Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.05 14:07 - Кой как я нареди
Автор: tota Категория: Лични дневници   
Прочетен: 502 Коментари: 4 Гласове:
11


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                                                  Кой как я нареди

 На 2 октомври 1975 г. с още около 200 софиянци се събрахме на централната гара, всичките призовани по пощата, за да отслужим военната служба в редовете на БНА. Среднистите ги очакваха две години плюс „задръжката” (от 2-3 месеца), висшистите – година и половина служба. Всичките бяхме една разноцветна банда от голи глави, остригани ден-два предварително според нареждането в призовките.

Първо с влака до Пловдив, а от гарата там с 5-6 автобуса „Чавдар” потеглихме в неизвестна за нас посока.

Никой от нас нямаше дори бледа представа накъде ни откарват, но лека-полека по наименованието на отделни селища се ориентирахме, че ни карат в посока Родопите. След няколкочасово люшкане, лашкане и незадоволено любопитство автобусите ни стовариха във военното поделение в Крумовград.

Там ни строиха в нестройна редица на учебния плац и командирът с гръмовен глас се разпореди всеки от нас, който носи в багажа си алкохол, да го извади незабавно от „дисагите” и да го остави на два метра отпред на редицата ни.

Двама стари войници с ръчна количка откараха забранената течност в разнородни шишета на края на плаца, където други две „стари пушки” удряха здраво с двете си ръце шишетата едно в друго, за да се счупят и да напълнят няколко черни варела с боклука от тях. (По-късно разбрахме, че „старите” успели да симулират съвестно изпълнение на поставената бойна задача пред очите на старшина - надзирател, като спасили поне половината от бутилките да паднат недотрошени във варелите. В полунощ провели допълнителна акция, за да извадят всичко здраво от там и така се запасили с безплатна пиячка поне до зимата).

Облякохме след това работни войнишки дрехи със знак на артилеристи, зачислиха ни и по един кат парадни дрехи, нахранихме се в обширната столова, а по-късно преспахме през този съдбоносен ден, в който всеки от нас загуби своята свобода.

На сутринта след закуска командирът прочете пред всички ни тридесет до четиридесет имена, между които и моето име. Разбрахме, че ни откарват да служим в Ивайловград. Затънтено малко градче с две поделения – граничари и артилеристи.

Потеглихме с рейс незабавно през диви чукари и неугледни малки селца с по няколко къщи и къшли, докато стигнем до „лобното място” – Ивайловград.

Добре, че в името има думата „град”, иначе на човек е невъзможно да си представи, че няколко къщи покрай площада от мрамор носят класификация и квалификация „град”.

И така кръгли 70 дни карах „уставна служба” на новобранец в поделението в Ивайловград. Сутрешна физзарядка, закуска в столовата, учебни занятия, строева и боева подготовка по цял ден.

„Старите пушки” от ротата често се престараваха при забавленията си с новобранците. Умираха от желание да ги унижават и мачкат. Караха ни да мерим с кибритена клечка спалното помещение, дълго поне 30 метра; да „плуваме” в стил делфин „над” и „под” леглата до пълно отмаляване.

Голяма гавра си беше и „бръснене” на портрет на бунтовник, когото всички наричаха „попа”. Вземаш четката с пяна, виртуално „насапунисваш попа” и после виртуално го бръснеш с бръсначката. Комисия от трима стари войници дава оценка на твоето „бръснене” след това. Гледат, обмислят и накрая отсичат: „Отлично обръснат поп” – заявява един от комисията; „Много калпаво бръснене” – оценяват другите двама. И новобранецът трябва да продължи отново да сапунисва и бръсне, докато идиотското забавление не омръзне на всички.

Запомнил съм няколко имена на стари войници, които бяха обезумели от военната служба и по 18-19 месеца бяха служили в поделението без полагащия им се домашен отпуск. Бяха направо загубили човешките си черти. Казармата „не прощава” на никого.

