Носталгия 1983. Андрей Тарковский
        Руският писател Андрей Горчаков идва в Италия, за да изучи биографията на руския композитор от 18-ти век Павел Сосновски, който някога е посещавал тези места. Търсенето на признаци за емиграционните дни от живота на музиканта е това, което свързва Горчаков с преводачката Югения, която безпомощно се опитва да разбере причината за меланхолията на руски приятел чрез сборник със стихове на Арсений Тарковски.
         Скоро Горчаков започва да осъзнава, че историята на музиканта е отчасти негова собствена история: в Италия той се чувства непознат, но вече не може да се върне у дома. Болезненото изтръпване обхваща героя, носталгията се превръща в болест ...

Истинското зло на нашето време е, че вече не са останали велики учители ...

Носталгията на Тарковски на първо място е носталгия по изгубената цялост на човечеството, по идеала за съвместно съгласие. Това е дълбоко страдание от духовно и морално заболяване, което е засегнало човечеството.
„Заглавието на филма„ Носталгия “означава копнеж по нещо, което е толкова далеч от нас, по онези светове, които не могат да бъдат обединени, но е и копнеж по нашия дом, по нашата духовна принадлежност ... Исках да покажа как трудно е да бъдете заедно, когато знаете толкова малко за другия ... Лесно е да се запознаете, по-трудно е да се опознаете. Страданията на Горчаков започват, когато изведнъж му става ясно, че истинските взаимоотношения между хората са невъзможни. По време на снимките фигурата на Доменико става все по-значима. Той по-ясно изразява загрижеността на Горчаков за нашия начин на живот, при който няма реална възможност за контакт. Въпреки загрижеността ни, ние не правим нищо, тоест правим твърде малко. Трябваше да направим повече. Борбата на Доменико се отнася до всички нас, за да покаже, че е прав, обвинявайки ни в пасивност. Той е „луд“, който обвинява „нормалните“ хора за тяхната слабост и се жертва, за да ги разклати и принуди да действат, за да променят ситуацията.

Носталгията не е същото като копнеж по миналото време. Носталгията е копнеж по пространството на времето, което е преминало напразно, защото не бихме могли да разчитаме на нашите духовни сили, да ги подредим и да изпълним своя дълг.
Почти е невъзможно да се направи филм, който да бъде разбран от всеки, който го гледа. Или не би било произведение на изкуството. И истинско произведение на изкуството никога не се приема без протест. Режисьор като Спилбърг винаги привлича огромна публика, филмите му му носят страхотни пари, но той не е художник и филмите му не са изкуство. Ако правех такива филми - в които не вярвам - щях да умра от страх. Изкуството е като планина: има върх на планина, а отдолу има разперени хълмове. Този, който е на върха, не може да бъде разбран от всички.
Имам чувството, че човечеството е спряло да вярва в себе си. Не самата „човечност“, а всеки отделен индивид. Когато си мисля за съвременен човек, си го представям като хор в хор, който отваря и затваря устата си в ритъма на песента, но сам не издава звук. Всички останали пеят! И той се прави само на пеене, защото е убеден, че е достатъчно, че другите пеят. Така той самият вече не вярва в смисъла на своите действия. Съвременният човек живее без надежда, без вяра, че чрез своите действия може да повлияе на обществото, в което съществува.
Единственият смисъл на живота е необходимото усилие, което е необходимо, за да се надмогне духовно и да се промени, да стане някой различен от това, което е бил след раждането. Ако през този период от време между раждането и смъртта бихме могли да постигнем това, въпреки че е трудно и успехът е незначителен, тогава бихме могли да бъдем полезни за човечеството.
За мен е много важно да показвам отново и отново как комуникацията е необходима на хората. Когато човек се затвори в ъгъла си, живее само за себе си, тогава спокойствието, което цари в него, се оказва измамно. Но щом двама души влязат в контакт, веднага възниква проблемът: как можете да го задълбочите.
Лесно е да се установи познанство, по-трудно е да се опознаете. Исках да ви разкажа за руската форма на носталгия - за онова душевно състояние, типично за нашата нация, което поглъща нас, руснаците, когато сме далеч от родината си. В това видях - ако искате - моя патриотичен дълг, както аз самият го чувствам и разбирам. Исках да говоря за съдбоносната връзка на руснаците с техните национални корени, с тяхното минало и тяхната култура, тяхната земя, приятели и роднини, за онази дълбока връзка, от която те не могат да се отрекат цял живот - навсякъде, където съдбата ги е хвърлила ... ".

Тарковски за филма Носталгия.

Както Тарковски пише в „Запечатаното време“: „Един от най-тъжните признаци на нашето време е, според мен, фактът, че обикновеният човек днес е напълно откъснат от всичко, което е свързано с мисленето за красивото и вечното. културата - цивилизацията на протези - осакатява душите, като все повече прегражда пътя на хората към основните въпроси на тяхното съществуване, към съзнателното пресъздаване на себе си като духовни същества. " Тарковски смята за основна задача на изкуството да разреши духовната криза, която цари в съвременния свят.

