Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.12.2012 17:11 - Мило е отечеството Елин Пелин
Автор: tota Категория: Лични дневници   
Прочетен: 12225 Коментари: 24 Гласове:
32


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

       Да си спомним за Елин Пелин, един от най-големите художници на българското село, майсторът на късия разказ в българската литература, създателят на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово. Напуснал този свят на днешния ден преди 63 години.

                         image

Мило е отечеството 
Елин Пелин

 

... Сега моята жена, и
род, и драгост, и господ, е
отечеството.

Ив. Вазов

Съдбата е такава – за едни майка, за други мащеха, мащеха бе и за Динко. Отдавна прибра господ баща му и майка му, а него остави сираче да подсмърча по чуждите порти и да се моли за кора хлебец.
В нужди и неволи расте момчето, ала го зачува господ и то порасте, извлече се – ергенин да му се не нагледаш: и хубавец, и пъргав, и весел, и як. Никой, ама никой не умееше да свири като него. Като духне в оня кавал, ех... мила мале, кадърен ли си да слушаш! А млад бе Динко, млад и зелен, ама си нямаше нигде никого... Не, той имаше някого, имаше сини очи, които за него гледаха, имаше млади гърди, които за него дишаха – това бе Донка.
Каква хубавица беше Донка, какви чудни очи имаше, сини като небето, светли като звездички, а на бузите й имаше две трапчинки, които светваха от радост, когато тя се смееше! А как се смееше!... Не, не мога аз да опиша нейната хубост, няма думи, които верно да изкажат нейната красота – то бе красота ангелска.
Лудо и пламенно се любеха Динко и Донка. Сърцата им се топяха един за друг, ден се не деляха, ноще се сънуваха.
Иде Донка на кладенеца за бистра водица, а там я чака Динко, там при гъстата върба, която толкова пъти е била свидетел на тяхната любов, на техните невинни и сладки приказки.
Върви си тя мила, хубава, напета, набодена с прясна китка, наречена за Динко. Той я спира, взима китката, налива й водата и разговорите захванат: мили, дълги и сладки.. . И мъчно бе им да се разделят, да се раздвоят. Искаше им се, се да си се либят, се да си приказват... Искаше им се да хвъркнат нейде, дето няма зли езици, дето да се не делят, и там да си се либят, да се обичат вечно...
Ех, младини, младини!

***

В това време се започна война, позорна война между два братски народа – българи и сърби. Да, позорна, но славна война. В нея българина доказа как се мре за българска чест и слава, доказа, че тази злочеста България, която едва бе видяла свобода, има синове, които да мрат за нея.
Динко не отиде във войната, той бе млад, не бе ходил и на служба. Да, той не отиде във войната и това го мъчеше. Всички негови комшии и роднини там, той тук – не, и той ще отиде, и от него Отечеството има нужда. Така си размишляваше той и мислеше да отиде във войната, но отведнъж в ума му изпъкваше Донка. И как да я остави, той я обича, обича нея, обича и Отечеството, обича България. Какво да прави? Но да седи дома, да гали либето си, да се занимава с женски работи, когато Отечеството е в опасност... не, той ще иде, той се реши.