Ефрейтор Иван Вакарелийски от Ихтиман, „прав като бор” и с височина не повече от 1.60, караше всички новобранци да „уважават старата пушка” и при всяко преминаване покрай него да приклякват до неговата височина.

Всевъзможните извращения след занятията в пълно бойно снаряжение и противогаз на главата бяха невинна шега в сравнение с тормоза по време на самите занятия. Особено изобретателен в тях бе ефрейтор Григор Алонцов Григоров от с. Белозем, Пловдивско. Там всички са католици и се престарават повече и от папата.

Строява ни двайсетина човека пред дълга дълбока локва, образувана от дъжда в калната нива. Носим раници, пушки, шансов инструмент на кръста, противогаз на главата и едва дишаме от умора след петкилометров преход през разораните кални ниви.

„Атом отпред”, дава командата си Алонцо и всички сме длъжни да направим кръгом и да се хвърлим сред локвата, за да се спасим от обявеното атомно заразяване.

Следват „Атом отляво”, „Атом отдясно”, „Атом отзад”, докато ни изкара от калния гьол доста по-мръсни от диви прасета.

Всичко това бяхме длъжни да преживеем по няколко пъти седмично, особено ако Алонцо имаше на някого зъб.

Съответно след тези гаври следваше да приведем в пълен ред дрехи, оръжие, цялото снаряжение, и то за безмилостно късо време. Имаше от новобранците един шушумига с името Бакърджиев, който заплащаше с пари на баща си, за да не го тормозят.

Спасението за мен дойде от Димитър Сендов, волнонаемен строителен техник към щаба на Хасковската дивизия. Тъй като военната проектантска организация „ПРОНО” в София нямаше достатъчно капацитет да се справя с всички проектантски задачи на територията на родината, Сендов бе убедил командирите в щаба да бъде създадена собствена проектантска група за нуждите на Втора дивизия. Бяха му дали и пълномощия за това. Отзоваха ме в Хасково и ме изпратиха да пътувам натам само с парадната униформа. Автомата го отчислиха и бях щастлив, че ме връщат в окръжен град от Родината.

И така, някъде в началото на декември преди 45 години, в едно високо, мрачно и неугледно помещение под централната стълба на щаба, се събрахме един старшина-школник – ел. инженер Д. Димитров от Белоградчик, и трима редници – арх. Кирил Гунев, инж. Радко Начев – софиянци, както и аз – строителен инженер с диагнозата самоковец.

Бях завършил преди година Висшия инженерно-строителен институт в София и работил усърдно 12 месеца в строителния отдел на КИПП „Заводпроект”.

Бях „старо куче” и единствен от групата с проектантски опит между останалите колеги. Започнахме много успешно и така продължихме до края (март 1977 г.)

Митко Сендов, лека му пръст на този свестен и умен мъж, ни спускаше проектантски задачи и ние ги изпълнявахме незабавно; щастливи, че си работим, всеки от нас по професията, макар и за лев и петдесет войнишка заплата на месец.

Останалите войници от щаба караха уставна служба и набиваха крак по плаца, даваха караул, бяха шофьори, артелчици и слугинаж на многобройните офицери от щаба.

Сендов беше издействал никой да не ни закача за нищо и имахме на разположение само парадните униформи.

Останалите войници скачаха още в 5.30 часа за оправяне на леглата, сутрешен тоалет, физзарядка и маршировка преди закуска по плаца. Ринеха сняг зимно време, метяха плаца през есента.

Ние си спяхме в леглата до седем и трийсет, в просъница чувахме „бойните действия” на останалите колеги, за тях ние бяхме „скатавки”.

Към 7.30 се вдигахме за закуска, нестройно влачейки се в индийска нишка към столовата след ротата. Към нас всички войници – стари и млади, се отнасяха с уважение, имахме собствен статут. Наричаха ни „инжелерите” и „агентите на Сендов”!

