ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ

 Епизод 7

 

 - Какво правиш тук? Как ме намери! – гласът на Никос беше враждебен, чужд за Пелагия. Тя едва сдържаше напиращата истерия.

-                                              Защо си го направил? Защо си наранил така, Елефтерия? Тя ще изгуби всичко!

Погледът на Никос издаваше, че няма никакво намерение да води разговори.

-                                              Ставай! – дулото на пистолета му следеше всяко движение на Пелагия. – Обърни се!

Пелагия се подчини през сълзи. Никос затъкна пистолета в панталона си и взел дебел кожен колан, изви с лекота китките на Пелагия започна да го затяга. Тогава тя стовари крака си в всичка сила върху пръстите на краката му и после го блъсна силно назад. Никос изви от болка, преви се. Пелагия изхвърча навън, качи се в колата и потегли с ревящ мотор.

                Докато се движеще по пътя към Катерини набра полицията. Изкрещя в слушалката името на инспектор Апостолидис и след като я свързаха изстреля мястото, името на Никос.

                - Изпратете някой веднага! Чувате ли, веднага!

В Стерна Никос събра светкавично парите и една чанта дрехи и напусна селото.

 * * *

                 Пелагия пристигна точно, когато полицейската кола излезе от двора на хотела. Полихроно беше прегърнал Елефтерия на вратата, но Пелагия не можеше да разбере сълзите в очите й дали бяха от мъка или от радост.

- Мамо! – Елефтеия се втурна и прегърна силно Пелагия. После вдигна глава и я погледна. - Хванали са Никос на границата с България. С парите и всичко. Разпитали са го и си е признал. Свалиха обвиненията, мамо!

Тежкото олово в сърцето на Пелагия се стопи, изпари се и изчезна. Сега предстоящият разговор с дъщеря й и Полихроно щеше да е по-лек. Може би.

- Някой го е намерил в едно село и се е обадил полицията - продължи въодушевено Елефтерия, докато влизаха в къщата.

-                                              Знам. Аз бях. Аз го открих.

Елефтерия и Полихроно се вцепениха. Пелагия седна бавно и умероно на стола и тогава съпругът й осъзна, че косата й беше разрошена, по китките й се виждаха лилавеещи линии. Нещо й се беше случило, нещо страшно, нещо опасно.

Но тя продължи със спокоен глас. Разказваше за Никос, за връзката им, за увлечението, което не можеше и на себе си да обясни. И с всяка дума и всяка минала случка й ставаше по-леко. В ума си си беше представяла, че всичко ще е мъчително и трудно. Ще има викове, удари по масата. Полихроно може би ще иска да я напусне. Но след случката с Елефтерия за нея изборът беше само един – спасение на дъщеря й на всяка цена. А тази цена включваше истината за минали прегрешения пред Полихроно.

Той слушаше съпругата си безмълвно. Може би ако в живота му не съществуваше Елена щеше да даде воля на ярост и гняв. Щеше да крещи с болката на предадения, с бесовете на рогоносеца. Но и той имаше своята тайна. Тя тежеше като воденичен камък върху извора на емоциите и не им даваше да избухнат с пагубна сила. Не можеше  просто да се прави на наранен затова че съпругата и дъщеря му се бяха оказали в плен на един и същ мъж. На един, в крайна сметка, престъпник. Болеше, но нямаше право да стъпче най-близките си хора. Хора, които нямаха представа за онова, което крие. Пелагия поиска прошка от него и от Елефтерия.

Настъпи напрегнато мълчание след като молбата на Пелагия отекна в голямата стая. Тя беше свела очи, страхуваше се да погледне съпруга или дъщеря си. Чу Полихроно да въздъхва. Каквото и да кажеше, щеше да бъде прав. Тя беше съгрешилата, тя беше виновната.

Тогава Полихроно започна своя разказ. В него нямаше жени, изневери. Имаше дългове. Големи. Дългове, за които Пелагия не знаеше и никога не беше предполагала. Такова беше бремето, че Полихроно беше избрал да тръгне отново по пътя на политиката. Така според него можело да реши тази проблем. Искал да отърве себе си и тях завинаги от опасността да останат без дом или без препитание. Това и само това била причината да се кандидатира.

