ДО УТРЕ ВЕЧЕР
Ганка Филиповска

Докато седеше сам, а останалите маси бяха пълни с хора, си мислеше как ли изглежда в очите на другите. Беше се виждал, отразен в прозорците на ресторантчето: застаряващ самотник, превил гръб над топлата си вече бира. Придоби прегърбената стойка още в 8 клас, когато изведнъж порасна като бамбук и щръкна над всички. Притесняваха го тези 195 сантиметра и все се мъчеше да ги прикрие. Треньорите по баскетбол и волейбол го преследваха неуморно и накрая се предаде, но много скоро се разбра, че не става за спортист - оказа се тромав, макар и слаб. Неговата страст беше друга - химията, и затова мазето им се превърна в лаборатория, когато беше само на 12. Съседите непрекъснато се вайкаха, че шантавото затворено хлапе някой ден ще взриви блока. Притесненията им се оказаха напразни, а детското му увлечение го хранеше и до днес - беше университетски преподавател.
От девет месеца живееше без жената, която беше всичко за него. Не че не я виждаше - почти всеки ден се засичаха на работа, тя му кимваше студено и свръхкратките им разговори, когато нямаше как да ги избегнат, бяха само служебни: сякаш телата и душите им не са се сливали ведно; сякаш двадесетте им съвместни години са незначителен и случаен флирт, за който не си струва да се споменава.
Станаха любовници още първата седмица, когато той получи асистентско място в университета. Не беше увлечен по нея, а зашеметен - тя излъчваше някаква необяснима магия, която го държеше подвластен досега. Не след дълго се раздели с годеницата си: с нея бяха съученици от техникума, заедно изкараха и студентството. Обясни й, че обича друга, а тя изпадна в шок. След месец се съвзе и му се обади. Опита се да отклони срещата, но възпитанието му надделя. Бяха в някакво безлюдно кафене, лицето й беше бледо и със сенки под очите, но той не гледаше в тях - беше се съсредоточил върху една муха, която напразно се опитваше да пробие оплютия прозорец и да излезе навън. Момичето плачеше и го молеше да се осъзнае, но сърцето му беше дотолкова препълнено от щастие, че нямаше място нито за съчувствие към нея, нито за разум. Някак си покрай него преминаха изхлипаните й думи, че е бременна и ще прави аборт - не й каза нищо… После я забрави.
Любимата му беше с десетилетие по-възрастна от него, женена и с дете. Мъжът й - главен механик на някакъв кораб под чужд флаг, отсъстваше с месеци. Любеха се къде ли не - дори в кабинета й, но никога в дома й. Тя не го покани нито веднъж. Знаеше адреса и един ден отиде - озова се пред внушителна триетажна къща с красива градина. Не посмя да позвъни на вратата, остана до оградата, чиято цена беше сигурно по-голяма от пет негови годишни заплати. Срамът го задуши - той водеше тази жена, свикнала на лукс, в скапани мотели и бедни квартири на приятели, които вече неохотно му даваха ключа. Живееше с майка си в краен квартал и след раздялата с годеницата му старата беше забранила друга да стъпва в панелката. Една ветровита неделя - беше в началото на зимата и всичко бе сковано от сух бръснещ студ - любовницата му трябваше да отиде на рожден ден на свекърва си и решиха да не се виждат, но не издържаха. Разхождаха се из Южния парк, притъмня и седнаха на пейка под оголените вледенени дървета. Тя се притисна в него, свали ръкавиците му, мушна едната му ръка в горещата си пазва, а другата - под дългата си вълнена пола. Беше с чорапи до коленете, бедрата й бяха настръхнали от мраз и сигурно посинели. Между тях беше жарко и мокро - не носеше бельо. Разкопча ципа на дънките му и го яхна. Така и не им остана време да мислят, че някой може да ги види…
Той търпеливо чакаше развода й, а тя все отлагаше момента: синът й бил в пубертета и не искала да го травмира; после момчето порасна и отиде да учи в Щатите - трябвало да остане с баща му, докато завърши и поеме пътя си… След това дойдоха внуците и вече дума не обелваше за раздяла с мъжа си. Направи три аборта и не роди дете от любовника си. След смъртта на майка му пренесе някои свои вещи при него, любеха се в апартамента му, но никога не оставаше до сутринта, макар че къщата й беше празна и нямаше кой да й потърси сметка.
През всичките им съвместни години той се нуждаеше само от нея: не го интересуваха нито други жени, нито приятели. Може би беше единственият преподавател, не поддал се на атаките на някоя сексапилна млада студентка - много от девойчетата бяха готови да легнат, за да вземат изпита. Мъжките компании отдавна не го вълнуваха, старите му приятели се отчуждиха от него, отдадени на своите си грижи по съпруги и деца. Понякога се замисляше, че с нея са странна двойка: без съвместно прекарана нощ, без нищо извън страстта им, което да е общо и само тяхно.
Преди девет месеца - беше събота - тя влетя в апартамента му, награби го стръвно и го принуди да я люби в коридора, опряла ръце на стената. После в спалнята го изцеди докрая: когато го остави да заспи, вече беше утро. Събуди го димът на цигарата й, идваше от кухнята. Сигурно е направила закуска, каза си той, и се настрои да изкара вълшебен ден с нея - щяха да се разходят в някой от парковете, да говорят за работата си, а после тя можеше и да се съгласи да вечерят навън…
Седеше до празната маса напълно облечена и започна без предисловие:
