Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06.2008 09:08 - Кръвнина
Автор: tota Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2854 Коментари: 3 Гласове:
1

Последна промяна: 23.06.2008 09:09


Боян Иванов Методиев   

        
Васил се качваше по стълбите на тъмния вход. Беше пиян и  се подпираше ту на парапета, ту на стените. Трябваше за изкачи седемте етажа за да стигне до малката, студена и отдавна опротивяла му стая със санитарен възел. Гадеше му се и с мъка потискаше надигащите се остатъци от шкембе чорба, шопска и бумбар. Като всяка вечер, в която се оставаха пари, той и аверът му Иван се отбиваха в тенекиеното ресторантче, където се напиваха и зяпаха пъпчивата сервитьорка, докато не ги набият и изхвърлят заради псувня към друг клиент или просто защото им свършваха парите. Преди два дни пак бяха там и пак се напиха, и пак зяпаха сервитьорката, и пак се изкачваше по тия стълби, към оня стая, към онова легло – с мръсните чаршафи отгоре и празните бутилки от водка отдолу. Имаше и счупена маса, счупен телевизор и счупен котлон – мъртви вещи, загробени в злобните му изблици. Злоба към града, в който беше дошъл   преди три години и градът, който му беше дал кирка и работно облекло и го караше всяка сутрин да става и да копае канали.  Това беше всичко, което пълнеше съществото му – алкохол и злоба. Тоя брат и тая сестра се надпреварваха да го мачкат и съсипват вече три дълги и мрачни години от двайсет и седем годишния му живот. Но той не искаше и да чуе за връщане в онова село. И него мразеше. Мразеше тия негови приятели дето сега са по чужбина, а той се гърби ката ден за едното пиене. Никой не го потърси, никой не се сети за него като тръгнаха да заминават. Всеки си търсеше пътя и го намираше, а той все
се блъскаше в безпътица. И ги напсува и тръгна за тоя град. Дойде и се хвана да копае канали, защото другаде не го искаха – гимназиална диплома нямаше, шофьорска книжка нямаше, амбиция, желание – нищо. Намери си тая стая случайно – беше се изгубил в тая част на града и като минаваше покрай триетажното блокче дочу разговора на две съседки седнали на пейката, че „бабичката” давала „оная скапана стая на хора да живеят”. Тая бабичка   беше глуха и едва виждаше, та трябваше  да му напише колко иска на парче вестник та да се разберат. Разбраха се и сега той пъплеше нагоре  към оная стая. Тъмно беше – зората далеч, на улицата ни една здрава лампа да свети а и стълбищното го махнали да не плащат ток.

            Падна малко преди да стъпи на площадката пред таванската. Успя да се подпре на лакътя, но въпреки това си разкървави устната и  изпсува опръсквайки студения бетон под себе си с малки капчици кръв.  С мъка се закрепи на ръце и крака и продължи до вратата. Там, опрян на касата, навря пръсти в джоба си и измъкна ключовете. Опипа за ключалката и намести ключа. Влезе и се строполи на пода. Вратата остана да зее, но за него всичко беше мрак и той се унесе в тежък, потискащ сън.

            Сънува баща си. Защо пък точно него като не го беше виждал от три години? Сънува как се връща от хоремага и баща му го посреща. По никое време става всичко – не може да разбере рано сутрин ли е и затова му сърдит старият, или пък е късно вечер и баща му е седял да го чака за да види дали е пил. Удря го без да пита. Силен, омразен, съсипващ удар зад тила. Къде се бил скиторил, цял живот ли щял глупостите да му гледа и за простотиите му да плаща? Другите момчета поне на училище ходят, а той само с гамените на селото се влачи. Докога, бе, докога така? Хич не ми хленчи! Погледни се – голям го вадиш като си с ония боклуци по пейките, а сега да те видим де! И удря и псува. Мъчи се Васил да стане и не може – уж сили има, знае, че има, а нещо назад го тегли и той още повече злоба събира. Само да стане и да му го върне ще види той на кого посяга. Срещу баща си да не посяга ли?! Така ще му посегне, че ще го утрепе, само да се изправи. И се мъчи Васил и не става, задушава се от гняв, пени се и  очите му кръвясали от алкохол и омраза. Огън го гори отвътре и всичко му причернява, маха с ръце дано поне глътка въздух си спечели и се окопити. А пестниците валят гневни и тежки, бащини пестници. Не смогва нищо да направи и се отпуска натикан в ъгъла. Да става каквото ще сега, но да знае тоя дето удря, че Васил мразеше тоя баща. 