Офицерите в щаба, някои от тях наши връстници, се държаха с нас дружелюбно и се обръщаха, щом се наложи, с обръщението „другарю редник”.

Спомням си, че проектирахме 27 обекта из различните поделения за нашата 16-месечна проектантска служба към щаба. По това време се строеше много – битови помещения за войниците, учебни корпуси, вишки, складови помещения, гаражи за военната техника. Проектирахме всичко в работна фаза и проектът веднага се изпълняваше.

Освен проектант на строителна и сметна част, бях и технически ръководител на много наши проекти. Давах строителна линия, правех шнурово скеле, ръководех цялата строителна техника при сглобяването на много панелни сгради. За една от тях бях командирован за седмица в местност под връх Качулка край Крумовград.

Някой път се налагаше да работим по 15 часа на ден. Контролирах заварчици и монтажници, зорко бдях да не стане нещастен случай при изпълнението на строително-монтажните работи от придадените към мен напълно неопитни войници – строители. На полигона край с. Корен сглобихме панелната вишка, от която генералите да наблюдават стрелбите, само за два дни.

Благодаря на Бога и на Съдбата, че още на 25-26 години станах „дялан камък” в моята професия. Близо до Хасково се наложи да ръководя технически повече от 200 войници – строителни работници, докато „вдигнем” няколко декара метални хангари за военната техника.

Само веднъж, някъде в началото на лятото през 1976 г., нашето ежедневие бе помрачено нелепо от непредвидим за нас и Митко Сендов инцидент. Една сутрин към шест без петнадесет в стаята ни нахълта непознат за нас офицер със свирепо изражение на лицето. Това бе подполковник Костов, новоназначен щабен офицер по политическата част – ЗКПЧ. Разярен, той ни изкара на физзарядка и ни раздаде по 5 дни арест на човек, общо 15 дни (старшина-школник Митака се бе вече уволнил). Костов бе офицер с манталитета на старшина.

Предложих на Кирчо и Радко да теглим жребий кой пръв от нас да влезе в ареста, но те отказаха, беше ги страх. Отидох до ротата, в помещенията до нас, където войник ме острига до кожа (нула номер) и се явих в комендантството в центъра на града с главен началник подполковник Некезов. Взеха ми там колана (за да не се обеся с него), както е според правилника, и се озовах в килия с циментов под и два дървени нара. Вечерта плиснаха две кофи вода на пода, за да не мърда никой от неудобните нарове, всеки със степан студен дюшек; тънко старо одеяло служеше за завивка, спеше се „целоварка”.

Колега по участ се оказа едно цигане на 20 години от Пазарджишко, което избягало от „Кеча”, за да се види с жена си - бременна в деветия месец. Завалията хълца през цялата нощ, защото за самоотлъчване го грозеше година затвор и съответно удължаване на военната служба. Иначе му оставаха само три месеца още, ако не бе сторил тази глупост – да бяга.

Летните горещини в Хасково бяха настъпили и спах на хлад като младенец, с отделни събуждания от хлипането на моя комшия. Какво е станало с него после никога не разбрах.

На сутринта ни изкараха за закуска и там много радушно се запознахме със старшината, който отговаряше за ареста. Казваше се Мишолковски и бе широко скроен мъж, като бащата на космонавтиката, великия Циолковски. Бил чувал за нас, проектантите в щаба, и се чудеше на акъла на подполковника Костов, когото обяви за голям натегач.

Сприятелихме се с Мишолковски веднага, той се зарадва на компания със софиянец-висшист и ми донесе обратно колана. Отидохме на сладкарница, където почерпи с боза и отлично приготвена баклавичка. За половин час научих всичко за него. От там ме отведе на кино, където гледахме филма „Клуд” с Джейн Фонда. Във филма, типично американска глупост, тя играе роля на „колгърл” (момиче за повикване по телефона) и запознава зрителя с новостите и тънкостите на тоз занаят. Беше невероятна мацка на тогавашните години. Облажихме си очите със старшина Мишолковски и се сприятелихме до такава степен, че той ме попита дали желая да ме ожени за дъщеря си. Двайсетгодишна девойка, хубава и добричка, била точно за мен. Щели сме двамата да се обикнем от пръв поглед.