- За последен път бяхме любовници - ето ти ключа. След малко си тръгвам: в четири трябва да съм на летището и да посрещна мъжа си. Той няма да пътува повече - нито е млад, нито е здрав, остава тук. С теб ще се виждаме в университета, нали сме колеги. Надявам се, че няма да ми създадеш неприятности. Вярвам, че си мъж намясто и ще ме разбереш… И знаеш ли, аз… Всъщност вече няма никакво значение…
Нощ след нощ той въртеше в мислите си все тази сцена: тя става, минава покрай него, лъхва го парфюмът й, пресича коридора, отваря вратата, без да се обърне, затваря я почти безшумно. Ако я беше спрял, ако я беше прегърнал… Ако поне сега му беше казала, че го обича.
Посетителите на заведението оредяха. Сервитьорката - жена между 30 и 40, беше вдигнала крака, обути в дънкови бермуди, на една от пейките, пушеше и пиеше нещо от порцеланова чаша - навярно кафе. Той привършваше втората си бира: никога не поръчваше повече от две. Свикна да идва тук. Понякога, ако нямаше други свободни места, сядаха хора и при него и се случваше да се включи в разговора. Тръгваше си последен, защото не му се прибираше в празния апартамент, където още стояха нещата й и му напомняха за нея.
Нямаше начин да я забрави - дори и да иска. Виждаше как сутрин мъжът й я докарва на работа: слизаше първи от колата, отваряше нейната врата и дълго държеше пухкавите й ръце, сякаш се разделяха пак за месеци, а не за часове. В края на работния ден я чакаше. Тя вървеше забързано и не забелязваше никого по пътя си. Една неделя не се стърпя и отиде до дома им: той поливаше градината и сигурно й разказваше нещо весело, защото тя се смееше. Видя го - него, любовника, в чиито прегръдки губеше дъх: погледът й го регистрира безстрастно, както би направила с всеки случаен любопитен минувач, и отново се обърна към съпруга си…
Преди няколко дни му се наложи да слезе до центъра, не беше напускал квартала цяло лято. И срещна бившата си годеница. Беше толкова внезапно и нелогично, че той се втрещи - почувства се като нелеп герой в глупав филм. През изминалото време не се бе сещал за нея, не се беше интересувал какво се е случило с живота й - просто я нямаше в съзнанието му. Тя изглеждаше прекрасно - с великолепна фигура, стилно облечена, с лице почти без бръчки. Усмихна се и първа подаде ръка. Седнаха в някакво лъскаво кафене.
- Не прилича на онова, в което ме заряза, нали? - каза тя, но в гласа й като че ли нямаше горчивина. - Странно е, че се засичаме чак сега. Ти не дойде на нито една среща с класа, но все пак в един град живеем…
- Аз също съм си мислил за това - излъга той от учтивост. - Как си?
- Добър съпруг, две добри деца, добра работа - не по професията,и добър стандарт.
- Личи ти.
- На кафе ли си, или на нещо друго? Значи донесете ни две лаваци и две малки минерални води - в стъклени бутилки.
- О, химикът в теб е още жив!
- Не колкото в теб.
Заговориха за общи познати, за незначителни неща от всекидневието. Изведнъж тя изтърси:
- Как можа да ме оставиш заради онази стара дебела крава?
- Аз… обичах я.
- Оженихте ли се?
- Не, разделихме се преди девет месеца. По нейно желание - отпи от кафето и преглътна трудно.
- След толкова години? Тая излезе абсолютна кучка!
- Не, не, просто си запази семейството…
- Сетила се. И как я караш сега?
- Никак. Разумните хора биха обобщили, че съм си провалил живота…
Искаше му се да й разкаже за самотните си нощи и измъчващото го усещане, че вече не му предстои нищо, но се овладя. А и тя сякаш разбра всичко, защото го гледаше с неподправено съчувствие. На два-три пъти протягаше ръка към скъпия си телефон, но после пак я отдръпваше.
- Искаш да се обадиш ли? Бързаш ли? - попита я той.
- Не, не… Добре де, добре - взе апарата, натисна копче. - Ето!
От екрана го гледаше усмихнат млад едър светлоок мъж.
- Синът ти? Прилича на теб.
- И се казва като теб. Синът ти.
Изненада - това беше чувството. Шокираща изненада и нищо друго.
- Значи не направи аборт?
- Не.
- Защо ми каза за него? За да разбера какъв негодник съм?
- Не затова, а защото не искам да се чувстваш незначителен: създал си дете, направил си добра научна кариера…
- Защо чак сега? Трябваше да ме потърсиш! Всичко щеше да е различно!
- Какъв е смисълът? Та ти още я обичаш!
- Какво казва той? Сигурно ме мрази.
- Синът ми нищо не знае. Носи имената на съпруга ми - детето не беше припознато от теб и нямаше проблеми с осиновяването.
- Но аз трябва да го видя.
- Слушай, нищо не трябва. Не се опитвай да го търсиш - не живее в България. Когато реша, ще му разкажа, но няма да е скоро. А сега си тръгвай, аз ще оправя сметката!
- Ще ми дадеш ли телефона си?
- Естествено, че не.
- А ще запишеш ли моя?
- Не. Ако ми потрябваш, зная къде да те намеря. Сега наистина се прибирай и се погрижи за себе си - заприличал си не на доцент, а на клошар…
Мислеше си, че признанието й навярно е нейното отмъщение. Каза й „трябва да го видя”, а не „искам да го видя”, защото нямаше никакво желание да се среща със сина си. Какво щеше да му каже? Как да се насили да изпитва чувства към един непознат, който носи неговите гени, но нищо друго не ги свързва? Със сигурност бащинският му инстинкт не бе развит - ако беше, нямаше навремето да остави годеницата си, нито пък щеше да позволи на любовницата си да направи абортите…

