ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ

 Епизод 4

 Никос стоеше на същия стол в банковия клон, на който беше седнал и първия път, когато подаде ръка на Елефтерия. Тя отново беше срещу него, но сега погледът й издаваше съжаление и съчувствие.

-         Съжалявам, наистина - каза тя.

Той не откъсваше погледа си от листа пред себе си. Молбата му за кредит беше отхвърлена. Онова, което го вълнуваше повече обаче, беше доколко добре се справя да създава впечатление на покруса пред Елефтерия. Беше тренирал позата и погледа. Успешната му имитация сега беше от значение за следващия етап. Репликата на Елефтерия го окуражи, че е на прав път.

- Аз…не знам какво ще правя сега. И без това имам толкова много проблеми. Само това липсваше.

- Наистина ми се иска да направя нещо за Вас. Дори сега ако можех, бих разговаряла с колегата, който Ви е отказал.

-         Оставете, няма смисъл.

Той въздъхна дълбоко и погледна Елефтерия с най-сърцераздирателния поглед, на който беше способен.

-         Как ми се иска да ми се случи нещо хубаво в този живот!

-         Ако зависеше от мен….

Никос изчака малко, за да отекнат думите й по-ясно и в нейното съзнание.

-         Вашето съчуствие ме трогва. Малко са хората като Вас.

-         Благодаря Ви!

- Мислех си…, понеже бяхте толкова добра с мен, дали мога да поканя такъв добър човек на една съвсем скромна вечеря?

Елефтерия понечи да отговори, но той избърза:

- Аз май се поувлякох. Сигурно не е прието така, но пък щеше да е едно хубаво преживяване на фона на всичките ми проблеми.

Погледът му се залута по стените наоколо. После добави:

-         Та ние дори си говорим още на Вие.

- Не. Всичко е наред. Искате….искаш ли да звънна по-късно? Имам телефона ти в досието.

Никос се усмихна насреща й.

            - Благодаря!

След това си тръгна с бавната походка, върху която беше работил последните няколко дни. Елефтерия го проследи с поглед, докато излизаше, и усети тръпката на нещо ново и непознато на хоризонта. Някакво ново откритие.

            Дълбоко в себе си изпита странно задоволство, че нещата се бяха развили така за Никос, защото иначе той просто щеше да си тръгне. Доволен и погълнат от собствените си планове и надежди. Щеше да излезе от живота й само след няколкото разменени реплики. Така тя призна пред себе си, че този мъж я беше привлякъл. Защо? Нямаше отговор. Едно беше сигурно - каквото и да се случи на предстоящата среща, щеше да е нещо различно от скучната рутина на ежедневието й. А тя толкова дълго копнееше да избяга от нея.

  * * *

            Ставрос Теодоридис облече прилежно мекия си халат и излезе от банята, удовлетворен от себе си и от Елена.

            Импозантната му осанка приседна на леглото до нея и той нежно погали рамото й, целуна го и й подаде обичайната чаша отлично шардоне. Държеше романтичните преживявания с любимата жена да завършват с точно определена реколта от това вино. Това беше една от малките му прищевки. Другата - която си позволяваше и която го караше да чувства уютно вкъщи, беше настояването икономът да го нарича „господин Ставрос“. Така го наричаше и Елена. Навън, сред колегите си от „голямата политика“, никога не допускаше това. Там беше „господин Теодоридис“ – депутат с дълги години стаж в парламента, отлична репутация, нюх, такт и стратегия.

            Всичко това беше изградил сам, но и всичките тези години на малки и големи борби го бяха изморили и той жадуваше за почивка. Почивката обаче той не си представяше като повечето хора – безкрайни часове на нищо правене. За него почивката от голямата сцена в Атина щеше да бъде скромен кметски пост в Катерини. Не можеше да си представи, че просто ще спре да прави нещо, в което беше толкова добър и което обичаше.

            Тези му планове разбира се не бяха тайна за Елена. Напротив – той беше разговарял с нея, тя му беше споделила тревогите си, че може би е добре да си почине. В крайна сметка тя прие негово желание.

Той се радваше, че среща разбиране у нея. Бяха заедно малко повече от година.  За това време бяха успели да запазят връзката си от хорските погледи. Тя и той държаха на това.

Ставрос се настани удобно в леглото. Елена положи глава на гърдите му и двамата постояха така, притихнали.

-         Елена, има един деликатен въпрос, по който трябва да поговорим.

-         Да?

- Знаеш, че съдбата отреди да нямам семейство и деца. А рано или късно и моят ред ще дойде да си отида.

