Ако вънка...

 Пеньо Пенев

Ако вънка

зора е

зорила - тя за теб е

зорила сега.

Ако има

на тоя свят

сила - тя се казва:

любов

и тъга.

Откровение

Пеньо Пенев

Натежал е на дните простора,

накипял от безпътни мъгли...

И сърцето, преляло от горест,

ме боли, ме боли, ме боли...

Кой ще чуе? Защо да говоря?

За вас чужда е мойта тъга...

Но ще чакам врата да отворят...

Докога... Докога... Докога?...

Като друмник бездомен в умора

спирам тук, път изходил голям...

Отворете ми, милички хора!

Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!

 Но аз няма да ви огорча...

Кротко в ъгъла седнал на стола

ще мълча... ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,

дъжд заплиска ли - ще превали.

А сърцето, от мъка преляло,

няма никога да отболи...

Пътека

Пеньо Пенев

Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,

плаче вятърът - сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

 Още крачка - и ето го края! -

Извървяна е тя, извървяна...

 Какво с мене ще стане, не зная,

 но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко... и всичко загубих -

няма щастие, щастие няма!

 Признание

Пеньо Пенев

 Милоока жена, белонога! -

 нецелуната и непогалена!

 Ти ми стана съдба и тревога,

 тиха радост и жал непрежалена.

 Черноока жена, белоръка -

 ти, усмивчице сладка и чакана!

 Ти си моя утеха и мъка,

 моя топла сълза неизплакана...

Мечти

Пеньо Пенев

В такава утрин искам двама

в полята росни да вървим

сами в покой невъзмутим,

където никого да няма.

В очите ти добри, смирени

да се оглеждат небеса,

да вплитам в твоята коса

родики, макове червени.

С ръка обгърнал твойто рамо,

 да ти разказвам за скръбта,

родена в мен от обичта,

от обичта към тебе само.

 О, тая мъка с неизбежност

в гърдите ми тежи, расте...

И нося в тях към теб, дете

и обич, и сурова нежност!

14. VII. 1951

Топъл дъх погали равнината...

Пеньо Пенев

Топъл дъх погали равнината

като майка - своето дете.

Ето гледай! Радвай се! Земята

тръпне и шуми, шуми под теб...

Ще се свършат пътища далечни,

ще погасне радостта сама,

 ала все тъй млада, все тъй вечна

ще цъфтиш ти, пролетна земя!

1955

Защо се ражда човекът

Пеньо Пенев

Този, който е роб -

    винаги тръгва на бой.

Който има крила -

    само за полет е той.

Щом се раждат деца -

    старите трябва да мрат.

Простор който мечтай -

    друми на връх го зоват.

Успех който мечтай -

    винаги е търпелив.

Щом  се ражда човек -

     трябва да бъде щастлив.

Но макар че до днес

    малка му е радостта,

този беден човек

    идва все пак на света,

за да предупреди

    тез, що след него вървят,

че е още отвъд,

    още далеко върхът

и че трябва напред

ден след ден

        век след век

все така да вървят,

да вървят

    в настъпление.

За щастие

    тук се е раждал и ражда човек,

за щастие и предупреждение.

1956

 Епоха

Пеньо Пенев

В гняв и жалба

 клокочат гърдите задъхани и тежи на езика ти

На живота в долапа

 се ширнали плъхове,

заменили

с високите звания

разума... С мръсни пръсти

мерзавец

в душата ти рови и скверни това в тебе,

що пей

и гори. Да даде за стотинка

честта си

готов е - защо не?

- заменил би той

тор

 за пари,...

И смърди тази чест,...

Денят стана

задушен;

вонят гнили души

и коварство,

и кал...

 Слушаш този глас,

 който не искаш да слушаш

идва този,

когото не си позовал!

Набий с вятър устата си,

мозъка -

с глупост, че виж! -

оня там

в джоба си

камък държи и се готви

главата ти

щом не бъде покорна

 пред гнусни лъжи... -

А има път!

Има истини!

Има надежди!

Те те мамят

и чакат,

 и викат: -

тръгни!

Но със стиснати зъби

и свъсени вежди, ти си още

тук -

в душните облачни дни

Колко трудно е

 в нашия век да бъдеш

 честен човек!