***

Една вечер месеца току-що бе се показал и залял земята с тиха бледна светлина, светли звездички блещукаха по небето и мило, мило гледаха на земята. Всичко бе тихо.
Донка бе влезла в градината да налее вода от излака. При светлината на месеца тя се виждаше още по-мила, още по-хубава. Главата бе си окичила със цветя, а едно бе забола на пазухата си отляво, там... там при сърцето, което сега весело тупаше, а гърдите й се повдигаха леко-леко. Тя си наля менците, остави ги настрана и седна на камъка край излака. Погледна месечинката, отбоде едно цвете от главата си и се замисли, замисли се, замечта, забрави се... И що ли мислеше? Който е либил, той знае.
Стобора скръцна. Неи се стори, че някой се прехвърли и тя плахо-плахо се заозърта. При светлината на месеца тя видя човек, видя и позна го – Динко.
Развълнувано се приближи той до нея. Очите му светеха.
– Донке, – пошепна той и я хвана за ръката. – Бу-у-у, буу... – се чу от запад.
Донка трепна. Той се не поклати.
– Донке, чуеш ли?
Ново изгърмяване го прекъсна, а Донка заплака. – Трепат се... бият се... – едвам проговори тя – меко е женското сърце.
– Да, бият се, – рече той спокойно.
Тя уплашено го погледна.
– Донке, сбогом... сбогом. Аз ще ида там, дето се бият, защото ме вика Отечеството, защото обичам България.
Донка захълца.
– Сбогом... Донке, мила си ми, обичам те...
– Донке... Донке, – и той страстно я прегърна, прегърна го и тя и устните им се сляха в дълга и прощална целувка, а сърцата им слепени едно до друго туптяха и се вълнуваха, а месечинката ги гледаше, заливаше ги с бледата си светлина и им се радваше.
– Донке.
– Динко.
И страстно се прегръщаха.
– Буу... буу... – се чу от запад.
Те трепнаха. Донка отбоде китката, тая китка, дето бе й на гърдите до сърцето и му я подаде. Той я пое и пак я прегърна – това бе за последен път.
Динко отиде, отиде там, дето косеше смъртта, дето мряха бащи, синове и братя за славата и честта на България.
Отиде той там, и като мълвеше: ‘‘Българийо, обичам те!’‘ хвърли се в бясната борба. Хвръкна в пламъците с гърди срещу куршумите и гранатите.
Отиде, потъна във вихъра, в урагана, и се не върна.
Плакаха за него две сини очи, топи се едно младо сърце, горяха едни млади гърди, но той умря, умря за България!
– Отечеството е мило.

http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=819&elementID=257498686§ionID=5

        image                                                             













Гласувай:
32



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - Поздрав за постинга, Ати!
03.12.2012 17:56
Е. Пелин е един от най-талантливите ни разказвачи, сладкодумен, остроумен, ироничен, мъдър... Творбите му са ключ към българската душевност, народопсихология...
цитирай
2. allvin - Поклон пред героите!
03.12.2012 17:57
...

... А снежната веявица страшно виеше и фучеше.

Като че само тя отговаряше на децата.

Тя идеше от запад,откъм бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.

,,Иде ли?" - Иван Вазов
цитирай
3. mariniki - и от мен...
03.12.2012 19:04
аплодисменти, Ати...
обичам разказите на Елин Пелин... и не знам защо сега
се се сетих, че неговият летературен свят съдържа най-богатия речников фонд
от всички български писатели... това предизвиква и моето огромно уважение
към писателя Елин Пелин....
цитирай
4. ckarlet - И аз харесвам много разказите на ...
03.12.2012 19:38
И аз харесвам много разказите на Елин Пелин, Тота!
Една от любимите ми творби е "На браздата". Спомням си, че при прочита й, от очите ми тръгнаха сълзи за Сивушка.
Поздрави за хубавия постинг!
цитирай
5. tit - Българско е!
03.12.2012 20:09
И Отечеството, и героите му, и разказвачът!
Поклон пред паметта му!
цитирай
6. bven - Чудесен повод да си спомним за този творец на България!
03.12.2012 20:13
Благодаря, Ати!
цитирай
7. sande - Санде: Елин Пелин - класикът на българската литература ...
03.12.2012 20:45
Благодаря ти , Ати.

Припомни ни за един от вълшебниците на българското слово.

Голям писател. Истински българин.

Чрез неговите разкази българските поколения в бъдеще ще се завръщат към родния си корен.
цитирай
8. planinitenabulgaria - Поздрави за постинтга, Ати!!!
03.12.2012 20:47
Ама и какви клипове си подбрала, особено вторият. Брависимо. Пожелавам Ти една блогърка от с. Макоцево да Те превехвърли през Средна гора от Макоцево до Байлово. Но да е през пролетта. И да не се плащшите ако срещнете диви свини - те са смешни, само изглеждат страшни...
цитирай
9. megg - Как се зарадвах на този постинг, Ати!
03.12.2012 20:49
Знаеш колко обичам света на Елин Пелин - свят на българското и общочовешкото, свят на мечтателност и болка , на пейзажи - наситени с дълбок лиризъм, на мъдри послания ... Всеки прочит на Елин - Пелинова творба ме приобщава към този свят и по особен начин ме връща към детските ваканции в Байлово ...
Благодаря ти!
цитирай
10. анонимен - Добре, че след големите остава нещо!
03.12.2012 22:17
Незабравими образи, родени в една трудна действителност. Хубаво е да се четат отново, погледът ни върху света е рзличен с годините. Поздрави, Ати! ;)
цитирай
11. tota - Е. Пелин е един от най-талантливите ...
03.12.2012 22:26
mt46 написа:
Е. Пелин е един от най-талантливите ни разказвачи, сладкодумен, остроумен, ироничен, мъдър... Творбите му са ключ към българската душевност, народопсихология...