Елефтерия ги гледаше безмълвно. Преживяванията от последните дни я бяха  изтощили до краен предел. Новината за заловения Никос и  свалените обвинения тъкмо вляха свежест и бяха на път да я върнат към живота с усмивка, но този момент сякаш се отлагаше. Възможно ли беше всичко това, което казваха родителите й да се беше случило в нейното семейство? Не сънуваше ли кошмар? Не трябваше ли да реагира на всичко това сега, в този момент решително. Да ги попита дали не са загубили ума си? Кой дявол ги е накарал да сторят всичко това, да вземат тези решения? Трябваше да ги упрекне, да ги укори. Тя беше млада, на нея грешките й бяха простени, но те….

Тогава тя стана, отиде до майка си и я целуна. Отметна косата й и я подреди. После хвана ръката на баща си и я допря до бузата си. Направи го и почувства топлината и силата му. Това беше ръката, която я галеше така и я утешаваше, когато беше малка. Ръката, която носеше спасение и избава, ръката от която сълзите пресъхваха на момента.

Тримата се прегърнаха и отново бяха едно. Едно семейство, един екип.

 * * *

 На втория етаж Елефтерия и Пелагия спяха спокойно, уморени от емоции и преживявания. Долу, във всекидневната, Полихроно отпиваше бавно от чаша уиски. Рядко избираше точно това питие, но тази вечер имаше нужда точно от такова. След като Полихроно сподели за притискащите го дългове, Пелагия му каза, че има бижута, наследени от майка й, които можеха покрият съществена част от задълженията. За остатъка щеше да нужен малък заем, който предвид бъдещата натовареност на хотела щяха да изплатят безболезнено. Колко е бил глупав той?! Защо не беше споделил, защо беше се крил и мамил? Упрекът, който сам си отправяше, беше по-тежък и от вината, която го тормозеше толкова дълго.

Телефонът на Полихроно иззвъня. Той погледна екрана - само номер. За секунда се подвоуми дали да отговори на обаждането. Сигурно беше поредният журналист в опит за „ексклузивно“ интервю. После реши, че вече е излишно да се крие - в крайна сметка Елефтерия беше вече извън подозрение.

 

-                                              Ало?

-                                              Здравей! – беше Елена.

Полихроно по навик се огледа наоколо, за да се увери, че е достатъчно далеч от чуждо присъствие. Беше все още сам.

-                                              Какъв е този номер? Това не е твоят телефон.

-                                              Резервният ми е. На другия нещо му стана, изключва се постоянно.

-                                              Какво има?

- Утре ще обявят резултатите. Едва ли ще можем да се видим известно време след това. И...

-                                              И?

-                                              И искам да се видим тази вечер.

-                                              Не знам дали ще успея да се измъкна.

-                                              Можеш. Кажи, че спешно трябва да се видиш с Алексис.

-                                              Да. Добре. Пак на...

-                                              Не! Не там. В Солун.

-                                              В Солун?! Защо?

-                                              Защото не искам да сме близо до Катерини. Ще ти изпратя адреса на есемес. Използвай джипиеса. Целувам те!

Елена затвори преди Полихроно да попита защо все пак Солун при толкова много по-удобни варианти, но беше късно. След минута от същия номер получи и адреса.

                След като изпрати този есемес, Елена избра последното повикване и редактира данните за контакта. Преди малко това беше безименен номер, а вече сега стоеше под името на собственика на „Перлата на Катерини“, кандидат-кмета, конкурентът на Ставрос Теодоридис.  Елена пъхна телефона обратно в джоба на безжизнения Ставрос.

 * * *

Два часа по-късно колата на Полихроно влезе в двора на съперника му и Елена открехна леко вратата, държейки две чаши шардоне.

- На кого е тази къща? – попита Полихроно, впечатлен от мащабите и лукса около себе си.

-                                              На приятелка, която ми дължи голяма услуга.

Тя наблюдаваше внимателно, докато Полихроно отпи от виното.

-                                              Невероятно е. И то ли е от приятелка, която ти дължи услуга?

-                                              По-скоро е от приятел - Елена се усмихна закачливо и го целуна.

После го поведе към маса в голямата всекидневна, където го очакваха няколко гурме блюда.

