РАЗМИНАВАНЕ

-         Обичаш ли я? Обичаш ли я? – викаше разгневено, а очите и блестяха, като че ли в тях имаше огън. Една сълза се отрони и полека потече по зачервеното и от ярост лице.

-         Махни се, махне се! Не мога да те гледам! Вън, вън! – истерично викаше тя. Взе вазата и я счупи в стената. Подът се посипа с малки цветчета, а до тях проблясваха счупените порцеланови парчета. Той се наведе да ги събере, както искаше да събере чувствата си, но не знаеше как. Какво да прави? Стоеше замислен на пода стиснал в ръката си цвете и не му се искаше да помръдне оттам. Тя пък лежеше на леглото и плачейки викаше:” Защо на мен, защо на мен? „

Той се надигна от мястото си, погледна я. Погледна вратата, после пак я погледна. И видя, че там на леглото лежи жена му, неговата жена. Но при тази мисъл не почувства нищо. Само му стана жал. Гледаше я. Отново погледна вратата, сякаш в нея виждаше спасението си. За миг в  стаята настъпи тишина, чуваше се само подсмърчането на жена си.

-         Върви си! – тихо прошепна тя, сякаш не искаше да чуе  тия думи. И двамата се чувстваха виновни, объркани и неразбрани. Тя го обичаше. Никога досега не му беше противоречила. За първи път се защитаваше. Преди той си мислеше, че на земята няма нищо по – прекрасно от жена му, докато не срещна другата. И тогава забрави не само обичта си към нея, но и дългът към семейството си. Не, не я мразеше и не я обичаше, просто я съжаляваше. Той искаше да живее по различен начин, но според собствените си разбирания. Тя се чувстваше сама и виждаше в него спасението си. Горката. И двамата мълчаха. Размишляваха. Думи като: „Ами сега, без него, децата, животът, любовта, луд, бягство, не, да, самота, самота…” се въртяха в съзнанието на двамата.

-          Знаеш ли? – решително заговори той – тя ме обича и аз я обичам. Искам да заживея по нов начин.” Тогава се замисли над думите си. Защо е толкова трудно да кажеш, че обичаш някого, че имаш нужда от него? Тя го погледна със зачервените си очи, хвана го за ръката: „Ами аз? Ти бягаш от мен. Защо?”

-          Виж, изслушай ме – заговори той. „Моля те …Аз ти желая всичко добро. Надявам се да намериш човека, който да те направи щастлива. Аз не можах. „Знам…замълчи! Правиш го, защото така ти е по лесно. Върви, върви…Хайде махай се, иди си при твоето щастие! Щом не ти пука за мен.” – истерично викаше тя.

Той си тръгна. Искаше да и каже още нещо. Но така беше по-добре за него.

Тя стоеше сама. Задушаваше се от тишината…

Вяра Милушева

21.02.1999 г.

Beethoven,Relax

http://www.youtube.com/watch?v=rzC1mLta1YM&feature=related