И тази нощ обикаляше из квартала, преди да се прибере - заспиваше трудно. Светът притихваше. Време беше за сън. Тъкмо завиваше към къщи, когато го стресна писък - хукна нататък и видя жена, която се опитваше да се брани от глутница ръмжащи кучета. Разгони ги с камъни. Беше сервитьорката.
- Благодаря ти! - каза тя. - Ако не беше ти, щяха да ме разкъсат!
Трепереше, още не беше преодоляла ужаса.
- Наблизо ли живееш? Да те изпратя ли?
Оказа се, че блокът й е недалече от неговия.
- Бих те черпила кафе, но хазайката не позволява да каня гости. Искаш ли да изпушим по една цигара?
- Отказах ги отдавна, но ще ти правя компания…
Била детска учителка в село, близо до Силистра. Закрили градината и останала без работа. Нямала съпруг и деца. Ресторантчето било собственост на нейна състудентка и мъжа й - те й предложили работа и тя дошла в София. Не било лесно, но се справяла.
Тя млъкна. Той също мълчеше. Слушаха щурците - черните цигани на лятото. От джанката до пейката капеха презрели жълти плодове и пръскаха сока си по земята, без някой да е опитал сладостта му. Миришеше на умиращ август. Уличната лампа тъжно осветяваше лицето на жената. Мъжът се ужаси от самотата си, защото я видя отразена и умножена в уморените й очи. Тя обгърна с длани голите си рамене - сигурно й беше хладно и всеки момент щеше да се сбогува с него.
- Кога е почивният ти ден? - попита я.
- Утре. В понеделник. Не съм на работа само в понеделник.
- Искаш ли да отидем до Витоша? - не го каза той, а някакъв непознат, който се беше настанил в тялото и ума му без разрешение.
- Не мога - трябва да си изпера дрехите, да изчистя стаята, банята и тоалетната.
Опереният мъжкар в него не се скри, а напълно изчезна.
- Но след 5-6 съм свободна - подхвърли плахо тя.
- Добре - отвърна с няколко секунди закъснение. - Ще те взема в 7. Устройва ли те?
- Да! До утре. Лека нощ!
- Лека нощ!
Прибра се, повъртя се из апартамента и се реши. Отвори гардероба - в него висяха дрехите на тази, която обичаше 21 години. Сега му заприличаха на вампири, които пият кръвта му, щом заспи. Събра в два чувала всичко нейно, не пропусна четката за коса, кремовете, шнолата, книгите… Изхвърли ги в контейнера.
Пое дълбоко дъх. Раждаше се надежда, която щеше да живее - поне до утре вечер.