                Противно на очакванията на Полихроно, вечерта не включваше наслади, различни от кулинарните. В себе си той предположи, че самата Елена умело е предвидила, че това би го забавило и съответно би дало повод за обаждане от Пелагия до Алексис или до самия Полихроно. Така вечерта премина в разговор за бъдещето и надеждата, че утрешният ден ще бъде едно ново начало за него. Обмисляха как, ако бъде избран, ще направи така, че срещите му с Елена да бъдат възможно най-чести. Тя от своя страна му обеща, че бъде винаги на разположение за него.

 * * *

 Сутринта на изборния ден завари икономът на Ставрос да отключва машинално вратата на къщата, в която Полихроно и Елена бяха прекарали една задушевна вечер.

                След като влезе икономът се огледа по навик за признаци на безпорядък. Беше толкова свикнал с тази къща и с местата на вещите в нея, че всяко разместване го караше да се втурва и да подрежда на минутата.  Макар и да видя малък повод за разтребване, реши първо да се запъти към кухнята. Не очакваше да намери г-н Ставрс тук по това време, особено на днешния ден. Със сигурност обаче щеше да бъде тук вечерта, а дотогава трябваше да се погрижи в дома да има нещо за хапване.

                Той отвори врата и придоби порцеланова бледност. На пода лежеше мъртвият Ставрос Теодоридис. Икономът беше твърде шокиран, за да види двете празни чаши от вино, неизмитите чинии и прибори, които бяха старателно положени на идеално чистия плот.

  * * *

 Следовател Евангелос Несос се наведе и се взря в двете празни чаши. Около него екипът на криминалната лаборатория вземаше отпечатъци, правеше снимки и прибираше внимателно приборите и чиниите като веществени доказателства.

                 - Много внимателно с двете чаши. Човекът, който вероятно може да ни даде най-много информация за последния часове на Теодоридис, е оставил отпечатъците по една от тях.

След секунда чашите бяха акуратно прибрани от внимателен сътрудник. Несос влезе голямата всекидневна, където икономът все още не се беше съвзел от шока.

-                                              Съжалявам, че е трябвало да преживеете това.

Икономът не отговори, само го погледна с ужасени очи, ръцете му стискаха конвулсивно празна чаша вода.

Следователят приседна срещу него.

- Налага се да Ви попитам за името на болницата, в която казахте, че сте прекарали целия вчерашен ден и нощта.

-                                              Света Анастасия.

Погледът му се спря върху следователя. Ужасът се смеси с тревога.

- Не ме подозирате, нали? Не съм го извършил аз. Аз бях толкова зле. Аз бях в болница, повръщах, чувствах се ужасно. Лекарят може да го потвърди.

-                                              Не, не. Моля Ви, успокойте се.

Несос сложи ръка на рамото на иконома.

- Къде ще отида сега? Какво ще правя? На моята възраст никой няма да ми даде работа.

-                                              Нямате ли роднини, при който да се приберете?

-    Никой нямам. Г-н Ставрос ми даваше работа и подслон. За 30 години при него никога не съм си взимал почивен ден. Но вчера просто нямах сили.

Несос не знаеше какво да каже. Не го биваше в утешенията, затова просто взе чашата на иконома и я напълни с вода. Остави я до него и се върна в кухнята.

Следователят клекна до мъртвото тяло, което в момента се претърсваше от друг сътрудник. Несос го разглеждаше го отново, надяваше се да не е пропуснал нищо. По тялото нямаше следи от насилие или борба. Ставрос изглеждаше сякаш просто се беше строполил на място. Тогава обвита в прозрачна ръкавица ръка на сътрудника се натъкна на мобилен телефон. Сътрудникът го извади:

-                                              Следовател Несос!

Несос го взе и с учудване установи, че екранът не беше тъмен, а светеше. На него беше изписан номер и двете имена на Полихроно. Несос го прочете наум, после на глас. Нищо не му говореше. Тогава зад себе си чу помощника си – младият Георгиос, който беше най-старателният и любознателен човек, с който Евангелос някога беше работил.

-                                              Началник, това да не е онзи Полихроно?

-                                              Кой Полихроно? – Евангелос сбърчка вежди, паметта му работеше трескаво.