            Когато на другия ден се събуди беше малко преди обяд. Всичко го болеше от   това че беше прекарал нощта на незатворена врата. Устата му суха, главата му тежи и бучи. Огледа се – наоколо светло вече. Погледна  часовника на ръката и се сети, че е на работа. Другите вече   са почнали, а той пак ще закъснее. Стана, отиде в мръсната тоалетна и се изпика. После пи вода от чешмата и се приглади, уж да изглежда като човек. Излезе и заключи вратата.

            Беше махмурлия и залиташе от време на време. Усети, че хората го наблюдават, но хич не му пукаше. И тях мразеше – глупаци! Като стигна на спирката се опря на едни павилион за банички и понеже всяко движение му беше трудно, застопори погледа си в земята. Дано само не повърне, че оня тъпанар, шефът на обекта, пак ще го прати да си ходи още като го види каква картинка е с помията по него. Така си мислеше за това, което не трябваше да се случва, когато чу до себе си женски глас:

            - Васко, това ти ли си бе, леля?

            Трудно вдигна тежките клепачи и се втренчи тъпо в трътлестата жена пред него. Не я познаваше и не искаше да я познава, и не искаше да му досажда, и въобще да се маха.

-         Боже, ми що така ти е лошо бе, Васко?

-         Ми, пиян съм, не виждаш ли? Кво искаш?

-         Аз съм леля ти Анче. Помниш ли ме? На баща ти братовчедка съм.

            Не познаваше тая жена. Откъде си беше наумила, че му пука коя е и че я помни? Братовчедка на баща му била – хич не го интересува него. Беше му зле, нямаше сили да й каже да си ходи и само мълчеше и гледаше в нея без да я вижда.

-                      Ми ти отдавна не си си идвал в село. Той на баща ти му е мъчно така. Що не си идваш барем по празниците. Аз вчера го видях баща ти и то му личи на човека, че те мисли, ама като не знае телефон, адрес – не може да се видите.

 

            Лелката го гледаше със съжалителен поглед. Личеше й, че си мисли: „Боже какво дете беше, сега какъв е мръсен, състарен, пиян.”

-               Че какво ме интересува мене. Дъртия да прави каквото ще. Кво да правя в това село? Да му гледам дъртата мутра и да копая фъстъците ли, кво?

-         Не бе,чедо, не така. Той му е мъчно на човека. Ела си да го видиш.

-         Няма. Хич не ме интересува ти казах.

            Жената го погледа мълчаливо още секунда две, обърна се и като видя, че автобуса й идва, се затича тромаво да го хване.

            Автобусът на Васил дойде след минута и той се качи на него с цялата алкохолна тежест и миризма от снощи, раздразнен от натрапницата.

