ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ

Епизод 1

 Първите лъчи на августовското слънце завариха Полихроно да прави онова, което той правеше през последните пет години по това време - приготвяше закуската за гостите на малкия семеен хотел "Перлата на Катерини".

Беше купил хотела с парите от бащиното наследство и го преобрази от необитаем бетон и арматура в малко бижу на брега на Егейско море. В началото със съпругата си Пелагия - негова спътница в живота през последните двадесет и пет години, бяха единствения персонал и се грижеха за всичко, плащайки за това с безсънни нощи и лишения.

С течение на времето толкова привикнаха да вършат всичко сами, че така и не наеха постоянен персонал, а само временни помощници за сезона.

Господ беше отредил да нямат само усърден труд, но и радости в съвместния си живот. Най-голямата от тях дойде преди двадесет години и те я нарекоха Елефтерия. Кръстиха я на майката на Пелагия. Тя избра друго поприще и сега работеше за голяма банка, но никога не отказваше да помогне, когато имаха нужда от нея.

Полихроно вършеше машинално всички операции по подготовката на закуската - за него това отдавна беше станало почти несъзнателен процес.  Също както отмятането на катранено черните къдрици - друго бащино наследство. Очите му обаче издаваха някаква угнетеност, някакво бреме, което той таеше дълбоко в себе си. Той сложи последният комплект прибори на последната празна маса, притихна за момент.

Ослуша се. Чуваше се само шумът на морските вълни. Бавно, с тихи стъпки отиде до главния вход на хотела. Обърна се, внимателно се огледа, ослуша се. Нищо.

Слезе на пръсти по няколкото стъпала, които водеха до централната алея, пресече я и клекна до една от многото големи саксии, които ограждаха алеята. Отново се огледа и, като не видя никого наоколо, леко разрови пръстта в саксията.

След това бръкна с два пръста по-дълбоко в почвата и извади две кредитни карти. Погледна едната, въздъхна дълбоко и отново я зарови. Другата прибра в портмонето си.

Тъкмо когато се готвеше да прибере портмонето си в задния джоб, от входа на хотела се чу женски глас:

-         Полихроно! Тук ли си?

Обикновено този глас не го стряскаше, а напротив – караше го да се чувства сигурен и спокоен. Времената обаче се бяха променили и сега бяха много, много различни.

Гласът на жена му Пелагия го накара бързо да се изправи като ужилен; като войник, който е хванат да спи на пост.

-         Да, скъпа. Тъкмо поливах цветята.

Той излезе на алеята е се запъти към входа, където го очакваше жена му Пелагия.

-         Готов ли си със закуската?

-         Разбира се, скъпа.

Той я целуна по бузата. Тя го погледна изпитателно.

-         Добре ли си? – попита тя. – Напоследък изглеждаш малко напрегнат.

-         Не, не. Просто не спах много добре-

-         Ако нещо те тревожи, трябва да ми кажеш. Макар че лично аз не виждам повод за каквото и да е притеснение. Сезонът е отличен. Едва ли се тревожиш за пари...

-         Не, разбира се.

-         Добре тогава, значи нямаме никакъв проблем.

Устата му се разтегли в най-широката усмивка, която можеше да прикрие вътрешните му терзания, така че Пелагия да не заподозре нищо.

-         Да, никакъв!

Първите гости на хотела вече отпиваха от сутрешното си кафе в малкия ресторант под зоркия поглед на Пелагия, когато телефонът й звънна. Тя го извади, погледна го. На екрана се изписа „Доставчик“.

Под този на пръв поглед безличен контакт се криеше един млад, атлетичен, пълен с енергия тридесетгодишен мъж на име Никос, който беше влязъл в живота й неотдавна. Пелагия видимо се развълнува, но бързо прикри вълнението си, защото знаеше, че всяка проява на вълнение би могла да бъде уловена от Полихроно. А тя искаше да запази трепета и опиянението на свежата романтична връзка възможно най-далеч от семейството, на което държеше най-много.

Тя отстъпи крачка назад, за да се скрие от погледите на хората по масите.

-         Знаеш, че не трябва да ме търсиш по това време!