Благодарих му на Мишолковски за милото предложение и му съобщих, че вече съм женен и то с щерка на две години. А дъщеря му, щом е млада и хубава, лесно ще си намери мъж…

Мишолковски бе към петдесетте, извънредно приятен човек. Помня случка, преживяна от него като млад старшина.

Получил заповед да откара провинил се войник от ареста към комендантството в Хасково до дисциплинарната рота, отдалечена на 100 км от там. Предупредили го предварително да държи зорко под око арестанта, защото бил завършен алкохолик и рецидивист. Тръгнали на път рано и старшината отвел арестанта в ресторанта на гарата, за да закусят с топла шкембе чорба.

Хапват чорбите и се качват в отделно купе на влака. Там Мишолковски видял, че войникът се люшка, заваля думите – отново е пиян. С една ръка го хванал за гушата, а другата, свита в юмрук, размахал пред пиянската физиономия. Пияндето направило пълни признания.

Бил се добре познавал с келнера и му намигнал два пъти. Оня му сипал две големи чаши мастика в поднесената шкембе чорба и така надхитрили старшината…

„Добре, че за два часа това момче успя да изтрезнее отново, иначе щях да пострадам и аз” – завърши разказа си симпатягата Мишолковски.

Върнахме се в ареста след киното и там подполковник Некезов ми заяви, че арестът е прекратен по заповед на командира на дивизията, да се прибирам обратно в щаба и да продължа с проектантските си задачи. Повече Костов не се вестна към нас, за да ни нарушава идилията, а Гунев и Начев излязоха късметлии – нито ги остригаха до кожа, нито лежаха в ареста.

Запомнил съм Хасково с добро, в Хаскьой се живееше щастливо. Там хората се придържат към няколко прости житейски истини и са доволни от себе си:

„Работата не е заек, за да избяга; от много работа се става гърбав”.

„Понеделник – пазарен ден,

вторник – ще се фиркаме (разхождаме) по Кенана,

сряда – ще се фиркаме по Ямача,

четвъртък – несвъртък,

петък – разпети петък, не се работи,

събта – рабта няма (по хасковски),

неделя – ден за почивка”.

А в понеделник всичко започва отново…

 

„Кой как я нареди, кой как я нареди” – често повтаряше тази мъдрост пред нас архитект Кирил Николов Гунев, в бяла престилка, изцапана с туш по ръкава, където разписваше рапидографите си. С кръгли цайси, черни мустачки и хитра усмивка, той бе успял да завърши архитектура във Ваймар от тогавашното ГеДеРе, ползвайки връзките на майка си – пианистка, хореограф и човек на изкуството. Адски пробивна дама, а щом се наложи – „другарка”.

Тя бе връзкарка отгоре до долу, а той – послушно синче на мама. Единият дядо на Киро преди 9 септември изкарал мандат като кмет на София, а другият, на когото носеше и трите имена - бивш министър на финансите по царско време (репресиран доволно по-късно от народната власт).

„Кондоферец, трябва да надминаваш другите на завойчето, ако искаш да успееш в живота” – бе следваща негова мъдрост. - И не забравяй – кой как я нареди.“

Сендов разписваше нашите книжки в събота за войнишки отпуск и всеки от нас запрашваше по трасето до понеделник, накъдето му се наложи…

За сметка на таз привилегия през седмицата работехме здраво. Знаехме за какво сме там и внимавахме много да не се забъркаме в някоя „чужда територия”.

На етажа над нас работеха като машинописки и деловодителки няколко хубави хасковлийки. Почтително ги поздравявахме, щом някъде се засечем с тях… и дотук. Дори и ергените между нас – Радко и Киро, избягваха всякакъв словесен контакт. Всяко нагазване в чужда територия води до „компликации и репарации” рано или късно. Кесаревото – кесарю.