            Тоя ден не го върнаха от работа. Всичко мина като всеки ден – продължи да копае канала и да събира черен душевен нагар. Лошо му беше отвътре и нямаше откъде по-добро да дойде. Жега беше – досадно, лепкаво, оловно време. Всичко още повече тежеше – инструменти, дрехи, работа, даже и да си говори безсмислици с другите от обекта изискваше повече усилие. Стомахът му беше празен и алкохолният глад дразнеше нервите му. Наблизо нямаше място откъдето да си купи нещо да яде. Имаше само темели, бетонобъркачки, тухли и пясък, който тук-там се беше превърнал в каша от водата изливала се от всевъзможните машини и кранчета наоколо. Шумът от рева на камионите пък пореше главата му и го натискаше още по-навътре в дупката, която го бяха оставили да копае сам, защото имаше нужда от тия, който му помагаха вчера да разтоварват тухли и да наливат бетон. Сега беше сам в изкопа. Сам, уморен още преди да започне. Боляха го ръцете и кръста, но трябваше да продължи, иначе пак щяха да го навикат, че за пет пари работа не върши, че ако смята така да  я кара по-добре да си ходи, защото имало сума хора, които щели да бачкат тая работа. Копаеше  и тъпчеше по изкопаната пръст в канала, докато станеше невъзможно да се движи. Обувките му бяха пълни с камъчета, които го бодяха и трябваше да спира и да ги изтръсква, което още повече го дразнеше и бавеше. Отвреме-навреме поглеждаше напред към мястото, до което трябваше да стига каналът. Втренчваше се за момент и псуваше, кога на глас, кога на ум. После взимаше лопатата и хвърляше натрупаното отстрани. Всичко вършеше бавно, с мъчителни движения и замътен поглед. Не искаше да се набива на очи нито на останалите работници, а още по-малко на ръководителя на обекта. Той отдавна му беше вдигнал мерника и го глобяваше и при най-малкия повод.

            Стана време за почивка и той си изпроси една топла бира от един кофражист. Онзи му я даде с досада и личеше, че иска да му откаже, но Васил вече беше видял, че има една в повече. Преглъщаше топлата течност с напукани устни без да може да утоли жаждата си. Ръцете му бяха мръсни и оставяха черни отпечатъци по бутилката, а потта по краката му караше мръсните работни панталони да лепнат противно. Около него се чуваха разговорите на мъжете, седнали на всевъзможни остатъци от скелета, тухли, кофи, сандъци. Не го интересуваше него какво става с тях – с жените им, с децата им, с приятелите им. Всичко беше далечно, омразно, идиотско.

            Дните, седмиците, месеците го подминаваха без да му оставят спомен за себе си. Бяха еднакви, скучни. Някакъв ориентир му даваше единствено денят, в който даваха заплатите. Тогава просто пиеше много повече от всеки друг ден. Пиеше и изтриваше, макар и за часове онова, което го караше да се буди нощем  и да търси нещо, което беше изчезнало от живота му. Като че ли за миг краката му понасяха тялото в посока, която изглеждаше правилна. Той се оставяше на това, което живваше в него и се носеше нечуващ, нехаещ, но истински. Беше себе си и търсеше друг. Кой бе тоя другия, Васил не знаеше. Чувстваше, че го има, че го чака някъде. Отвътре му беше хем чудно, хем страшно и мътно. Идеше му да се спре веднага, да се огледа, да види къде е, да попита накъде отива, откъде идва, кой го чака и защо бърза, далече ли е това Там, където трябва да стигне. Но не може да спре. Не му е във волята да заповядва на себе си – друго нещо го бута и блъска в една незнайна посока. Нестигнал никъде се събуждаше – хаотичен, самотен и жаден. Не посягаше към водата, а към другото – онова, което щеше да го върне към сигурния мрак, там, където всичко е еднакво черно, нямо, глухо и сляпо, застояло и тясно, но познато.

            Бяха минали неизвестно колко дни, когато в една сива сутрин на вратата се почука. Васил стана от леглото с цигарата в уста и отвори. Жената от спирката и едни униформен полицай го гледаха от другата страна на прага.

-         Вие ли сте Васил Христов Христов? – попита полицаят.

-         Да.

Погледът на Васил се премести на жената и в очите й прочете тревога и

съжаление.