-         Не можех повече да чакам. Липсваш ми.

-         Закуска е. Полихроно може да дойде всеки момент. Опасно е.

-         Това дори е по-възбуждащо! – прошепна Никос.

-         Ужасен си – усмихна се Пелагия, докато играеше с косата си.

-         Ще те видя довечера, нали?

-         Бъди добро момче и ме чакай на обичайното място.

С крайчеца на окото си тя забеляза подтичващия Полихроно, който само след миг щеше да нахлуе в кухнята.

- Трябва да затварям.

Тя бързо мушна телефона в джоба си понечи да излезе от кухнята, като за малко не се блъсна в съпруга си.

-         Германците слизат, а съм забравила да сложа наденичките. Помогни ми, моля те.

Това върна Пелагия отново в ролята, която се очакваше от нея в този момент.

В ранния следобед Полихроно забързано излезе от хотела, поздравявайки по пътя си няколко връщащи се от плажа туристи.

До затварянето на пощата оставаха броени минути и това го накара да ускори крачка, като на моменти подтичваше.

Малката поща на Паралия Катерини се намираше на стотина метра по най-прекия път, но той винаги избираше обиколен маршрут, защото искаше да избегне срещите с многобройните си познати.

Докато бързаше, си повтаряше да не забрави да направи покупките, които беше казал на Пелагия, че ще направи.

Няколко минути по-късно запъхтеният Полихроно влезе в пощата.

-         Здравей, Анастасия!

-         Здравейте! Събрали са се доста писма в кутията Ви.

-         Да. - отвърна Полихроно с неловка усмивка.

Той отключи малката вратичка на пощенската кутия и бързо прегледа пликовете, докато намери най-скорошния. Разкъса го бързо и извади писмото. Очите му трескаво се движеха по редовете, търсейки най-важното – отстрочка от банката.

Не можеше да повярва на очите си. Отговорът беше положителен. Внезапно изпитаното облекчение и насъбраният стрес се сляха и го накараха да се усмихне широко.

Полихроно излезе под яркото лятно слънце, което го накара да замижи. Тогава чу мъжки глас да вика името му. Глас, който го върна в минало, което искаше да забрави. Обърна се и видя Алексис.

- Здравей, отдавна не съм те виждал! - провикна се Алексис макар да беше на няколко метра от него.

Полихроно отвърна  студено:

-         Здравей, Алексис.

Алексис го прегърна и остави на бузата му целувка със силен дъх на узо.

-         Ех, човече, почти не те виждам. А откога не сме сядали на разпивка, ех-е-е-е-е.

-         Нямам време, Алексис - изстреля Полихроно и тръгна без да знае накъде - просто за да избяга от Алексис.

Алексис заподтичва до него.

-         Недей така, човече. Нима забрави, че бяхме първи другари в партията. Такова бъдеще се очертаваше пред теб!

-         Не е сега моментът за спомени, Алексис - думите му сякаш въобще не достигаха до олюляващия му се приятел.

-         Та ти можеше министър да станеш, за бога! Кълна се, ако онези кучета не те бяха излъгали с парите на баща ти, сега можеше да си министър  я на туризма, я на нещо друго. За парите, които им даде, трябваше направо министър-председател да те направят.

Полихроно забързваше все повече крачка без да осъзнава, че се приближава до офиса на Елефтерия.

-         А пък то какво стана – взеха ти парите от наследството, загубиха изборите и пуф! Всичко отиде на кино!

-         Не искам да си спомням за тези неща, Алексис.

-         Като казах пари, да ти се намира някое евро? Ей така, като за стар приятел.

Полихроно спря, наведе се към Алексис и му изсъска:

-         Нямам пари за приятели като тебе! Остави ме на мира, не чуваш ли?

Обърна се и закрачи бързо.

Офисът на Елефтерия беше съвсем близо. Алексис остана да го гледа, докато се отдалечаваше. Махна с ръка, обърна се и олюлявайки се изгуби в следващата пряка.

Полихроно продължи да бърза с навъсен поглед, забит в земята. Искаше му се не просто да върви бързо, а да бяга, да тича все по-далеч от миналото, което му беше обещало политическа кариера, за която той беше платил с огромна част от бащиното си наследство и което изсипа върху главата му всички финансови несгоди, които го тревожеха и досега. Несгоди, които той все още прикриваше умело от близките си.

