ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ

Епизод 2

            Пръстите на Пелагия се впиваха в гърба на Никос и всеки негов мускул резонираше с магнетичната страст, която двамата бяха жадували да изпитат тук и сега. За тях не съществуваше минало и бъдеще. Потъваха и отдаваха телата си един на друг – огнени, искрящи, самозабравили се. За Пелагия това беше миг, в който Пилохроно, хотелът, грижите нямаха място. Беше момент, в който тя беше единствено важна. Никос знаеше това и й се посвети изцяло.

* * *

            В същото време в Катерини, в малката офис стая на хотела Полихроно, съпругът й, с чаша уиски в ръка беше потънал в своите собствени объркани мисли. Какво означаваха думите на Агата. Пред себе той отново виждаше как тя изговаря думите: „? Защо вървиш?  Виждал ли си хората, които минават покрай теб?”. Какво имаше предвид тази прозорлива ясновидка? Тя беше права, когато му помогна в толкова труден момент. Полихроно беше сигурен, че беше права и в тези си думи. Кои бяха хората? Дали имаше предвид Пелагия? В нея ли трябваше да се вгледа?

            Телата им се сляха във върховния момент и останаха така, наслаждавайки се на споделената топлина. След това тя се отпусна до Никос – жадна за още нежност, макар да знаеше, че моментът, в който трябва да се разделят, щеше да настъпи съвсем скоро.

            Дишането му беше любимият й звук. Очите й бяха любимият му космос, в който той не се уморяваше да се губи. Въздишката й го накара да се върне в реалността.

-         Какво има?

-         Скоро трябва да тръгвам. Ще вечеряме всички – Елефтерия ще бъде също с нас.

-         Да…семейството ти.

-         Не бъди тъжен. Скоро ще се видим пак.

-         Кога?

-         Не знам, ще се уговорим. Сега сме много заети. Ще се наложи да повикаме Елефтерия да ни помага в хотела.

-         Мислех, че тя е винаги с вас.

-         Не, не. Откакто започна работа в банката, не можем да разчитаме на нея постоянно.

За Никос това беше нова информация и дори се зачуди защо Пелагия не му беше споделина за момичето. Това, което веднага се запечата в съзнанието му, беше думата „банка“. Съвсем наивно зададе върпос:

-         Какво точно работи в банката?

-         Занимава се с кредити. Разглежда кандидатури, следи за плащания.

-         Звучи отговорно.

-         Да, доста отговорно е, защото има достъп до сметки.

Никос застина.

-         В коя банка работи?

 * * *

Елефтерия погледна баща си със съучастническа усмивка.

- Ще ми помогнеш ли за десерта?

 Той също й се усмихна.

-         Не мога да направя нищо за теб, мила. Стомахът ми ще се пръсне.

-         Сега съм готова да си полегна.

-         Лека нощ, дъще! - каза Пелагия, целувайки я по бузата.

Елефтерия размени целувка и с баща си и се оттегли.

            Пелагия отпи последната глътка от виното си с нескрито удоволствие и стана, за да почисти масата. Полихроно следеше движенията й  - ловките нежни ръце, грациозната извивка на врата й, ханша й. Бяха изминали толкова години, откакто той за пръв път я беше забелязал, и сега те го очароваха все така истински. Женствеността й го беше запленила още тогава, но рутината на ежедневието, годините може би го бяха направили малко по-сляп. И сега напълно осъзнаваше това.

            Дали беше от виното, но самият той се изненада на следващите си думи.

-         Много ли е късно да станем четирима?

Пелагия се обърна изненадана.

-         Какво имаш предвид под „четирима”?

Полихроно я погледна в очите и някаква смелост го накара да попита:

-         За още едно дете?

Пелагия не отговори. Просто продължи да почиства масата. Полихроно не знаеше какво всъщност беше очаквал да се случи след този въпрос. Последвалата тишина го накара да се почувства ужасно самотен.

-         Не мисля, че искаш точно това.

-         А ти? Ти искаш ли го?

Отново тишина. Тогава тя се обърна, погледна го в очите.

-         Не, Полихроно.

Целуна го нежно по бузата.

-         Уморена съм. Отивам да си легна.

Тръгна, но се върна и взе бутилката с малкото останало вино и демонстративно я прибра в шкафчето при останалите.

Полихроно остана сам. Вдигна поглед към часовника – времето на този ден беше изтекло безвъзвратно.

- Съжалявам, Агата. Може би няма да мога да разгадая думите ти и да изпълня желанието ти.

След това стана уморено от стола, загаси лампата и се оттегли в спалнята при Пелагия.

* * *

Сутрешният бриз носеше дъха на морето и обещаваше един прекрасен ден. Градината пред хотела, която Полихроно обожаваше, беше изпълнена с цвят и аромати на грижливо поддържани лехи и цветя. Нямаше гост на хотела, който да не се възхити на красотата й и да не поспре, за да си направи снимка с още един морски спомен.

Полихроно поздравяваше туристите, докато беше зает с поредното подрязване и педантично плевене.

- Гут морнинг! – поздрави го с искрящи усмивки семейството английски туристи на път за плажа.

- Гут морнинг! – отвърна Полихроно, горд с малкото, но полезни познания по чужди езици. За него усмивката на гостите беше трофеят, който той се стремеше да спечели всяко година с всички сили. И успяваше – всяка година.

Той се наведе, за да подкастри излишна клонка на китайската роза. Мигове като този го караха да се чувства като слуга на красотата.

Тъкмо тогава до ушите му достигна шумът от тътрещи се стъпки, които му се сториха познати. Той се изправи и се огледа озадачено наоколо. Погледът му среща този на Алексис.