-                      Аз съм сержант Донев. Случило се е нещастие с вашия баща. Загинал е в катастрофа. Блъснал го е пиян шофьор. Моите съболезнования.

Погледът на мъжа се сведе, а очите на жената се напълниха със сълзи.

Васил стоеше от другата страна без - мислен и без – думен, празен, лишен.

-               Васко, леля, много страшно. Не знаеха къде да те намерят и намерили мен та те търсихме, щото аз нали те видях тогава на спирката и попитах тука хората, дето живеят наоколо. Много лошо, Васко.

-                     Вие...- измънка сержантът към жената, - знаете, че после трябва да дойде при нас.

-         Да, ние тук....и после ще дойдем.

            Сержантът се обърна бавно и тръгна надолу по стълбите. Васил продължаваше да гледа втренчено жената от другата страна. Тя започна да му преразказва как са я намерили и как са го търсили и как, понеже той бил единственият жив роднина, трябвало да се погрижи за погребението, да се явява в съда и пред полицията и още много други неща му каза – някои от тях той чу, други не. Всичко беше една голяма гадост и досада за него. Гадост, защото го изтръгваше от удобното черно и да ходи и да присъства, и да се среща с някакви хора на някакви места, и да търси - въобще едно голямо, тъпо неудобство. Не искаше никой да вижда, никой да го търси и да ровичка във всичко, което беше оставил Там. Не го интересуваше нито къде ще го заровят онзи, нито пък какво ще стане с къщата и парцелчето. Той си имаше неговото и то си му бе достатъчно – не искаше да го показва, не искаше да говори за неща, които беше загробил с толкова омраза. Нищо не искаше да се променя и движи.

            Но обстоятелствата го завъртяха и той преглътна, доколкото можа, всичкото дето му се струпа. Преглътна го с още повече бутилки и много задушливи сънища. Въртя се в един непознат и противен водовъртеж в течение на цялото лято и цялата есен. През тия месеци  не се беше виждал с Иван нито пък му се ходеше в тенекиеното ресторантче. Пиеше сам. В тая стая, сред пустошта около него и вътре в болното му тяло. Ходеше на работа, когато можеше да стане и да се държи на краката си. Не го търсеха, когато не идваше и не го хокаха, когато закъсняваше. Другите на строежа бяха разбрали какво се беше случило и не искаха да го заговарят, нито пък знаеха какво да му кажат.  Повечето от тях не му знаеха името дори и да имаха думи за него.

            Така се въртеше Васил през деня и потъваше и застиваше в черното и тясното през нощта. Всичко вървеше към край, когато една вечер на вратата почука Иван. Васил отвори, поздравиха се, казаха си отколко време не са се виждали и седнаха на масата да поделят бутилката, която донесе Иван.

-         Омота ли се покрай тия дивотии?

-         Страшна тъпотия ти казвам, Иване.

-                      Дъртия като умря, добре, че беше сестра ми да се занимава с всичко, че не знам....- каза Иван и отпи от чашата.

-               Ми аз съм единственият жив. Кой да го оправи това? Васил си напълни чашата и се загледа празно в бутилката.

-         Ти сега всичко ли ще вземеш – къща, там, земя, нещо...?

-         Аз я. Кой друг?

-         Какво ще ги правиш тия имоти? – попита Иван.

-         Хич не ме интересуват. Ще ги продам да ми се махат от главата.

-         И колко пари?

-         Откъде да знам. В оня пущинак никакви пари няма. Каквото взема все е кяр.

            -    Виж сега, ти нали знаеш, че оня можеш да го съдиш. Тоя, дето е блъснал баща ти.

            -     Е нали вече имаше дело. Дадоха му две години, щото баща ми тръгнал да пресича на юруш! - каза Васил и махна с ръка.

            -      Не. Аз за друго ти говоря. Да го осъдиш да ти плати дето го е убил. Ама ти да го осъдиш.   Иван се опули и се наведе заговорнически.

