ПЕРЛАТА НА КАТЕРИНИ

Епизод 8

      Полихроно излезе на терасата на „Перлата на Катерини“ под приглушеното есенно слънце и неусетно морето в далечината улови уморените му очи. Неговото синьо дойде като пристан за мислите му и балсам за раните вътре в него. Колко безразлично беше то към човешките му тревоги и перипетии.... Всеки негов обитател живееше така, както морето повеляваше, без да пречи на останалите, без да тича в безумен бяг към нещо повече от онова, което му беше отредено. Но човешката природа беше друга и през последните няколко месеца Полихроно беше неин тотален роб - лъжи, прикрити стремежи, престореност, роля след роля според обстоятелствата. В съзнанието му всички събития се изредиха на забързан каданс и сякаш не гледаше себе си. Друг ли бе преди или сега се чувстваше по-друг от преди? Кога беше истинският той – тогава или сега? Или просто беше и двете. Той стаи дъх при отговора, който даде сам на себе си. Бил е и двете, беше направил самостоятелен избор за всичко. Осъзна, че е искал да преживее това, но не си го е признавал преди да му се отдаде възможност да го направи. Не се е познавал достатъчно. Та нима може човек да не се познава достатъчно на тази възраст? За другите не знаеше, но за себе си – явно, да. С изненада установи, че изпитва странна смесица от съжаление и някаква мазохистична удовлетвореност от онова, в което сам се беше оплел. Съжаляваше, че беше лъгал Пелагия, че беше тръгнал по сладострастната стръв, която Елена му беше подхвърлила с единствената цел да го употреби грозно и безмилостно. А откъде идваше тази нотка на удовлетвореност? Идваше от това, че така беше опознал по-добре себе си. Не е било напразно. Беше ужасно, но не и напразно. Сега вече знаеше повече за лицата на Полихроно, беше осветил кътчета, които до момента не съществуваха на собствената му вътрешна карта. Обогатил се беше, макар и по един труден начин, с познание, което е толкова трудно достъпно – познанието за самите нас.

Този му извод дойде някак естествено, а не като насилена утеха или извинение. Полихроно повярва в него в момента, в който го улови в потока на мислите си. Беше като малкото златно късче, за което златотърсачът трябва да пресее хиляди сита и да бъде обливан от студените потоци на реките.

Изведнъж до това късче той намери още едно. Това, другото, беше реалността, за която е бил сляп толкова време. Как се беше случило така, че беше изгубил връзката с Пелагия и Елефтерия? В него се върна разговорът на тримата, как Елефтерия със сълзи на очи призна колко е искала да почувства, че те са семейство, в което намира опора и утеха. Как същото каза и Пелагия. Как същите мисли бяха и в него. Нещо беше останало неизказано и непотърсено. Рутината на ежедневието, сивотата на тривиалния им живот ги беше накарала да забравят колко е важно да бъдат заедно и как изборът на всеки един от това семейство влияеше и на останалите. Връзката се беше прекъснала, а не трябваше. Извън дома те бяха потърсили преживявания и искреност, за които се заблуждаваха, че могат да бъдат заместител на истинското. Каквото беше търсил Полихроно в Елена, това бяха търсили Пелагия и Елефтерия в Никос - изход, разнообразие, топлина. И ги бяха намерили, но се оказаха с етикет за цена, която в крайна сметка всички платиха.

Високо горе слънцето успя да пробие облачния воал и лъчите му най-сетне завършиха пътя си в хладното море. На брега лъчите им стоплиха хладните стени на замрели хотели, таверни и капанчета. На Полихроно те по странен начин донесоха някъде отгоре и думите на Агата, който до този момент бяха останали загадка за него: „Виждал ли си пътя, по който си вървял? Знаеш ли накъде си тръгнал? Защо вървиш? Виждал ли си хората, които минават покрай теб? Това не е тълпа. Там сме всички ние. Там си докоснат от любовта, защото ти си любов. Знаеш го и можеш да продължиш пътя си с радост в сърцето. Защото това е всичко, което искаш и ти го имаш! Любов в сърцето.“ и после „Това, което избираш е това, което искаш, родено от силата заложена във всеки един от нас да умножава възможностите на възприятия по различен начин.“

            Колко права беше тя. Вървял е в някаква мъгла, не е виждал най-близките до себе си, възприемал ги е като обичайни минувачи, като тълпа. А те не са били такива. Наистина го е знаел и е трябвало просто да си го припомни и да продължи пътя си с радост, а не да търси други пътища - пътища, които не са неговите. Защото това е било всичко и той го е имал. Просто в някакъв момент е избрал друго. Съзнателно. Имал е силата да умножи възможностите си, но не онези вещни, материални, както беше погрешно подразбрал. А възможностите да обича най-близките си и да им доставя радост. Това му е казвала Агата и сега той го осъзна. Знаела е през цялото време, но в крайна сметка е била достатъчно мъдра, за да не се намеси в свободния му избор, да влияе на собствената му воля.