Марине, отразил е българската душевност по един своеобразен начин, в който прозира таланта му. Четеш разказите и не се откъсваш нито за миг докато не стигнеш до края ...И ти става мило, за онази далечна във времето България, която само в разказите виждаме вече. Ето откъс от още един от ранните му разкази.
„Над селото бе се спряла чудна вечер. Зимна, ала топла вечер. Снегът беше се стопил, небето се изяснило, а по него разпръснати звездици мигаха като кандилца. Златка се вайкаше насам-нататък, без да знае какво чини и какво прави. Майка й два-три пъти я мъмра, че ходи като шеметна, че не разбира какво й говорят. Ней й дохаля, па излезе и се спря на пътната врата. Селото вече стихваше.
– Боже, защо сега не мине той, – помисли тя и очите й жадно се впиваха в здрачината, колчем се чуваха човешки стъпки из пътя. Сякаш сърцето й говореше, че той ще мине, глас един вътрешен й казваше да почака, че и оня, за когото тя толкова мисли, се мъчи да я види.
И не излъга я сърцето. Из мрачината тихо се зададе Дойно. Тя го позна отдалече по стъпките и сърцето й заби силно, като да изскочи из гърдите й, краката й се подкосиха от една сладка немощ. Ней й се стори, че ще умре от срам и от вълнение, ако не избяга, зер тя беше толкова и невинна, и чиста, и млада девойка. Ала мисълта, че утре той отива, че сега ако си не поприкажат, никога не ще да могат, я спря на вратата.
Дойно беше смел юнак и само мисълта да види Златка, да й се изкаже, го пращаше из тая улица по мрачината. Ала щом съгледа, че тя стои на вратника, той се спря нерешително и помисли да се върне. Да се върне! Ами утре нали войник отива, де ще да я види вече!”
Из „ Гусларят” от Елин Пелин
цитирай
12. tota - . . . . . . А снежната веявица страшно ...
03.12.2012 22:33
allvin написа:
...

... А снежната веявица страшно виеше и фучеше.

Като че само тя отговаряше на децата.

Тя идеше от запад,откъм бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.

,,Иде ли?" - Иван Вазов


Благодаря, Алвин за това припомняне на " Иде ли" на Иван Вазов. Те - двамата големи творци, сякаш са се наговорили да пишат за Сръбско - българската война и онзи порив и сила у младите българи да се бият за Отечеството. Да оставят дом, майка, баща, братя и сестри, любима и да се отправят на фронта. И да останат там на бойните полета завинаги млади. Какво себеотрицание, каква саможертва? Големи са и двамата писатели. Благодарение на творбите им можем да се пренасяме назад във времето.
цитирай
13. tota - аплодисменти, Ати. . . обичам ра...
03.12.2012 22:41
mariniki написа:
аплодисменти, Ати...
обичам разказите на Елин Пелин... и не знам защо сега
се се сетих, че неговият летературен свят съдържа най-богатия речников фонд
от всички български писатели... това предизвиква и моето огромно уважение
към писателя Елин Пелин....