-         Ей, Полихроно. Не се умори да ги кастриш тия китки.

-         Никога няма да се уморя, Алексис. Какво те води насам?

-         Хубав повод ме води, приятелю. По-хубав от това – здраве му кажи.

-         Сменил си колата или жената?

-         Хаха! Ще ми се!

Алексис се доближи до него и го потупа по рамото.

- Не, Полихроно, ще ставам дядо.

Искрената радост в очите на Алексис усмихна Полихроно. Той отново видя в него стария си приятел, с който бяха оцелели в толкова много битки.

-         Честито Алексис! – каза Полихроно и го прегърна.

-         Благодаря, благодаря!

-         Колко остава до щастливото събитие?

-    След половин година, Ако е рекъл Бог всичко да е наред. Та затова съм при теб, да те поканя на почерпка за най-близките приятели.

- Разбира се.

Алексис се вгледа втренчено в Полихроно, явно имаше и още нещо.

-         Да, приятелю, ще дойда. Можеш да разчиташ.

-         Аз, всъщност, и за друго исках да те помоля.

Алексис не сваляше погледа си.

-         Искам да те помоля да станеш кръстник на детето.

Едва изрекъл тези думи, в съзнанието на Полихроно като на филм мина цялата среща с Агата. Обещанието! Това беше неговият шанс да го изпълни. Какви бяха неведомите пътища, по които съдбата искаше да му подари този шанс...Случайност ли бе това? Имаше ли въобще случайности в живота…

            -   Аз…не знам – закърши ръце Алексис. - Може би ти няма да се съгласиш. Може би още ти тежат…онези неща.

-   Момиче ли ще е? - попита със затаен дъх Полихроно.

Очите на Алексис се ококориха.

-         Да, как позна?!

Нищо не беше случайно. Полихроно сложи ръка на рамото му.

-         Приемам, Алексис. Имам само една молба.

-         Да?

-         Да я кръстим Агата.

-    Агата? – за момент погледът на Алексис пътуваше в някакво невидимо минало. - Та това беше името на монахинята, която ме отгледа в сиропиталището.

Алексис се усмихна и сякаш отново беше малкия сирак, който дължеше всичко на милата жена, превърнала се в негова майка, в неговия ангел-пазител. Полихроно трудно скри вцепенението си.

* * *

Дните до празненството изминаха в обичайния водовъртеж от задължения, които Полихроно и Пелагия вършеха на оттренирана висота. Елефтерия беше там, за да им помага, независимо че допълнителната работа в хотела я изморяваше неимоверно. Бяха като добре смазана машина и се справяха с всички отговорности и предизвикателства.

            В деня на тържеството и тримата бяха изпълнени с въодушевление, щастливи то редкия повод те да бъдат нечии гости. След суетнята по обличането и избора на подаръци настъпи вечерта на празника.

            Алексис беше избрал таверна на свой приятел, която ги посрещна украсена и шумна. Броят на гостите беше впечатляващ, още повече, че това явно бяха само „близките“ приятели.

            Самият домакин се появи сякаш от нищото и разцелува и прегърна всеки един от тримата. След това минаха да поздравят бъдещите родители и седнаха на подготвените за тях места.

            Погледът на Полихроно се плъзна по околните маси в опит да разпознае лица, а познати лица имаше – други собственици на хотели, на таверни. Там беше и стилният собственик на „Калдера“ - най-луксозния местен бар, чиято слава туристите бяха разнесли далеч отвъд Катерини.

            Неусетно очите му уловиха нежна прегръдка между двамата влюбени. И отново думите на Агата прозвучаха в съзнанието на Полихроно: „….защото ти си любов.
Знаеш го и можеш да продължиш пътя си с радост в сърцето. Защото това е всичко, което искаш и ти го имаш! Любов в сърцето.“

            И тогава в полезрението му попадна създание, което щеше да влезе в живота му и да го накара да се почувства и млад, и стар, и мъдър, и глупав. Тя щеше да причини вълнения, за които Полихроно мислеше, че са останали отдавна в миналото му.

            Тъмносиньото на роклята обгръщаше изящното тяло – едновременно сладострастно, дискретно и царствено. Красивите руси нюанси на косата й открояваха по ослепителен начин лустрото на загара й.

            Полихроно усети желание да я притежава, но и да откъсне поглед от нея. Почувства страх и желание, неувереност и господство. Всичко беше твърде силно, твърде внезапно. Трябваше да избяга от тази обърканост, да бъде отново себе си.

-         Пелагия, ще отскоча до колата. Мисля, че забравих да я заключа.

-    Добре. – каза тя и се върна към оживения си разговор с жена от съседната маса.

            Полихроно прекоси набързо таверната и излезе на паркинга до плажа, където го посрещна освежителен морски полъх. Той пое дълбоко въздух, издиша бавно, отмятайки с пръсти косата си. Прошепна на себе си:

-         Полихроно, какво ти става? Вземи се в ръце!

Тогава зад себе си чу жнски глас.

-         Понякога е добре човек просто да се отпусне.

Полихроно се обърна – там стоеше тя. Очите му срещнаха нейните. Тя му се усмихна и бавно се доближи, подавайки ръка.

 

 

            -    Елена.

 

   Б. Методиев и В. Милушева

Следва

и става все по-интересно... очаквам
продължението...

Интересен разказ. Динамично и живо повествование.
Убедителен писхологизъм.

Тръпката на любовта стопля и пленява.

Чувства се магнетичния дъх на божествената природа.

Катерини триумфира!

ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ Епизод 1
http://tota.blog/lichni-dnevnici/2015/09/13/perlata-na-katerini.1391417

Благодаря за поднесения разказ, Ати.
Поздравления за авторите на вълнуващата история !