…Една неделя със законно разписана отпуска в джоба се разхождам надлъж и нашир из Димитровград. Не, че има какво да се види там, но да разгледам и „да изплакна очите”.

На връщане на автогарата виждам позната мома от щаба, плътно прегърната с момък-левент. То не бяха прегръдки, целувки, увисване на врата му с кръшното си телце. Доколкото знаех, тя вече бе омъжена за офицер от щаба, но на автогарата се „натискаше” с друг.

Стана ми неудобно и се прикрих сред тълпата, за да не ме забележи, и седнах на задна седалка в рейса за Хасково.

Момъкът вися на степенката на предната врата до последно, нацелува я здраво на изпроводяк, а шофьорът чакаше търпеливо две-три минути. Накрая потеглихме, тя седна отпред в полупразния рейс и не можа да ме види.

След по-малко от час пристигаме на автогарата в Хасково. А там я чака мъжът й с букет цветя. Отново от нейна страна – демонстрация на възвишена любов. Нагледах се пак на дълги целувки, прегръдки; програмата на изпращането в Димитровград – пак отначало…

Любвеобилна девойка, която ще има какво да си спомня на стари години. Дай Боже всекиму!

 Пръв от нашата група успя „да я нареди” Радко. По това време шеф на техническата част (ЗКТЧ) на дивизията бе полковник Стоянов. Синът му през есента на 1976-а бе приет за студент в София. Радко даде собствената си стая под наем на сина на полковника, докато дойде редът му за общежитие. И така стана хазяин за кратко на висшестоящия си началник. Вече рядко започнахме да виждаме Радко в нашата стая, защото започна да получава отпуск след отпуск и до края на службата бе по-често „цивилка” в София, отколкото участник в нашето проектантско бюро. Бе започнал проект на стоманена вишка с гигантски размери, който дори не успя да завърши до своето уволнение. След уволнението повече нищо не чух за него. Как я е наредил Радко – нямам представа.

Не видях никога Гунев да си даде зор. Беше цар на правене на кафе и назидателно ме поучаваше: „Кондоферски, не изнасилвай нещата, карай я леката, гледай си кефа. Нещата сами се нареждат…”

Като се уволнихме, си останахме неразделни приятели в София и работихме „частпром” – 5-6 години заедно.

Уредих го на работа на две места едно подир друго, познавахме се добре с директорите. И там Гунди я караше „леката”, никога не си „даде зор”!

Той се ожени за д-р Румяна Велкова от Велико Търново, която работи година време в отделението на д-р Стамен Колев в самоковската болница. Накрая им станах кум за сватбата през лятото на 1981 г.

Как я нареди по-натам архитектчето Гунев?

Вече ви споменах, че майка му бе много пробивна жена и със стабилни връзки навсякъде. Накрая тя стигна до „Комише опер” в Берлин и стана близка с немски министри, посланици и ченгета от ЩАЗИ. Беше и още много хубава, някъде след петдесетте.

Тя успя да организира перфектно бягство на Запад за себе си, сина си, снахата и дъщерята. От ГеДеРе и България всички в един ден през март 1982 г. Не само да организира, но и да финансира със собствени средства цялото крими. Накрая всички се събраха в Мелбърн, от другата страна на земното кълбо, при загниващия и загиващ капитализъм.

Румяна Гунева, адски упорито и способно момиче, започна отново да следва медицина, защото не признаха българската й диплома. Завърши за психиатър и вече 30-35 години успешно работи като такава. Тя стана моторът на семейство Гуневи. До ден днешен работи в прочута болница в Мелбърн, щата Виктория.

Гедерейската Кирчова диплома я признаха, но той никога и никъде не си даде зор чак до пенсия. Имаш ли си ракета-носител, защо да си даваш зор?! Нещата сами се нареждат и кой как я нареди в недоразумението, наречено човешки живот.