-         Не говори така, Ставрос!

Той я целуна по челото и погали косата й.

- Все някога ще се случи. Мъка ми е, че толкова години градих, създавах, постигах и някак не остана време да създам и наследник. Не мога да оставя всичко на произвола. Не искам просто някой бездушен чиновник да се разпорежда формално с това, което оставям след себе си.

Той отпи бавно от шардонето.

- Двамата сме заедно и ни е хубаво. Един Господ знае какво ще се случи в бъдеще.  Искам да знам,  един ден, когато няма да съм до теб, ти няма да имаш материални тревоги. Искам да ти дам свободата да се разполагаш с всичко, което имам, както намериш за добре.

Елена се повдигна и седна срещу него в леглото.

-         Какво имаш предвид? – попита тя.

Той взе ръката й и я целуна.

- Искам да ти оставя всичко, което имам. Говорил съм с адвокат. Той ще уреди всичко, както трябва.

Елена усещаше топлината на ръцете му и виждаше любовта в очите му. Тя осъзна, че това се случва наистина. Тези думи идваха от човека, който се очакваше да спечели със съкрушителна победа изборите за кмет на Катерини. Плановете за своето наследство, които той се опитваше да прикрие, всъщност отдавна не бяха тайна за нея – загадъчните разговори насаме с адвоката, дългите монолози за пропуснати шансове в младостта и странното мълчание на въпросите й защо не се кандидатира за по-високи постове, които тя му задаваше в началото на връзката им.

Тя очакваше този им разговор, но просто не знаеше кога ще се случи. Това я изпълни с върховно задоволство. „Елена - помисли си тя, - колко добре си планирала всичко - дългите разговори с Алексис за Полихроно, скъпия подарък за Алексис, който ти спечели покана за празненството, на което разбира се присъстваше и набелязаната цел - Полихроно. Добре измисленият претекст да отидеш в хотела и аргументите ти към Полихроно, на които той, естествено, нямаше как да устои.“

Всичко беше чудесно. Колко дълго обаче щеше да продължи почивката на Ставрос? Пет, десет години? По-дълго? Това бяха въпросите, който бяха започнали да я занимават още от момента, в който разгада за себе си плановете на господин Ставрос да я направи своя наследница.

Тогава избра Полихроно. Той беше идеалният избор. За нея всичко трябваше да бъде ясно. Не можеше да остави и най-незначителния елемент на случайността или на нечия друга воля.

 * * *

За скромната, както самият той я беше нарекъл, вечеря с Елефтерия Никос беше избрал затънтена малка таверна в края на Катерини. Той пристигна пръв и седна на маса на малката й тераса. Тя предлагаше чудесен изглед към уединен залив, на чиито бряг и по това време имаше туристи, жадни за още слънчеви лъчи. Близо до брега други летовници се бяха отпуснали върху дюшеците си, наслаждавайки се на унасящите вълни в компанията на няколко лениви гларуса.

Елефтерия закъсня с почти час, което притесни Никос, но той не искаше да звъни, за да не изглежда твърде настоятелен. До момента всичко вървеше по план, а нетърпението беше най-големият враг на един стратег.

-         Толкова съжалявам за закъснението - изстреля запъхтяната Елефтерия.

-         Не се извинявай. Всичко е наред.

Никос веднага забеляза, че тя носи чанта за лаптоп, което му се стори странно. Тя се настани, оставяйки нещата си на свободния стол. После се огледа.

-         Избрал си чудесно място с чудесна гледка.

-         Ами аз…да, хубава е. Не е луксозно, но..

-    Никос, - прекъсна го тя - това няма значение. Нали сме тук, заради момента, напук на всичко.

-         Да, така е.

Сервитьорът донесе менюто, кана студена вода, наля на двамата. Елефтерия изпи жадно своята.

-         Всъщност добре се получи точно днес.

-         Добре се получи? Какво имаш предвид? – попита озадачено той.

Елефтерия се усмихна загадъчно, после вдигна чашата с вода за наздравица.

-         Нямам търпение, но после ще го направим и с вино.

Никос вдигна своята чаша, все така неразбиращ.

            - Колежката ми се мести в централния офис в Атина и аз съм новият заместник-мениджър на офиса. От понеделник! - радостната й усмивка докосна Никос и той вдигна високо чашата си.

            - Я ме вижте, аз съм на вечеря с новия заместник-мениджър!

Елефтерия се изкикоти и двете чаши се докосната с глух звън. Тъкмо когато тя се канеше да отпие, телефонът й звънна.

-         Извини ме - каза тя и се отиде в дъното на терасата.