Мариники, ето един откъс от разкъзът му „Самичка”
Тежък мокър сняг вали и покрива село Сънино, полята, горите, целия свят. Бързо и непрестанно падат едри парцали, замрежват погледа и затрупват всичко с дебела покривка. Безумен вятър от време на време се спуща от полето, подгоня едрите снежинки, вдигне на кълба бели вихрушки и отиде, та се не види. Старото селско училище, клекнало под тежестта на своята безнадеждност, едвам дими из счупения си комин. Вътре бръмчат като пчели учениците, и тоя жив и непрестанен шум лети вън на весели вълни. Вятърът се спуща върху тях, грабва ги, зарива ги в преспите, усуква ги в снежните вихрушки, сподавя ги и отлита. Но след него те отново се съживяват и весело и игриво се смеят: а-а, а-а, а-а!...
Учителката седи на масата в стаята си, гледа снега през мътните стъкла на малкия прозорец и мисли. По сухото й болничаво лице лежи тъга. Шумът на учениците, който иде от стаите, бие слабите й нерви и я измъчва. Вятърът свири в тръбите на печката и усуква мислите й на болезнени вихрушки. До силно горящата печка седи и дреме, облегнат на стената, старият слуга дядо Кола. В ръката му дими миризлива лула, от нечистата му риза, останала без нагръдки, като винаги стърчи навън големият му корем. Търдухавите му гърди пищят на различни гласове, като развалена латерна, и пригласят на вятъра, който пее в тръбите. От стените печално и сънливо гледат две прашни карти. Зад шкафа скърцат и се гонят мишки.
– Днес петък ли е? – пита учителката, без да се обърне.
Дядо Кола трепва и отваря сънливите си очи.
– Кво каеш, учителко?
– Днес е петък, нали?
– Петък е. За пощата ли? Рано е още, куриерино иде у три, три и половина, пък в това време...
Слугата пак задрямва.
Учителката се унася в своите нерадостни мисли.
Из „ Самичка” от Елин Пелин
цитирай
14. tota - И аз харесвам много разказите на ...
03.12.2012 22:44
ckarlet написа:
И аз харесвам много разказите на Елин Пелин, Тота!
Една от любимите ми творби е "На браздата". Спомням си, че при прочита й, от очите ми тръгнаха сълзи за Сивушка.
Поздрави за хубавия постинг!


Улесни ме Скарлет. Ето откъс от любимия ти разказ.
Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката-земя, па духна тих ветрец, очисти небето, и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране.
Боне Крайненеца впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог. От всички страни гора и завет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:
– Де-е, хайде, братя!
Ехото се обади живо из гората. Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо, прави усилие, и върви успоредно с него.
И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.
– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Доле!
Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата й се отворила, гръбнакът й се превил на кочияшка, тънката й опашка се накокържила. Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!
Наоколо няма никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.
– Хайде, Сивушке, хайде, мила! – подвиква Боне и със страх гледа, как кравата му все повече се уморява и губи сили.
– Стой!... Хайде малко почивка!
Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.
– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.
А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.
– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке! Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти, – говореше им Боне.
Но Сивушка не изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утeшителни за нейното болно сърце. Хлътналите й хълбоци тупаха силно и бързо. Краката й трепереха.
Из „На браздата” Елин Пелин
цитирай
15. tota - И Отечеството, и героите му, и ра...
03.12.2012 22:48
tit написа:
И Отечеството, и героите му, и разказвачът!
Поклон пред паметта му!


Мила, Теди! Българско е, докосва душата, където и да си, четейки го, очите ще натежават.
Поклон пред паметта му!!
цитирай
16. tota - Благодаря, Ати! Бвен, да си ...
03.12.2012 22:55
bven написа:
Благодаря, Ати!


Бвен, да си припомним за него и картините, които рисува със словото и героите които надничат от всеки ред.
„И Добрян като седна на сеното, вдъхновено наду кавала.
В дълбоката тишина на тая спокойна лятна нощ затрептяха чудни звуци. Изпърво кавалът зашумя тихо, игриво, па мигом пресече, въздъхна унило и зареди с безкрайна тъга песен за тихи и задушевни селски радости всред непосилен и тежък труд, зареди, сякаш заплака. Един през други затрептяха звуци, преляха се, сляха се и дружно се понесоха в нощта като безутешен плач. Извиха тихо, подеха се – и се сипнаха като обилни сълзи. После глухо застенаха, сякаш молеха прошка за несторени грехове, отчаяно до небесата викаха за помощ.
Поп Лука след вечеря бе останал в градината на хладина. Той безчувствено слушаше кавала и с негодувание мислеше за Добряна. Неговото честолюбие бе зле засегнато. Ивка, едничката му, галената му дъщеря, да люби един ратай, който спи в яхъра при конете му!
А когато видя, че къщната врата се открехна и в избухналото сияние на огъня се озари страхливо дебнещата стройна фигура на Ивка, той скокна ужилен от гняв и като стисна зъби, предпазливо тръгна нататък.
"Ще я набия хууу-баво, та да й дойде ума в главата", – помисли той.”
……………
– Ние сме стари... Ние не можем да разберем младите сърца...”
Из „ Любов” на Елин Пелин

цитирай
17. tota - Благодаря ти, Ати. Припомни ни за ...
03.12.2012 23:03
sande написа:
Благодаря ти , Ати.

