освен ако имаме намерение с някого да правим дните си по-поносими и весели. Точно весели. Е, съжителството е преди всичко решаване на проблеми. Това е основното. Мен това ме движи. Другото са странични неща.

Но самотата е лошо нещо ...имам предвид случая в разказа. Да останеш сам, без близки хора, когато си безпомощен, мисля, че е тъжно, много тъжно ... И все пак животът е за двама ...може ли да лети птица с едно крило?