http://literaturensviat.com/?p=63540

На Вас и на всички, които носят това красиво име Ана /и всички с име производно не него/ желая днешният ден да е изпълнен с много нежност и доброта!
Нека НАДЕЖДАТА да съпътства дните Ви, където и да сте!
За да не губите ВЯРАТА в ЛЮБОВТА!!

За самотниците... С надежда. :)

Когато мъжът няма усет за естественото си Божие употребление - да обича жената, да й помага във всичко, от което най-важното е да роди и отгледа деца, да е готов дори да се жертва за нея и семейството си, а го "удря хормона" по някоя неподходяща за него и тя подменя програмирането му означава, че той не е осъзнал мястото си в живота. Аз знам много, много такива истории - на омъжени жени, които изполвазт влюбени в тях по-млади мъже материално или ги ползват като сексуален партньор без материални претенции към тях, дори обратното. Има и обаче мъже с т. н. едипов комплекс, такъв е един мой братовчед, също и един колега. Само тях съм склонен да разбирам във връзката им.
Брависимо за силния разказ, дано да размисли тази категория мъже. Изказвам и лично мнение:
Мъжете с всяка измината година стават все по-зле като личности, защото много от тях не могат да се реализират в живота. Временната работа, която не разрешава творчество и не носи удовлетворение, ги деформира като индивиди. Ценностната им система се променя, те стават подвластни на алкохола, на чалгата, на временните или виртуални връзки, които запълват частично празния им живот. На много малко от тях жените могат да разчитат.
При жените обаче има вродено чувство за възпроизводство и заради това те са готови на много жертви, но да станат майки и така да запълнят живота си. Да намерят сериозен партньор в живота - вече понятието мъж не върви - е много трудно.
Този процес не от вчера. Той започва след ВСВ, когато в Европа бе наложена абсолютно неподходяща за нея ценностна система.

Предизвиква размисли за смисъла на живота ни, за ценностите ...
Водещата, невидима нишка, все пак, е любовта в различните и` форми. Не винаги разбрана или приемлива ...

Хубава вечер, мила Ати, празнична ! :)
Благодаря за добрите пожелания и за НАДЕЖДАТА!

за нещо непълно, неистинско... трудно ми е да го назова любов.
Нещата от живота, възможни и случващи се, оставящи горчилка
след себе си. Надежда има и в най-невероятните поврати на съдбата,
има я в сърцето на всеки човек, дори и изоставил самия себе си.
Да си призная очаквах друго развитие на действието в разказа,
но приемам с обич твоето топло и красиво послание, мила Ати.
Хубава вечер, приятелко !

Поздрави, Ати!

много увлекателно разказана житейска история!Много достоверна - превратности,
неочаквани обрати -както в живота!
Благодаря Ати!Пожелавам вярата и любовта да те съпътстват винаги!
Поздрави!Хубава вечер!!

често като добрата орисница пристига в живота да позакърпи раните от любовта, дето може и да бъде съсипителка... Интригуващ е разказът, житейски правдив.
Хубава празнична вечер, мила Ати, благодаря ти за споделеното.
Прегръдка! :)

Кой в този разказ обича? Много истински са тези отношения, много правдоподобни...много аналогични примери можем да дадем сред наши познати...Е, и? Всичко е "до утре". Или "до утре вечер" в най-добрия случай.
Героят обича годеницата си от ученичка...и я забравя; годеницата ражда дете от него ...и го забравя; любовницата има заможен и боготворящ я мъж ...и го забравя, после 21 година има страстна любов с нашия герой...и го забравя; той на свой ред забравя и нея, както годеницата си...след 9 месеца само...
Каква е идеята - че всичко в този живот е само "до утре вечер", че тайната на една любов е в бързото забравяне на друга…От моята женска камбанария бих казала: мъжка идея и типично мъжки финал на разказа в смисъла на народното „клин клин избива” Ами – нека бъде тогава „до утре вечер”. Пък моята женска логика ми нашепва ехидно: „А може и за цял живот да стане тоя път”. И тук запява страхотният Борис Гуджунов! "Надежда!"
Поздрави, мила Ати! Много интересен постинг! Прегръдка, приятелко!