Кирчо гони седемдесетте и няма дори един бял косъм върху главата си. Гмурка се още сред дивните красоти на Големия Бариерен Риф (Great Barrier Reef), крепи се върху сърф отлично и не иска да чуе дори дума за българи и България. Гушка си я австралийската пенсия, изкарана с минимални усилия след кратък престой по много работни места, води се мъж на жена си и разполага с четиридесет хиляди километра безлюдни плажове.

Кой как я нареди – видях още доста примери през живота си. Все по-често си спомням за премъдростите на архитект Гунев…

Тъстът и тъщата на близък приятел също добре я наредиха. Имаха усет, имаха нюх, здрави нерви, дебела кожа. И двамата - бивши директори от Кремиковци, верни на БКП комунисти, веднага щом стана „промяната”, разпродадоха туйцък-онуйцък по София и провинцията и си закупиха на доста прилична цена двустаен апартамент във Виена. Регистрираха се адресно там и с търпение и няколкомесечно постоянство успяха да си докарат австрийски пенсийки. Е, наистина минимални австрийски пенсийки, но напълно прилични за пенсионер във Виена, особено щом разполагаш със собствено жилище. Две по деветстотин прави общо хиляда и осемстотин евро на месец. Четиринадесет пъти в годината, включая Великден и Коледа.

Без нито ден трудов стаж в Австрия, без да са внесли дори едно евро в данъчната, пенсионната, здравната и всякакви други социални системи в страната на Моцарт и канцлер Курц. „Хей, живот, здравей, здравей” – се пее в известната песен.

Така минаваш на завойчето с младежка дързост и плам, с партийна насоченост и социалистическо дръзновение, около 2 милиона български и 3 милиона австрийски пенсионери, бъхтали се по 4 десетилетия в родините си с уставен труд. Така се сбъдва и великата партийна повеля: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Както Джордж Оруел писа: „Всички сме равни, а някои от нас още по-равни“…

С труд и постоянство всичко се постига. Във Виена е скъпо, но с минималната пенсия може да се живее по-добре, отколкото с максималната в България. За двама души четвърт век – прави над шестотин и тридесет хиляди евро приходи на доблестното семейство, сега безпартийно.

А когато тамошната здравна система прави всичко възможно за удължаване на животеца ти, защо да не бъдеш доволен от себе си?!

 …Мой връстник и добър познат от 30 години остана преди повече от десетилетие вдовец. Живееха си добре с жена му, но тя заболя от коварна болест и медицината бе безсилна да й помогне.

Две-три години по-късно той си намери нова другарка в живота, без да се женят с нея. Две години по-стара от него, руска еврейка. Образована дама, от тези, които всичко разбират и умеят да се оправят оптимално в живота.

Тази чаровна госпожа, която вече прескочи седем десетилетия, се насочи в посока Германия по понятни причини.

Хем е еврейка, хем е рускиня.

На германеца му набиват в канчето още от бебе за историческата вина на Германия спрямо цял свят, а най-много пред Израел и евреите по света.

Тази вина е вечна и давност при нея няма.

Подаде „момичето” добре премислена и обоснована заявка за заселване в Мюнхен. А чиновниците друга работа нямат и откликнаха незабавно, с голяма грижа и уважение по неин адрес. Разбира се, върху гърба на немските данъкоплатци.

Получи тя социално двустайно жилище и пълна социална издръжка без, естествено, да посочи пред властите данни за своето движимо и недвижимо имущество. А това са два апартамента в Санкт Петербург, които дава под наем, и два апартамента на Слънчев бряг, къмпинг „Влас”, за лично ползване през лятото.

(Синът й живее в САЩ, печели отлично като компютърен специалист, но него за нищо не го закача.)

Взима си „взятката” всеки месец с чиста съвест и добро настроение тази госпожа и пътешестват по света с широко отворени очи и уши…

И на теория, и на практика всеки евреин е добре дошъл на софрата в Германия, има за всички - всичко.