-         Как така?

-         Кръвнина да искаш. Можеш да го осъдиш да ти плати сума пари.

Тая дума прикова Васил. Не беше чувал преди това и никой не беше му казал за кръвнина. Но и това ще иска ходене. Ама паричките – това ако може да го направи, много пари щяха да паднат. Иван му говореше, че само трябва да изтрае  докато минат всичките му там формалности. Трябвало му адвокат и граждански иск трябвало да заведе. Той е единствен роднина  и нямало начин да не смъкне дебело от тоя, дето така и така ще лежи. Кажи – речи, каквото  поиска – това ще му дадат. Малко напън се иска само. От тая работа ще се махне и ще си пие пиенето не на потрошения таван, ами в най- яките барове, с най-скъпите уискита. А какви жени ще се завъртят

И се впрегна Васил – търси, ходи, разговаря, пита и души. Завря се в най-тъмните кантори и в най - натруфените адвокатски къщи, обиколи всички, които намери по вестници или видя на табели по улиците. Хем го сърбяха ръцете по-скоро да се почне, че да го обръсне оня, хем си викаше, че му се ще да намери най-върлия, най-вампирясалия от всичките адвокатчета, дето си бяха отворили местенце в тоя град.

Не се бяха минали  и десетина дена и Васил го намери. Него. Тоя е. Още от вратата го лъхна онова, дето обитаваше тоя кантора – хъс за кокала. Като седна срещу него - като да се сдушиха. И на двамата им беше ясно, че от тая игра големи парички ще паднат и няма много какво да се приказва.

-         По принцип това отнема известно време – каза Кинжалов.

-         Колко? – сви вежди Васил.

-         Различно, но няма да по-малко от година. Кинжалов го гледаше изпод вежди.

-         Няма ли начин да е по-бързо.

         -    Да се ускори, казвате.

            Адвокатът поглади тлъстата си гладка шия и  се взря в малката статуетка на Темида на бюрото си. Васил проследи погледа му и осъзна, че фигурката всъщност беше от злато. Не позлатена, а от масивно злато.

            „Как са и превързани очите, като да е сляпа” – помисли си Васил и му се прииска да я вземе и да я подържи.

            -    Имам някои варианти да ускорим нещата, но изискват малко повечко внимание и средства.

            Кинжалов не сваляше поглед от Сляпата.

-         Ще си ги вземеш от това дето ще ми дадат – каза Васил.

            -    Да, разбира се. Ще уредим нещата. Значи да действам? – Кинжалов се наведе към Васил.

-         Много ясно. Давай, пък ще ти дам колкото взимаш и отгоре.

Кинжалов се усмихна, изправи се и стисна ръката на Васил:

-         Оттук нататък аз ще ви търся.

                        Завъртя се и това колело. Бавно, но гладко се въртеше, сигурно. Васил ходеше в кантората по два пъти седмично при обаждане от адвоката и разбираше, че нещата са в ход и „постъпките” даваха резултат. Около Васил всичко като да придобиваше цвят – заглеждаше се във витрините на лъскавите магазини, в скъпите автомобили пред хотелите, в жените, които излизаха от тях и в мъжете, които небрежно затваряха вратите и важно прибираха ключовете в джобовете си. После правеха няколко крачки, жените ги хващаха под ръка, а те се обръщаха назад към возилата си и доволно продължаваха с бавна крачка към луксозни ресторанти. „Още малко – мислеше си Васил - само още съвсем мъничко.” Иван и той много се вживяваше. Идваше по-често, носеше винаги водка без да иска да му дава Васил пари. Пиеха, но все оставаше. Сякаш това, което се случваше им даваше по-голямо опиянение от всичката водка, дето я бяха изпили заедно. Говореха много, премисляха, крояха планове за харчове. Бяха уверени, че е само въпрос на още малко време да си вземат своето – онова, дето животът им го е дължал и го е стискал и крил от тях. Те знаят как да си го вземат сега, че и да си надвземат. Всичко от тях ще зависи – няма шефове да чакат, стотинките и глътките  си да броят. Тяхно ще е всичко, дето им се иска. Щом дойде моментът Васил да си вземе парите, всичко ще се нареди.