Припомни ни за един от вълшебниците на българското слово.

Голям писател. Истински българин.

Чрез неговите разкази българските поколения в бъдеще ще се завръщат към родния си корен.


Да, Санде , „чрез неговите разкази българските поколения в бъдеще ще се завръщат към родния си корен.” И четейки го, буца ще засяда в гърлото им.
„Глъхне широкото поле под безстрастното августовско небе. Прегазило го е вече жарко лято, и грозна картина е оставил след себе си селяшкият труд. От двете страни на пътя до къде ти око види, се простират помачкани стърнища, без кръстци и ръкойки, покосени ливади, по които безсмислено се щура напъдена стока. Тъжно шумят узрели кукурузи, а из тях на облаци, на облаци се вдигат сиви врабци и като градушка падат по прашните пътища. Ниско над покосените ливади прелитат черни косета. Над главата ти безнадеждно гракне врана и отлети, в сърцето ти заседне скръб и те замъчи.
Отдавна е жътва минала.
Ала далече под село, сред широкото поле, усамотено стои непожъната нива с наведени и почернели класове. От тъмни зори още там се мярка гиздава невеста по бели ръкави, с отпуснати краища на забрадката. Остър сърп блещи в ръцете й, а под него падат ръкойка след ръкойка. От прегорелите класове се рони като дъжд изцибрено житно зърно и пада като съчми по острото стърнище, съчми, които удрят в сърцето младата жътварка. От нейните черни очи се сипват сълзи като градушка, и мълком и неспирно текат.
До синура под трънлива круша виси пъстра люлка, а в нея изведнъж изпищява с прегракнал глас галена рожба и пронизва като с остър шиш сърцето на майката. Тя хвърля сърпа и тича като луда, морна, потна, поема на гърди малкото пискунче, залюлява го тихо в прегръдките си и наведена над него шепне му с любов:
– Мълчи, мама, мълчи, малка щерко, мълчи да пожена!
И като спре сълзите си, запее му.
То млъкне, обвеси крехки ръце на майчина шия и сякаш се вслушва в тая тъжна песен, която се пели дедите му, която я пее баща му и майка му и която, може би, то ще пее някога се с тоя тъжен глас. Вслушва се, гледа майка си и на сухите му страни грейне усмивка.”
Из „Закъснялата нива” Елин Пелин
цитирай
18. tota - Ама и какви клипове си подбрала, ...
03.12.2012 23:09
planinitenabulgaria написа:
Ама и какви клипове си подбрала, особено вторият. Брависимо. Пожелавам Ти една блогърка от с. Макоцево да Те превехвърли през Средна гора от Макоцево до Байлово. Но да е през пролетта. И да не се плащшите ако срещнете диви свини - те са смешни, само изглеждат страшни...


