Стихове

+  +   +   

Димитър Василев

Ще остарееш и ти –

двадесет и три годишната.

Само когато удвоиш възрастта си,

ще разбереш

какво си значила за мен,

мое красиво сбогуване с любовта!

 

Твойте пръсти ме докосват

и ми казват: сбогом!

Твоите коси ми шепнат

с кестенявия си глас:

на добър час!

Твоите устне се разтварят

За най-страшната присъда:

остани!

 

Ах, как искам да остана

в закъснялата,

от теб дарена

младост!

 

Ала трябва да вървя...

Дай ми още нещо за из пътя:

топлина на дума,

поглед на надежда,

чувство на вина...

 

 

Стих

Димитър Василев

Запознавам се. И казвам сбогом.

Чувам името и го забравям.

Срещам погледа. И ме пронизва

спомен за една любов несбъдната.

После всичко някак се обърква.

Аз се доверявам на мига

и на тази близост еднократна.

Чувствам те и те нося като стих.

Хубав стих, но недостатъчен

за едно стихотворение.

 

 Сувенир

Димитър Василев

Какво да си дадем

на раздяла?

Няма нищо по-чисто,

нищо по-честно

от мълчанието.

Разменяме си

минута

мълчание.

А после...

аз викам, страдам, моля се

и търся онази голяма дума,

която да запълни разстоянието

помежду ни.

Да завърши кръга на любовта.

и може би

на

мълчанието.

 

Игра на близост

Димитар Василев

 Пространствата изчезват между нас.

В прегръдка музиката ги затваря.

Разбива ни на стъпки ритъмът.

И танцът, с два чифта колена,

към близостта ни направлява.

 Ала игра е то. Не вярвай в тази

прегръдка:

              тъй красива -  да е истинска,

и тъй заучена – да бъде трайна.

Докато в нас преграква саксофонът

и китаристът нервно ни опъва,

ще се държим – за всички и за нас самите –

като два клона на едно дърво.

Последният чинел ще ни изтръгне

от корена на близостта.

Короните ни слети ще разкъса –

където още на косите с гъдела

играе си кръвта.

Не ни остава нищо друго,

освен играта на утеха

в меланхоличния и муден танц

на спомена.

 

Пясъчен пръстен

Димитър Василев

Предупреждаваха ни: вятърът ще дойде!

Не сте ли чували за дивите тайфуни?

Ала нехаехме за всички ветрове.

И пясъчния пръстен ювелирно ваехме.

Вълните – казваха- ще го захапят с бели зъби.

Ще го разсипе слънцето. И може с крак

Да стъпи някой морски (или земен) дракон.

Но продължавахме чрез пясъчния порив

да славим ореолно нашата любов.

На вечните неща не бяхме ний поклонници.

Влечеше ни нетрайното, рискованото, земното,

(ей тука на самия ръб, до бездните!)

Опияняваше ни тази наша непокорност

след всеки разрив да го реставрираме

по белите следи, останали в сърцата ни.

Но и по тази сладка топлинка,

която пясъчният пръстен е затворил.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Благодаря ти Тота!

И аз благодаря, че спираш при мен да ги четеш! Спокойна нощ!