-     Кандидатът за кмет. Днес има избори в Катерини. Майка ми отиде да придружи баба ми да гласува жената. Мерак й било.

Погледът на следователя показа на Георгиос, че излишните приказки са съвсем не на място.

- Този нещастен човечец, Теодородис, му е конкуренция - Георгиус се замисли. - По-скоро май  е обратното. Та, така де, може и той да е.

                Евангелос погледна към телефона.

-                                              Значи аз и този Полихроно има за какво да си поговорим.

Екип от двама души започна да приготвя тялото за изнасяне.

-                                              Искам моментално обаждане след като приключи аутопсията. Ясно?

Двамата чинно кимнаха с глави.

-                                              Георгиос, ако си приключил, можеш да ме придружиш до „Света Анастия“.

Несос каза това тихо, с гръб към иконома. Георгиос го погледна втренчено.

-                                              Мислите, че иконома има нещо общо?

-                                              За 30 години един почивен ден и точно в него Ставрос умира. Пълна случайност, нали? – сарказмът на следователя винаги имаше зловещ оттенък.

-                                              Дайте ми десет минути, шефе.

-                                              Нека са пет.

Евангелос излезе навън, за да огледа около къщата, докато чака помощника си. След като адреналинът от първоначалната оперативна работа по местопрестъплението беше попреминал, той имаше време да разгледа къщата и отвън. Беше масивна, красива. Сграда, отговаряща на солидността на собственика. Евангелос беше чувал за Теодоридис, беше го виждал по телевизията отдавна. Спомените му за него бяха толкова бегли, че не си струваше да ги извиква в паметта си.

Георгиос излезе забързано от голямата входна врата и се огледа за Евангелос.

- У Вас ли са ключовете за колата?

Евангелос не реагира, погледът му още шареше по осанката на къщата.

- Георгиос, ти нали имаш от онези…снимащите телефони?

- Да….

- Снимай къщата. Застани пред входната врата, хвани и нея.

* * *

                Евангелос и Георгиос спряха на паркинга на голямата болница и се запътиха към входа.

-                                              Шефе, един интересен въпрос, ако може.

-                                              Слушам те.

-                                              Сега, тези избори, как се процедира? Така за информация питам, ако знаете.

-                                              Отменят се. Щом тече криминално разследване, особено за смърт, се отменят.

-                                              Е, Теодоридис може да е умрял от естествена смърт.

-   Възможно е. Докато нямаме резултати от лабораторията и аутопсията, няма как да знаем.

-                                              Имам предвид да не останем само с разкарването до болницата.

Несос се спря, обърна се с иронична усмивка към помощника си:

-                                              Тук сме така, за информация, Георгиос.

Лекарят, който беше поел иконома, беше на работа и така посещението им се оказа съвсем не напразно:

- Да, разбира се, че си спомням – каза медикът. - Човекът постъпи със силно главоболие, повръщане, болки в корема. Не успяхме да изясним точната причина, но предположихме, че се касае за хранително отравяне. Взехме му кръв, премерихме пулс. Стандартните неща. Остана за през нощта при нас. На сутринта беше стабилен и го освободихме.

                След разговора с лекаря Георгиос усещаше, че за Евангелос потвърждението на алибито на иконома не беше притъпило желанието на следователя да се поразрови още малко, още по-дълбоко.

                Евангелос седеше безмълвно в колата, Георгиос знаеше, че в ума на човека до него се въртят варианти и хипотези, които той не беше готов да изкаже на глас. За Георгиос нещата бяха ясни - Теодоридис е бил покосен я от инфаркт, я от друга внезапна, но съвсем естествена смърт. Обаждането от лабораторията щеше да го опровергае и щеше отново да покаже, че шестото чувство на следователя беше вярно за пореден път.

                Евангелос затвори телефона след разговора с лабораторията и бавно погледна към помошника си.

-                                              По чашата с отпечатъците на Теодоридис са открили етилен гликол.

продължението на епизод 7 в следващия постинг Моля да бъда извинена за неудобството!

С удоволствие прочетох развитието на историята, под синьото небе и чаровните звезди на Катерини.
Авторите фабулират с респектишращо умение и безспорна дарба.
Епизодът е на нивото на останалите части и води към интригуващ финал.