            И тоя момент дойде. Радостно, щастливо, не бяха на себе си. С адвоката Кинжалов спретнаха една маса както си му е редът. Той - доволен и предоволен от неговия дял, те - още по-заситени от това, което оставаше. Пиха, приказваха, шегуваха се.

            - Да е жив и здрав баща ти, Василе! Ха-ха!– крещеше Иван.

            - Твоя като се е гътнал сега нищо не можеш да изкараш, Иване! Жив да те ожаля, ха-ха!

            - Ти недей, ми поне сестра ми деца да нямаше, тая мъстия! Ако я потрошат като твоя, ония малоумници и оня педераст, мъжът й, всичко ще гушнат.

            - Стига си циврил! Налей от тая водка, че като свърши и няма вече, ха-ха!

Продължиха да пият дълго след като адвокатът си беше тръгнал, прибрал и повърнал, и легнал да се опита да заспи. За Иван и Васил не остана бутилка неотворена в бара тая нощ. Всичко опитваха, зарязваха и почваха от другото. Времето беше в чаши и те го отпиваха жадно, до дъно. То беше ту червено, ту малцово, ту белезникаво и гъсто. Различно на вид, но еднакво сладко и топло. Стопляха се и се прегръщаха. Какво веселие, каква братска обич ги свързваше сега.

            - Само още малко и тръгваме – хилеше се Иван. - Само още малко, бе!

Тръгнаха пеша, когато нощта остаря, а денят пропълзяваше от изток. Иван остави Васил на кръстовището и сви към своята улица. Не взеха такси, защото всичко щеше да свърши твърде рязко, твърде скоро.

            В тъмния коридор на малкото блокче Васил се блъскаше в стените и изфъфляше псувни и закани, че още малко и всички щели да видят.

            На втория етаж всичко изведнъж се завъртя, оцвети се и замириса на кръв. Някой го заблъска ту в пода, ту в стените. Васил заразмаха ръце и крака, заръмжа. Не можеше да отвори очите си и да види кой го трошеше така яростно, беснееше. Някакви гласове идваха…Кой беше? Сега ще го сграбчи той! А да те видя! Ще те видя и тогава… Кой си ти, бе? Какъв си? А! Сега те виждам! Ще те смеля! И не се криеш! Мамицата ти! Дъртак ли си, какъв си! Я да те видя! Познавам те аз тебе. Ти си дъртия, ти си грозния! За твойто здраве пих да знаеш! Какво ме зяпаш, не си ли умрял  вече, а? Колкото пъти съм те убивал малко ти е било! Пак ще те убия и пари ще взема, ха-ха! Не ме зяпай, грозник! Ще те убия!

 

            На сутринта намериха Васил студен и полугол. Извикаха линейка и го прибраха в моргата. Търсиха и чакаха някой да дойде, за  да му дадат смъртния акт, но никой не се появи. Погребаха го.

 

 




Гласувай:
1



1. ciele - трагичен разказ,
23.06.2008 10:58
нищо добро не ражда озлоблението към себе си и света...,неизбежен край...
цитирай
2. tota - ciele - трагичен разказ,
23.06.2008 11:03
да така е...Авторът е едно младо момче в обкръжението на дъщеря ми. Взех разрешението му да го публикувам. Има и други разкази - все в тоя жанр...Хубав ден!
цитирай
3. iliada - Наистина
23.06.2008 14:15
много хубав разказ !Добре написан и подпиква към размисъл!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tota
Категория: Лични дневници
Прочетен: 12149699
Постинги: 1346
Коментари: 16857
Гласове: 70667
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031