            Искаше му се да изтича веднага и да каже на Агата, че вече знае, че вече е разбрал -  думите й, себе си, истината за златото, с което заобиколен.

            След края на премеждията им му се искаше да заведе Елефтерия и Пелагия и да разкрие и последната си тайна – посещенията му при Агата. Не беше го направил досега, но беше твърдо решен да бъде искрен докрай. Беше планирал да ги заведе днес. Сега обаче освен с тях той щеше да отиде и с прозрението си, което да сподели на Агата. Сигурен беше, че това е върховната истина, към която го беше насочвала тя.

  * * *

 Когато Полихроно й каза, че има една последна тайна, която иска да сподели с тях, Пелагия застина и усети, че този път ще сложи край на всичко. Усмивката на лицето му обаче я спря и озадачи силно. През последните месеци й се струваше, че съпругът й е криел толкова много неща, че за нея той се беше превърнал в друг човек. От живота му изпълзяваха премълчани истини и всяка беше по-ужасна от следващата. След дълговете, за които тя щеше да продаде наследствени бижута, дойде Елена. Дойде с ураганна сила, която заплаши да захвърли съпруга й в затвора до края на дните му, да унищожи малкото останал живец в нея и дъщеря й. Колко болка донесе това на Пелагия, колко унизена се почувства тя? Познаваше се и знаеше, че щеше да помни името на другата и винаги щеше да го свързва с тъмнината и безизходицата на този момент в живота си. Улиците, по които минаха на път за полицията, лицата на безименните униформени служители, щяха да бъдат вечно в нея, щяха да се прокрадват в сънищата й. В нея се беше заклинила дори миризмата на стаята, в която следовател Евангелос Несос им разказа как е накарал адвоката на Ставрос да се обади на Елена под претекст, че е готов с документацията по наследството, как Несос я е заловил там, как после е записал самопризнанията й, който я пращаха за много, много дълго далеч от свободата. Гнилият привкус на този емоционален коктейл все още отказваше да изчезне и още една капка от него би означавало тя да отпива от него всеки ден и час до края на живота си.

 * * *

      Докато пътуваха в мълчание към мястото, на което баща й щеше да ги срещне с човек, който, по думите му, е изключително важен за него, Елефтерия беше потънала в мисли за това как да започне отново. Чувстваше се като бегач с фалстарт. Беше разчела знаците грешно, звукът от стартовия пистолет всъщност не даваше начало, а слагаше край. Въпреки че проблемите с обира бяха зад гърба й, тя не знаеше как да продължи. Дълго време се беше посветила на това да полага усилия, да се старае, да бъде внимателна, да печели доверие в банката. Нямаше никакво желание дори да се опита да се върне там. Осъзна, че безсъбитийността и сивотата, които намираше за подтискащи, бяха някакво „необходимо зло“ към нещо, което много хора трудно намират – посока. Всеки ден тя отиваше в банката със стремеж и амбиция да постигне професионални цели. Имаше смисъл. Сега около себе си виждаше само пустиня, в която нямаше посока. Чувството за обърканост беше ново за нея и я караше да се страхува. Трябваше да се вгледа в себе си и да се запита какво иска да прави с живота си, каква ще бъде новата й цел.

            В крайна сметка това може да е било начин на съдбата да й даде шанс да започне отначало. Може би не трябваше да се бои от моментната безпътица, а просто да остави съзнанието й да се избистри и да потърси отговорите в самата себе си. Нищо не беше необратимо, нищо не беше окончателно. Тя си беше възвърнала контрола върху живота си, но щеше да й трябва време, за да го използва по най-добрия начин. Имаше и подкрепата на семейството си. Тази мисъл я накара да се усмихне.

 * * *

Когато спряха пред малката къщичка на края на градчето, Полихроно с изненада установи, че вратата й беше открехната. Той предпазливо прекрачи прага и подкани, Елефтерия й Пелагия да го последват.

            Вътре всичко подсказваше, че обитателката я беше напуснала – лавиците на стария скрин бяха празни, нямаше ги картините, които Полихроно така и не разбра какво изобразяват, цареше странна тишина.

-         Не разбирам – прошепна Полихроно.