Понастоящем изкарва свидетелство за инвалидност (понеже накуцва с единия крак и услужлив лекар ще даде подходящата диагноза) и в най-скоро време ще извади тапия за болногледач на своя другар в живота. Общината на драго сърце ще отпусне възнаграждение на партньора, за този подвиг в мирно време.

Със съответните здравни осигуровки и други тривиални подробности…

Лоши били германците, много хора им имат зъб.

Никак не са лоши, ами обслужват на драго сърце своята историческа вина.

Стига само да знаеш как да преминеш завойчето. Българският народ се е произнесъл по този казус: „Не е луд този, който яде зелника; луд е този, който му го дава…”

 Друг един българин, мой връстник и съгражданин, също така цял живот се старае да я нареди. По професия журналист и още малко ще ги докара пет десетилетия трудов стаж. Отдавна е влязъл в „Гинес” като безброй свои български братя и сестри и то без да съзнава това…

Ако не се бе блъскал като „вода в бряг” половин век досега и нямаше дори ден трудов стаж, щеше да вземе социалната пенсия за навършени години по ПЕТ лева на ден.

След повишението на пенсията от юли тази година (начало на вирусните войни срещу човечеството) този добър приятел ще взема по ОСЕМ лева и 6 стотинки на ден. С жена си, на същото дередже, получават общо 16 лева и 12 стотинки на ден от пенсионната ни система, която денонощно мисли за вас, дами и господа, другарки и другари!

…И нека да продължим да вярваме в задгробния живот…

С труд и постоянство всичко се постига!

Няма друга държава на света, където да чуеш нашенската поговорка, която направо замайва акълеца: „Залудо работи, залудо не стой!”

Послепис: Авторът гарантира под клетва и доблестна честна дума за истинността на това повествование. За справка – издателство „Приятел”.

Всички герои са реални лица между 65-т и 87-годишна възраст.

Живеят така, кой как я е наредил.

Александър Кондоферски  "Милувките на живота" 2021












Гласувай:
11
0



1. morskipesni - Не облажавай никого, преди да му видиш края.
13.05 14:15
Стара мъдрост.
цитирай
2. tota - Стара мъдрост. Да, така е. Вярна е ...
13.05 15:43
morskipesni написа:
Стара мъдрост.

Да, така е. Вярна е тази мъдрост. Но в споделеното в разказа, ударението е постовено повече на обствоятелствата или т.н. "вратички" от които се възползват някои и провират през тях. Мислят, че по този начин правят живота си по лек. Но...има но, никой не зная как ще свърши всичко това.
цитирай
3. stela50 - Винаги е имало предизвикателства и трудности
19.05 14:15
във воената служба, злоупотреба с власт и недостойни постъпки,
дребни душици, които успяват да намерят леки и меки местенца...
хитреци, за които няма затворени врати... Да... не всичко свършва
така, както е планувано. За жалост много от тях успяват.
Александър Кондоферски "Милувките на живота" - може би
заслужава да се прочете...
Поздрави!
цитирай
4. tota - във воената служба, злоупотреба с ...
19.05 20:47
stela50 написа:
във воената служба, злоупотреба с власт и недостойни постъпки,
дребни душици, които успяват да намерят леки и меки местенца...
хитреци, за които няма затворени врати... Да... не всичко свършва
така, както е планувано. За жалост много от тях успяват.
Александър Кондоферски "Милувките на живота" - може би
заслужава да се прочете...
Поздрави!

Благодаря, Танечка!Тъй върви светът, откакто свят светува. Обстоятелствата и личностните качества са предпостви за нареждато в живота. "Милувките на живот" ще имаш възможност да прочетеш! Поздрави!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tota
Категория: Лични дневници
Прочетен: 10094448
Постинги: 1275
Коментари: 16676
Гласове: 64738
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930