Чудесно пожелание, Коста! Може и да се сбъдне! Колко му е. Само живот и здраве да е!
Това подбрах за тебе!
Загубени по лов чак до усойните дълбочини на майка Стара планина, ние с Чумака – славен планински ловец, преживял петдесет години в лутания из дивните балкански гори и пущинаци – спокойно почивахме под гъстите букови сенки край един шумлив поток. Мир и величава горска тишина царуват наоколо и сякаш поглъщат дивото ехо от шума на потоци и водопади, който непрекъснато ехти из тъмните и хладни усои и се носи като някоя стихийна, ободрителна песен из дивите гори. Над нас непоколебимо, право и стремително се вдигат високи върхове и смело очертават в небесния лазур голите си, скалисти, със сурова хубост чела. А още по-високо, над тия надменни гиганти, в гълъбовосиньото небе се вие бавно и спокойно орел – планински цар, с непостижим и смел полет.
Аз, волно изтегнат по гръб върху влажна и зелена постилка от див бурен и миризлив здравец, лежа и гледам едрата, мощна и кокалеста фигура на стария Чумак, който седнал край мене, внимателно наведен и гологлав, чисти непогрешимото си шишане. Над високото му, изпъкнало и ръбато чело падат малки потни кичури от сребросива коса и чудесно украсяват това продълговато, сухо, но здраво и червено лице, по което, както всякога, лежеше надменното спокойствие, на една калена и волна душа. Гъстите му надвесени вежди, ловджийският поглед на кафените му очи и дългите му от сребърна коприна мустаци, чиито краища лежеха чак на раменете му, придаваха една чудна привлекателност и почтеност на цялата му юнашка снага.
Той издигна шишенето и на шега замери в безкрайното висине черната точка на орела, който минаваше под слънцето и като малко облаче хвърляше тъмна сянка по сините скали и сипеи на срещните баири.
– Ако шишенето мереше с окото, устрелил бих тая проклета птица.
И той я заследи в небесата. Тя дълго се въртя във висинето, като ту бавно се спущаше надолу и с неподвижни криле правеше широки кръгове в простора, ту мощно трепваше и стремително се издигаше и чезнеше в лазура. Най-после се изви и като демон полетя надолу и кацна царствено върху острите насрещни скали.
– Това са Самодивските скали, – каза след дълго мълчание старият Чумак. – Непристъпни, високи, опасни и пълни със змии скали. Откак свят светува, там не е стъпил човешки крак и надали ще стъпи нявга. Навред из пръснатите наблизо и далече околни села и колиби хората вярват, че от върха на тия скали се вижда краят на Бялото море, в което сутрин и вечер се къпе слънцето.
И старият ловец, като въздъхна, почна да ми разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце, дивна легенда за тия Самодивски скали, които се виждаха очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи. Наоколо под тях урви, сипеи, гори, канари без ред, стихийно разхвърляни пропасти и бездни.
…………
Дълги години се минали оттогава, но Магдалина и Перун не се върнали.
И до днес никой не знае, дали те са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов и на тая смелост.
Из „Самодивските скали” на Елин Пелин
цитирай
19. tota - Знаеш колко обичам света на Елин ...
03.12.2012 23:20
megg написа:
Знаеш колко обичам света на Елин Пелин - свят на българското и общочовешкото, свят на мечтателност и болка , на пейзажи - наситени с дълбок лиризъм, на мъдри послания ... Всеки прочит на Елин - Пелинова творба ме приобщава към този свят и по особен начин ме връща към детските ваканции в Байлово ...
Благодаря ти!


Мила, Мег, много мило е всичко това, което си поделила:” Всеки прочит на Елин - Пелинова творба ме приобщава към този свят и по особен начин ме връща към детските ваканции в Байлово ...”
Това подбрах за тебе, за да те върна чрез разказа във времето на твоите детски ваканции…
„Ех, какви сладки приказки се водят вечер пред вратниците в наше село! Пред тази вратня, гледаш, седнали двама-трима, пред онази – двама-трима, па като заприказвали!
Сладко, много сладко се приказва вечер в село. А чудни са селските вечери, чудни и хубави. Нищо по-прекрасно, нищо по-омайно няма от лунните селски вечери, особено летните. Никога моята душа не се е намирала в такова приятно разположение, никога не съм усещал по-възвишени, по-сладки чувства, отколкото вечер в село. Таинствен сладък тре¬пет пълни душата ми, колчем си спомня за тези хубави вечери.
Прибрал се света – утихнало, само тук-там из селото се разнася екливия, весел смях на някои моми екранки, които приказват пред някоя вратня. Лек, хладен вечерник тихо повява и клати сънливите дървета, листата на които си шепнат някак си любовно и тайнствено. Грейнала месечина – засмяна, весела, а около й хиляди звездици – трепкат, трепкат, трепкат...
В една такава хубава вечер ний седяхме пред нашата вратня и се разговаряхме. Тишина... Само еднообразното шумоление на реката глухо достигаше до слуха ни. Далече нейде едвам се виждаха тъмните сенки на някои върхове, тук-там по които като светли точки се мъжделееха овчарски огньове. Селото бе, току-речи, заспало. Някъде, из някоя къща блесваше заслепителна светлина през отворените врата.
Сладко и умилно се носеше в тишината гласа на един меден кавал, който свиреше някак жално и тъжовно. Песента ту се снишаваше в жаловит, меланхоличен шум, ту се извиваше се по-високо и по-високо, и гласа му плачевно затреперваше. Във всяко снишение и възвишение на гласа се чуваше нещо като въздишка, като плач на болна душа, на убито сърце, на безнадеждност...
Ах, познах свиреца! Това бе Тодор. Той свиреше и въздишаше през дупките на медния си кавал, плачеше за Рада – вярната му любовница, която родителите й сгодиха за други. Жално дъднеше кавала му, през дупките на който ясно излизаше песента:
Радке ле, моме хубава,
дай ми нож остър, върховат,
да се убода в сърцето,
да ти не гледам лицето...
Проклета да е майка ти,
майка ти, още баща ти,
че те за други сгодиха,
та мене младо затриха...”
Из „Тодор и Рада” Елин Пелин
цитирай
20. tota - Незабравими образи, родени в една ...
03.12.2012 23:28
gogi6666 написа:
Незабравими образи, родени в една трудна действителност. Хубаво е да се четат отново, погледът ни върху света е рзличен с годините. Поздрави, Ати! ;)