Прочетох с интерес. В живота обаче по-често се случва обратното - млада жена да се влюби в по-възрастен женен мъж и докато се усети, биологичният часовник е отмерил възможността да създаде семейство и деца.
Бъди здрава, приятелко!

защото изживях болката, болка предизвикана от пълното отсъствие на разум, отговорност и любов. Там, където страстите определят живота, нишката му става накъсана и нездрава, а всяко скъсване значи възел, но никога пълно възстановяване на хармонията. Егото и страстта са убиец на любовта и човешкото в нас. Напоследък това се преима нормално, това е ежедневие и дори ако не го практикуваш минаваш за захлупен и глупав. Съжалавам, Ати. Аз така оценявам произведенията, не съм критик и нямам дар слово, но имам емоции. Нещо удари ли те в сърцето, значи е добро. Поздрави!

сякаш реже със скалпел...болезнено е да я четеш, но си я причинавям от години, защото вади сърцето наяве - щом ни боли, значи го има.

Сега чета книгата и "30 щриха за любовта", радвам се, че разказите и вече живеят в две книги.

Благодаря Ви, че заедно с мен бяхте за кратко в света на разказа на Ганка Филиповска!
injir - За самотниците. . . С надежда. :) - На къде без надежда, Мария? Няма път без нея.
planinitenabulgaria - Човешка история, но описана много силно. Да,Коста убедих се, че Ганка Филиповска умее добре да си служи с думите. В този разказ вярно забелязваш, че споделеното отразява процеси, които както отбелязваш, не са от вчера. Те водят началото си от края на " ВСВ, когато в Европа бе наложена абсолютно неподходяща за нея ценностна система."
vilish - Интересан разказ! Напълно споделям коментарът ти за проявлението на любовта в различните и` форми, която не винаги разбрана или приемлива ... " Или не можем да осъзнаем в какъв капан сами сме попаднали. Моя близка преди години казваше, че късметът сам си го накъсметяваш. Но определено зная, че не винаги разумът може да надделява.
stela50 - Разказът се чете с интерес... но някак оставя усещане за нещо непълно, неистинско... трудно ми е да го назова любов. Танечка, много точно казано, защото между редовете се долавя и заслепението от една страна и фалша или по скоро играта на любовницата от друга. В основата на човешките отношения трябва да стои отговорността.
sande - Интересна история! Доста типична. И често срещаща се в живота.
emi1ts - Интригуваща, много увлекателно разказана житейска история!Много достоверна - превратности,неочаквани обрати -както в живота! Да, Еми, както обикновено се получава. Затова, надеждата, нека тя, да не напуска хората никога. Стига да не е късно.
megg - Надеждата - изцелителка, често като добрата орисница пристига в живота да позакърпи раните от любовта, дето може и да бъде съсипителка... Интригуващ е разказът, житейски правдив... Напълно споделям твоите мисли, Мег.
donchevav - Кой в този разказ обича? Много истински са тези отношения, много правдоподобни...много аналогични примери можем да дадем сред наши познати...Е, и? Всичко е "до утре". Или "до утре вечер" в най-добрия случай. Вени, пак нагазваш в дълбокото, мътното, което много често дори не се долавя от хората, както е в случая с героите от разказа. Понесло ги е течението и накрая отнесло до дъно, където стои разорачованието, равносметката, безсмислието, празнотата, фалша, предателството.... И ако я няма надеждете, може и да не излезеш от това дъно.
lotos16 Да, Павлена, има го и обратното, въпросът е дали само чувствата са водещи в такива връзки. Мисля, че повече пхрозират интереси.
makont - Аз се натъжих. И не без основание, защото се оказва, че егото и страстта са убиец на любовта и човешкото в нас. И на самите нас!!
marrta - Разказите на Ганка Филиповска са такива, тя не пише с перо, химикал ил клавиатура сякаш реже със скалпел...болезнено е да я четеш, но си я причинавям от години, защото вади сърцето наяве - щом ни боли, значи го има.
Марти, чудесно за финал, защоти се заслужава да бъдат четени разказите на Ганка Филиповска. В тях се оглежда съвремието ни, е това е основание да се замислим над случващото се около нас или с нас самите.

за живота, в който ние сами правим изборите си, грешим и продължаваме....Но живеем, докато я има надеждата........, без нейното огънче сме загубени.

познавам Ганка Филипова от друг сайт... и се прекланям пред
таланта и на разказвач и стихотворец... уникална..