Сервитьорът дойде, Никос му каза да се върне след малко. После се вгледа в Елефтерия и си каза, че такова развитие на нещата беше колкото добре дошло, толкова и непредвидено. Беше си изработил план за обикновен банков служител, със скучна  и застояла работа, със сиво ежедневие и с удобна невзрачност. Сега се оказа на една маса с жена, която беше втората в йерархията. Вярно, в йерархията на провинциален банков клон, но все пак тя вече беше „някоя“. Нямаше план „Б“, затова реши за момента просто да се наслаждава на вечерята, за която така или иначе имаше предостатъчно апетит.

Елефтерия се върна на масата и извади лаптопа от чантата.

- Извинявай, само секунда ще ми трябва. Налага се да вляза в системата ни и да свърша нещо набързо.

Тя отвори бавно лаптопа, включи го и свърза четеца за смарт-картата си. Извади самата карта, постави я и въведе необходимите пароли. Можеше да свърши всичко вкъщи, дори и утре сутрин. Искаше обаче да го направи пред него, сега. За нея този нов пост беше нещо голямо. По-голямо, отколкото Никос можеше да си представи. Не ставаше въпрос само за доверие, а за награда за едно малко, старателно момиче, което смяташе себе си за част от пейзажа. За детайл, на който никой никога няма да се спре. Очите на Никос обаче се бяха спрели на този детайл, а после и изборът на директора на офиса също се беше спряло на нея. Не на друг - на нея.

            Докато правеше всичко това, улисана в задължение, което търпеше отлагане, Елефтерия не забеляза прикования поглед на Никос. Той следеше всичко, до най-малката подробност. Не разбираше точно какво става, но схващаше основното – картата изглежда е начин за достъп до системата на банката. После тя въвежда парола и изчаква. Не виждаше екрана, но съсредоточеният й поглед ясно му подсказваше, че става въпрос за мерки за сигурност. А успешното преодоляване на мерките за сигурност на банка означаваше само едно – достъп до много пари. Но какво все пак се случваше? Как можеше да разбере?

            Телефонът му звънна, тъкмо когато мозъкът му работеше, за да си спомни име или лице, което можеше да му бъде полезно за разгадаване на цялата процедура. Той извади машинално апарата и точно се канеше да приеме обаждането, когато осъзна, че му звъни Пелагия. Понечи да отиде в същия отдалечен ъгъл, но точно тогава до масата започнаха да се нижат нови клиенти, които му затвориха пътя.

-         Да? - студено попита той.

От другата страна Пелагия не заговори веднага, озадачена от студения му глас.

-         Да разбирам ли, че не е удобно? – попита тя.

-         Всъщност не много.

Тъкмо тогава сервитьорът се приближи до Елефтерия и тя започна да му диктува поръчката си. Никос беше сигурен, че гласът й се чува от другата страна, затова побърза да започне да говори.

- Тук съм с - щеше да каже приятел, но се усети, че това ще озадачи Елефтерия, затова смени курса. - Тук съм на едно място, което е доста шумно. Не те чувам особено добре. Да ти звънна по-късно?

- Жена ли има до теб? – попита раздразнено Пелагия. Никос не очакваше ревност от нея, но явно студенината в гласа му я дразнеше и я правеше подозрителна.

-         Не, не - каза той без повече обяснения.

Пелагия замълча за момент.

-         Ще се видим на обичайното място? – въпросът й прозвуча като заповед.

Никос помисли за момент и се накани да навлезе в обяснения, така че да си остави време да действа по новите обстоятелства около Елефтерия, но реши, че колкото по-бързо приключи разговора, толкова по-добре.

-         Ще се уговорим. Ще се чуем непременно.

Той затвори телефона с пълното съзнание, че най-вероятно държането му ще предизвика не много приятен разговор с Пелагия. Това сега беше маловажно. Трябваше да съсредоточи силите и вниманието си върху Елефтерия и някой, който да му помогне с всички тези джаджи, които тя използваше за достъп до „системата ни“.

Междувременно на масата вече имаше не просто вино, а шампанско, поръчано от Елефтерия. Двамата отново чукнаха чаши и отпиха - всеки със своите  тайни надежди и мечти, свързани с другия.

 * * *

 Пелагия крачеше нервно в хотелската стая и в главата й се въртяха всевъзможни варианти - Никос си беше намерил друга, Никос винаги е имал друга, Никос имаше няколко други, Никос, Никос....

Никос все пак дойде. Пристъпи бавно, погледна нервната Пелагия и се усмихна.