            Елефтерия вдигна глава от поредната отхвърлена молба за кредит. Погледна купищата документи, които я чакаха. Въздъхна тежко и се обърна към лавицата с папки. Погледът й неволно мина през стъклената врата и видя баща си  да бърза по улицата. Не беше почивала цял ден и реши, че няколко минути, прекарани с него, ще й се отразят добре. Втурна се на улицата и го извика.

-         Татко!

Гласът й извади Полихроно от нежеланото връщане в миналото. Той се обърна и с усмивка се върна към нея.

-         Накъде си се разбързал? Ела за едно кратко кафе.

-         Здравей, миличка. Много искам да те видя, но съм обещал на майка ти да направя някои покупки и трябва да бързам.

По погледа му Елефтерия разбра, че е безсмислено да настоява, затова само каза:

-         Добре, щом се налага... Ще се видим на вечеря.

Полихроно я целуна по бузата и продължи нататък. Знаеше обаче, че преди вечеря непременно трябва да се срещне с човек, на когото дължи благодарност.

Няколко минути преди 19.00 ч. колата на Пелагия подмина табелата на входа на Лептокария. Малкото градче криеше тайната на Пелагия и Никос още от първата им среща. Беше достатъчно далеч от Катерини, за да им предложи анонимност, и достатъчно близо, за да спести време от пътуване.

Точно в 19.00 ч. Полихроно почука на вратата на малка къща в покрайнините на Катерини. След момент вратата се отвори сякаш от самосебе си. Ако Полихроно не знаеше, че врачката беше доверила отварянето на тази врата на човек, достигащ едва метър, щеше да помисли, че вратата наистина се отваря сама.

            Той влезе мълчаливо и се отправи направо към стаята й, както правеше обикновено.

-         Знаех, че ще дойдеш. Забави се - каза жената от дъното на стаята.

-         Извинявай, Агата. Щях да дойда и по-рано, но знаеш как е при мен.

-         Дошъл си с добри новини. За какво се тревожиш? Нали изпълни това, което ти казах? Сега вече няма за какво.

-         Така е. Всичко знаеш. Изпълних заръката ти да сложа картите в саксията и настина дойдоха добри новини. Банката се съгласи на отстрочка.

Лицето на Агата се озари от блага усмивка.

-         Дойдох да ти благодаря.

-         Това, че си дошъл да ми благодариш, е добре, Полихроно.

Благостта в погледа на Агата се смени с изпитателно втренчване. Полихроно не беше виждал този поглед. Озадачаваше го, плашеше го. Агата остана безмълвна още момент.

-         Знаеш, че за мен парите не значат нищо. Във вашия свят, там - навън, те може би имат смисъл. Но не и при мен.

Полихроно усети тялото си напрегнато, всеки мускул в очакване.

-         Аз направих нещо, което беше важно за теб. Сега искам ти да направиш нещо за мен.

Тялото му беше опъната до скъсване струна. В главата на Полихроно бушуваше вихрушка от догадки.

-         Да, Агата?

Агата отново го изучаваше с онзи всепроникващ поглед. Щеше ли да приеме? Мина сякаш век преди тя да отправи молбата си.

-         Искам да кръстиш дете на мое име.

Това го шокира.

-         Агата, аз…

Агата вдигна ръка, за да го накара да замълчи. След това бавно я свали на масата и прошепна, сякаш мълвеше мантра:

-    Виждал ли си пътя, по който си вървял? Знаеш ли накъде си тръгнал? Защо вървиш?  Виждал ли си хората, които минават покрай теб? Това не е тълпа. Там сме всички ние. Там си докоснат от любовта, защото ти си любов.
Знаеш го и можеш да продължиш пътя си с радост в сърцето. Защото това е всичко, което искаш и ти го имаш! Любов в сърцето.

Полихроно стоеше в ступор. Минаха няколко минути преди тя да кимне и малкият човек да го съпроводи до вратата.

В. Милушева и Б. Методиев

 Следва