Руският писател Андрей Горчаков идва в Италия в търсене на биографични следи от крепостния музикант Павел Сосновски, който някога е посещавал тези места. Търсенето на признаци на емиграционните дни от живота на музиканта - това е, което свързва Горчаков с преводачката Югения, която безпомощно се опитва да разбере причината за меланхолията на руски приятел чрез том с поезия на Арсений Тарковски. Скоро Горчаков започва да осъзнава, че историята на музиканта е отчасти негова собствена история: в Италия той се чувства непознат, но вече не може да се върне у дома. Героят е обзет от болезнено изтръпване, носталгията се превръща в болест ...

Цитати от филма Носталгия

1 + 1 = 1
Една капка ... после друга ... образуват една голяма капка.

- Никога не забравяйте това, което Той й каза.
- Кой е той? И тя?
- Света Екатерина.
- И така, какво каза Бог на света Екатерина?
„Ти не си това, което си. Аз съм този, който е.

- Господи, виж как тя се моли! Защо не й кажете нищо?
- И представете си какво би се случило, ако тя чуе гласа Ми?
- Е, поне да я разбере, че сте!
- Винаги я уведомявам. Само тя не забелязва.

Гласът на какъв прародител говори в мен? Не мога да примиря мислите си с тялото си. Ето защо не винаги мога да бъда същата. В един миг мога да усетя безкраен брой явления ... Истинското зло на нашето време е, че вече не са останали велики учители. Трябва да слушаме гласове, които само изглеждат безполезни. Ние се нуждаем от нашите мозъци, замърсени от канализацията, училищните съчетания, застраховките, за да реагираме отново на жуженето на насекоми. Необходимо е нашите очи, уши, всички да се храним с това, което се крие в началото на великата мечта. Някой трябва да възкликне, че ще изградим пирамиди. Няма значение дали не ги изградим по-късно. Желанието трябва да се събуди. Трябва да опънем душата си във всички посоки, сякаш е платно, опънато до безкрайност. Ако искате животът да не спира, трябва да си вземем ръцете, да се смесим помежду си, всички така наречени болни и всички така наречени здрави. Ей здрави, какво значи здравето ти? .. Кой се нуждае от свобода, ако нямаш смелостта да ни погледнеш в очите. Само така наречените здрави хора са довели света до ръба на катастрофата. Очите на цялото човечество са насочени към водовъртежа, в който предстои да бъдем привлечени ... Човече, чуй ме! Във вас има вода, огън и пепел. И кости в пепел. Кости и пепел. Къде се намирам? Ако не съм в реалността и не съм във въображението си? .. Сключвам нов пакт със света. Нека слънцето да грее през нощта и сняг да пада през август. Голямото е краткотрайно, само малкото има продължение. Хората трябва да се върнат към единството, а не да остават несвързани. Достатъчно е да се вгледате внимателно в природата, за да разберете, че животът е прост и просто трябва да се върнете там, където сте тръгнали по грешен път. Трябва да се върнете към произхода на живота и да се опитате да не замъглявате водите. Що за свят е това, ако един луд ти вика, че трябва да се срамуваш от себе си! ..

Знаете ли известни любовни истории? Класически? Без целувки. Без целувки. Е, изобщо нищо. Чиста любов. Ето защо тя е страхотна. Неизразените чувства никога не се забравят

Поезията не може да бъде преведена. Изкуството е непреводимо.

Никой не знае какво е лудост. Пречат на всички, неудобно им е. Не искаме да ги разбираме. Те са чудовищно сами. Но съм сигурен, че лудите са по-близо до истината.

Има такава история: един човек спасява друг от огромна дълбока локва. Спасява с риск за собствения си живот. И така двамата лежат на ръба на тази локва, дишайки тежко: уморени. Накрая спасеният пита: ти какво си ?! - Като например? Спасих те! - Глупак! Живея там! ... Живея там ... Обиден.

Благодаря за интересното предложение и за чудесното представяне!
Казват, че ако Достоевски е майстор на психологическия роман, то Тарковски е ненадминат майстор на психологическото кино.
Няколко пъти съм гледала филма "Носталгия" и всеки път ми се струва, че гледам нов филм. В него няма класически сюжет - всичко е емоция, мисъл, метафора, иносказание. Всичко е обвито в мрак, пропито във влага, пронизано от мека тъга, мистично, сюрреалистично, велико! Едновременно и тайнствено, фантасмагорично, и болезнено автобиографично, и пределно изчистено като идея, и профетично. Впечатляват многото смисли и корелации, в които встъпват огънят и водата в този филм - във физически, теологичен и философски план, както и множеството образи на носталгията, многото пластове тъга. Неслучайно наричат Тарковски гений - всяка сцена е толкова наситена - велик!
Мисля обаче, че възприемането на този филм изисква известен опит и определено степен на зрялост. На мене лично всеки път ми е мъчително да стигна до финалните сцени, потиска ме това мрачно чувство на бездомност и невъзвратимост, това опоетизиране на калта, в която се превръща всяко минало, както и противопоставянето на минало и настояще, на Русия като "ностос"и Италия като "алгос" във възрожденския смисъл на думата "носталгия". Вдъхновява ме обаче човеколюбието, вярата, преклонението пред малките, изначалните неща, които единствено осмислят живота ни и дават отговор на въпросите за това кои сме, откъде идваме, къде отиваме, защо сме на този свят, както и идеята, че всеки пренася своята искрица огън през света и от него зависи как ще я опази през съблазните на живота, къде и на кого ще остави тази божествена своя искра.
Много хубав постинг! Поздравления, Ати!

Вени, благодаря, за верния и аналитичен коментар!