-         Да не би да си помисли, че няма да дойда?

-         Много неща си мисля.

Той понечи да я целуне по устните. Тя не се отдръпна, но обърна бузата си към него.

-         Само толкова ли заслужавам?

-    Разбирам, че вчера беше някъде…с някоя. Само не разбирам, защо и днес пак беше отново с някой и отново не можеше да говориш.

- Нямаше как да вдигна. Настина нямаше как.

Това беше самата истина. Не искаше да се подлага на същото, защото обедната почивка на Елефтерия беше твърде кратка, за да я пилее с нещо, което можеше да избегне.

Пелагия се облегна на стената, скръсти ръце и го погледна укорително.

-         По-млада ли е?

-         Кой? За какво говориш?

-         Твоят…ангажимент. По-млада ли е!

Никос извърна глава.

-    Значи това си мислиш?

-   Естествено, че това си мисля! До вчера ми се обаждаш и ми казваш как нямаш търпение да ме видиш, а сега вече трябва да се боря, видиш ли, Никос да благоволи да си вдигне телефона.

-         Тоест ти подозираш, че имам друга?

Пелагия стисна устни.

-         А имаш ли? Имаш ли, Никос?

-         Нищо подобно.

-         Тогава с кого беше завчера?

-         Казах ти беше шумно. Нямаше как да...

-         Не те питам къде, а с кого?!

Никос се приближи към нея. Погледна я право в очите.

-         Значи не само ме подозираш, но и смяташ, че съм лъжец?

-         Не съм казала, че си лъжец. Само искам да знам дали....

-   Аз за теб явно съм лъжец. Аз ти казвам, че няма друга, но ти ме гледаш с този бесен поглед и въобще не те интересува, какво ти казвам.

-   Не съм казала, че не ме....

- Значи така стана – превърнах се в лъжец, измамник. Според теб аз те заблуждавам, мамя и въобще аз съм някакъв фалшив.

- Не, не. За Бога, Никос, никога съм мислила, че си фалшив. Моля те, не се ядосвай.

-         Тогава защо ме гледаш така? Казваш ми тези неща, обвиняваш ме!

-         Аз просто…няма значение. Ела, целуни ме, не се ядосвай.

Тя го прегърна страстно и го целуна – дълго, топло, както винаги го е целувала. Всичко се разви точно, както си го представяше Никос.

* * *

Пътят пред Полихроно се нижеше бавно, въпреки че искаше да види Елена колкото се може по-скоро. Нещо  го караше да не бърза, да кара спокойно, умислено някак.

Пътуваше към нея, надяваше се, че добре беше оправдал отсъствието си пред Пелагия. А и тя винаги имаше нещо някъде да върши извън хотела.

Погълнат в монотонността и сивотата на асфалта, едва, с крайчеца на окото си Полихроно забеляза малкия човек. Невзрачната му фигура стоеше странно до самия банкет. Тогава Полихроно намали и се вгледа учудено в него. Какво правеше тук помощникът на Агата? В самото нищо, до пътя.

Полихроно се наведе, за да го види по-добре и осъзна, че малкият човек го гледаше втренчено. Тъкмо когато се канеше да спре колата, го чу да казва:

-         Това не е пътят ти.

И толкова. Полихроно погледна напред, за да се увери, че спира извън пътя. После се обърна и посегна към скоростния лост, за да се върне, но малкият човек, пратеникът на Агата, вече го нямаше.  

Б. Методиев, В. Милушева

Следва 

 

ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ Епизод 1
http://tota.blog/lichni-dnevnici/2015/09/13/perlata-na-katerini.1391417
ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ Епизод 2
http://tota.blog/lichni-dnevnici/2015/09/20/perlata-na-katerini-2.1393072
ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ Епизод 3
http://tota.blog/lichni-dnevnici/2015/09/27/perlata-na-katerini-3.1394837

след blog да се добави .bg инак не сработват . За тоя проблем с линковете в коментарите прочетох от пост на starforlife наскоро

И в четвъртата част разказът се лее увлекателно, непринуено, с добре премерен психологизъм и тънка наблюдателност, с деликатно поднесени характерни детайли.

Добре е да не испускат портретите на героите, лицата, израженията в отделните моменти. Както и морето с неговата всепоглъща, всепроникваща сила. Катерини да присъства в миговете на радост, тъга, съмнение, очакване, прозрение.

и хубавия коментар. Разказът наистина впечатлява с образите на героите,
и морето, с внимателното и умерено надникване в живота и случванията,
с така естествено предадения начин на общуване и преживяване...
Поздравления за разказвачите !