Да, Галине, погледът ни върху света е различен с годините, но докосването до творбите на големите ни връща назад във времето и ни прави съпричастни към съдбата на майка България. Това подбрах за теб!
„Върбови ливади е името на една малка долинка, далече от селото, отворена като пазуха между високи гористи върхове, стоплена от слънцето като стая.
Сред долината има буйна и красива китка от стройни брези, високи каваци, ели, стари лески, млади буки и две тополи. Сред тая китка минава малка бистра река, която слиза от върха. На това място, в клоните на тая голяма китка, се събират на игри и любовни срещи отбрани хвъркати песнопойци от съседната гора, всеки ден, като почнеш от април, та чак до края на август.
Обичах да се промъквам тихо до това място, да легна на миризливата трева и да наблюдавам. Познавах лично много от тия песнопойни приятели и през май почти всеки ден им отивах на гости. Там имаха гнезда два славея, облечени в сиво, скромни в държанието си. Техните млади съпруги мътеха. От някъде дохождаше един топчест, тъмночервен врабец, когото обичаха всички зарад неговите остроумия, но малко го почитаха. Той ухажваше твърде нахално една пъстра кадънка. На върха на брезите един до друг кацваха два коса, които известяваха изгряването на слънцето и които бяха жив пример на съпружеска вярност. На една леска кацваше кокетна червеношийка с големи гърди, която завиждаше на косойката и влюбено гледаше нехайния врабец. На стария дрян кацваше една безпринципна кукувица, която винаги закъсняваше. Срещу нея подскачаше една глупава сойка, която надценяваше хубостта на перата си и се присмиваше на вечните траурни одежди на кукувицата. Високо в широките клони на един явор беше гнездото на две кадънчета, младоженци още, които се ревнуваха ужасно, умираха от любов един към друг и преследваха стъпките си. При все туй женската беше дала вече дума на безпощадния врабец.
На почтено разстояние от това място, върху една висока круша с полуизсъхнали клони, прострени към небето като ръце в отчаяние, кацваше самотен гълъб, тъжен, потънал в размишления и от време на време изгукваше занесено и сам на себе си. Въпреки явното любовно предизвикателство на сойката, той не се намеси и не се запозна с това весело общество.
Аз лежех по корема си като голяма буболечка в цветистата миризлива трева, и моята сламена шапка, която пазеше главата ми, приличаше на гъба, израснала в ливадата. Веселият народ от китката не обръщаше внимание на мене и не подозираше присъствието ми. Само врабецът, усъмнен веднаж, хвръкна ниско над главата ми и тревожно зачурулика, но аз му шъкнах силно, и той не се обади, каква е работата. Освен това, два пъти го подкупих, като му хвърлих тайно няколко житни зърна.
Славеите кацваха по пепеляво-кафените клони и ставаха почти невидими. В гъстите сенки между едрите листа едвам след дълго взиране можех да виждам гнездата им, дето търпеливо и с чудни блянове и надежди мътеха техните мили. Двата славея заставаха всеки срещу своята другарка, и пееха по цели часове, без да се поместят. С отпуснати треперещи крилца, с вдигнати глави, те пееха, и малките им тела цели трепереха от вдъхновение и творческа треска.
Тъмночервеният врабец беше голям немирник. Често пъти той пущаше такива остроти, че срамежливата червеношийка по цял час не смееше да повдигне очи и да погледне някого. Понякога той биваше особено разположен. Събере всички наоколо, почне да им разправя нещо и отведнаж подметне такъв въпрос, че всички се запрепират и в китката се вдигне ужасен шум.
