Спомени за Леа

 През 1970 г. Хачо Бояджиев правеше филм за Леа в телевизията, по същото време аз снимах в друго студио. Някъде към 1 часа през нощта се засякохме двете в съблекалнята. Леа беше вир-вода, така изморена, че не можеше да се преоблече. По-точно не знаеше как да се облече, защото отдавна беше извън България и нямаше представа какво е подходящо за нашата телевизия.

Няколко пъти беше сменяла тоалети, Хачо все не ги одобряваше. Леа ме помоли да й помогна да си избере подходящ тоалет. Мина директно на ти, беше много чаровна и сърдечна. Разбрах, че ще пее “Сладък шум” и й дадох идеята да се направи на учителка, като си сложи очила. Тя я прие. Облече си дрехите, с които беше дошла – черна блуза и пола. Някой й услужи с очила с диоптър. И понеже не виждаше добре с тях, ги беше свалила ниско на носа си.

Стана много сладко. След като приключихме снимките, целият неин екип и аз отидохме у Хачо на гости. Там всички се шегуваха, че съм годеницата на Хачо. И когато трябваше да си тръгваме, помолих Еди – мъжът на Леа, да изляза първа. Всички се смяха. Всъщност никой не ме е искал толкова, че да се пазя, но инстинктът ми за самосъхранение беше убийствен.

Имам късмет, че познавам Еди и Леа, те бяха велики. Надявам се, че и аз съм им била полезна с нещо в нашето приятелство. Когато по-късно Леа си дойде задълго в България и преживя инсулт, аз и Владо Грашнов бяхме около нея. Причината за инсулта беше комбинация между изневяра на Еди и смъртта на любимото й куче Рики.

След като Леа премина през тежък възстановителен период, един ден с много хумор – чувството й за хумор беше убийствено, в мое присъствие и на още хора, тя каза на Еди: “Ей, арменец, престани да се чувстваш виновен. Получих инсулта заради Рики, не заради теб.” Но това не беше вярно. Те бяха изключително семейство.

Леa не се беше възстановила съвсем след удара, когато направи страхотен концерт в ресторант София. Още си влачеше краката, трудно си движеше ръцете, но на инат успя да се стегне и да слезе по стълбите. Преди това дълго мислихме какви обувки да обуе и накрая аз просто насила я накарах да сложи едни с нисък ток.

Комбинирахме черна рокля с марабу в електрик, аз я гримирах. Беше поканила всички лекари, които само преди месец я виждаха като възрастна жена, която си отива. Като започна да пее, те спряха да дишат. Беше невероятна. Всъщност Лея почина не от инсулта, а от рак, опериран преди 10 години. Отиде си за няколко месеца на 64 години. А в нея имаше толкова живот, колкото няма в 18-годишно момиче.

Преди да почине, тя изпя песента “Би трябвало да имам два живота”, която има интересна история. Веднъж един поет й подарил своя стихосбирка. Тя дълго не й обръщала внимание. Когато беше вече на легло, беше изчела всичката си литература и стигнала и до това книжле. Отворила точно на страницата с това стихотворение. Каза ми, че когато го прочела, си помислила, че поетът като че ли е писал за нея.

 

Бранимира Антонова http://leaivanova.dir.bg/_wm/library/item.php?did=6540&df=8&dflid=3&GDirId=f251688ef76c00ad2b63679d45e44a54

 

Леа Иванова и нейното „ шушо мушо чуваш”
http://www.youtube.com/watch?v=AOqlCcyVz7g&feature=related
Lea Ivanova-Chico from Puerto Ricco
http://www.youtube.com/watch?v=tc9qaNrz7lc&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=0B8838W3iQc&feature=related