Тогава тримата чуха стъпки и се огледаха. През вратата на другата стая излезе малкият човек, който беше неизменен спътник на Агата.

            Полихроно приклекна и го попита разтревожено:

-         Какво се е случило? Къде е Агата?

Малкият човек се усмихна благо и потупа Полихроно по рамото.

-         Агата знае, Полихроно. Ти вече разбра думите й, нали?

-         Да, да. Исках да й го кажа, да знае, че...

Малкият човек поклати одобрително глава.

 - Сега тя е в друг град, за да помогне. Когато тя дойде тук, знаеше, че онзи, който има нужда от нея, ще я намери. И ти я намери. Мисията й при теб приключи и тя се радва, че си намерил пътя.

Помощникът пристъпи към Елефтерия и Пелагия и докосна ръцете им.

- Всичко ще бъде наред, Пелагия, Елефтерия. Сега трябва да тръгвам, Агата има нужда от мен.

После излезе и секунда по-късно звукът от стъпките му се претопи в шума на вълните.

 * * *

            Новият летен сезон чукаше на вратата и „Перлата на Катерини“ се подготвяше трескаво за него. Полихроно чувстваше приятна умора и гъделичкащо очакване как хотелът щеше да се изпълни с чуждоземна реч. Наскоро си беше купил цели два разговорника и нямаше  търпение да изпробва новозаучените фрази на немски и руски.

            Докато шофираше с поредния натоварен график в главата си, успя да прегледа пощата - сметки, оферти. Никакви изненади, което означаваше, че всичко върви по обичайния начин. Тогава забеляза бял плик, който беше пропуснал. Пликът беше паднал между пътническата седалка и вратата и той реши да спре в една отбивка, за да го отвори.

            Присегна се, погледна адреса и остана стъписан. Отвори писмото и в гърлото веднага заседна буца. Пишеше му Елена, от затвора. Изведнъж въздухът в купето сякаш изчезна и той реши да излезе и да прочете писмото навън.

            Отбивката се намираше върху възвишение непосредствено до морето и тук вятърът беше осезаем и по-хладен. Полихроно се облегна на капака на колата и се зачете. Имало е сбиване в отделението, в което Елена изтърпяваше дългото си наказание. Бях я ранили и сега му пишеше от затворническата болница. Даваха й силни болкоуспокояващи и беше използвала моментите, през които е в достатъчно съзнание, за да му пише. В писмото си говореше за миналото, за грешките, които осъзнава, че беше допуснала. Надяваше се всичко при него да е наред. Полихроно сподави напиращ гняв и продължи да чете. По-нататък тя описваше колко ужасно е да загубиш свободата си, колко би искала да върне времето. В края имаше молба – да я посети в болницата, искаше да го види, за да му се извини и да потърси неговата прошка.

            Полихроно вдигна очи от писмото. Вятърът се усили и той трябваше да стисне пръсти, за да не изтърве листа. Потърка бавно челото си с ръка сякаш, за да предпази съзнанието си от напиращото нежелано минало, към което го върна писмото. После го сгъна листа внимателно. Пристъпи няколко крачки и застана на ръба на възвишението. Погледна отново белия хартиен квадрат. Пръстите му бавно започнаха да накъсват писмото на все по-малки парченца, докато вече беше трудно да ги задържа. Протегна ръка и хвърли белите късчета. Вятърът ги понесе като едно цяло, но само за секунда преди да ги разпилее като безформено ято. Ято от спомени, които Полихроно не искаше в живота си.

            Седна зад волана, потърка очи, за да се отърси от подтискащото чувство, което Елена дори от далеч успя да му стовари. Погледна пътя пред себе си – очакваше го лятото, усмивките, които щеше да дари; пътят, който го водеше към Пелагия, Елефтерия - всичко, което си струваше.

 

Б. Методиев, В. Милушева

КРАЙ

 

 

Поздравления за авторите.

Финалът е осмислен, разведряващ, извисен, успокояващ, връщаш героите към нормалните стойности на живота и отворен към бъдещето. Защитени са житейските непреходни истини.

Браво за маратона!

Ати, страхотни разказвачи сте! Продължавайте в същия дух. :)))
Изключително впечатление ми направи и избора на имената на главните герои - в превод: Многогодишния, Благовест, Морската, Мраморния, Свободата.
Увлекателно и човешко, мъдро и интересно.
Взимам си от тук една мисъл на Агата /име означаващо - Добрата и Уравновесена Енергия/: "Това, което избираш е това, което искаш, родено от силата заложена във всеки един от нас да умножава възможностите на възприятия по различен начин."