Сойката, като всяка глупава птица, която не разбира умен разговор, само викаше отстрани:
– Глупци! Глупци!
А червеношийката скачаше на един самотен трън отстрани и свиреше с въздишка:
– Боже, колко обичам този врабец! Колко е лош и колко го обичам!
Кадънката го гледаше умилено и, като побутваше своя ревнив пъстрьо, казваше наивно:
– Какъв духовит и безгрижен врабец – за нищо не иска да знае.
– Остави го тоя безнравственик, той няма никакво бъдеще. Виж, как е почерняла яката му, – отговаряше треперящ от завист мъдрият съпруг на кадънката.
Из „Моите приятели” Елин Пелин
цитирай
21. stela50 - Елин Пелин е от писателите, които надживяват времето...
04.12.2012 11:54
Благодарности за вълнуващия постинг,посветен на един голям
и един любим за всеки българин творец. Първите ми спомени,
от ранно детство са томчетата разкази на Елин Пелин в библиотеката
на татко... По - късно той ме запозна и с почти всичко, публикувано
и в литературните списания, които не бяха по- малко от книгите в къщи.
И сега заемат важно място сред моите книги. Близки и истински,
мъдри и топли, тъжни и тревожни ... много български, човешки разкази.
Детските незабравими книжки с преразказани чудни приказки,
хумористични стихове и сценки, великолепните разкази ... съдбата
и историята на един народ, потайностите на човешката душа, силата
на доброто любовта ... Поздрави, приятелко !
Поклон пред незабравимия писател !
цитирай
22. vilish - След толкова много написано ....
04.12.2012 16:11
След толкова много написано от хора, с радост и умиление докоснали се до света на Елин Пелин, мога само да добавя : БЛАГОДАРЯ и аз за тази възможност! Поздрави, tota !!!
цитирай
23. tota - Благодарности за вълнуващия по...
04.12.2012 18:18
stela50 написа:
Благодарности за вълнуващия постинг,посветен на един голям
и един любим за всеки българин творец. Първите ми спомени,
от ранно детство са томчетата разкази на Елин Пелин в библиотеката
на татко... По - късно той ме запозна и с почти всичко, публикувано
и в литературните списания, които не бяха по- малко от книгите в къщи.
И сега заемат важно място сред моите книги. Близки и истински,
мъдри и топли, тъжни и тревожни ... много български, човешки разкази.
Детските незабравими книжки с преразказани чудни приказки,
хумористични стихове и сценки, великолепните разкази ... съдбата
и историята на един народ, потайностите на човешката душа, силата
на доброто любовта ... Поздрави, приятелко !
Поклон пред незабравимия писател !


Мила, Танечка, споделила си прекрасен спомен "за един голям
и един любим за всеки българин творец", какъвто е Елин Пелин! Развълнува ме...незабравими са онези срещи на бащи с децата им, когато им отварят очите за знанието. Елин Пелин ще бъде четен, откриван и преоткриван от идващите след нас, защото в творчеството му е " съдбата и историята на един народ - българския, потайностите на човешката душа, силата на доброто, любовта ...."
Поклон пред незабравимия писател !
цитирай
24. tota - След толкова много написано от х...
04.12.2012 18:46
vilish написа:
След толкова много написано от хора, с радост и умиление докоснали се до света на Елин Пелин, мога само да добавя : БЛАГОДАРЯ и аз за тази възможност! Поздрави, tota !!!


Благодаря, Вили! Неговият свят е светът на българина! Да се докосваме до него и да помним творецът, пресъздал го!
Поклон!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tota
Категория: Лични дневници
Прочетен: 12149213
Постинги: 1346
Коментари: 16857
Гласове: 70667
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031