Изречение с подлог и сказуемо

 „Жените винаги мислят равнинно“, обичаше да казва навремето Ице Мръвката, когато идеше реч за жена помежду ни. Беше много начетен и със завиден житейски опит. По настояване на леля му, учителката Екатерина Мървева, бе взел наведнъж два класа в една година и минаваше за вундеркинд.

Веднага се съгласявах с него, защото беше с цяла година по-стар от мен и разбираше от жени. По това време жените от нашия пети клас не обръщаха никакво внимание на момчетата и това потвърждаваше прозрението на Христо Мървев.

Много обичах да ходя на гости на Мръвката. Играехме шах до припадък. Всеки от нас с променлив успех. Нареждах фигурите и той ми казва например: „Аз съм с черните тагми, ти си с белите европейци. Играй!“

Зимно време носех и ските с мен. В празното място до тях няколко самосвала бяха изсипали своя товар. От могилата, три-четири метра висока, която всички наричаха „Вампирчето“ (с ударението на „е“ – по самоковски), се спускахме със ски и шейни, докато отмалеем.

Златни години бяха тогава. Безгрижни! Имаше приказка: „Тате носи, мама меси, да живей труда!“

Повече от половин век измина от тези благословени години в прогимназията на училище „Отец Паисий“ и много вода изтече в Искъро – кога бистра, кога мътна… Някои случки от тези времена си спомням ясно и днес.

…По литература дойде нова преподавателка, само десетина-дванайсет години по-стара от нас. Млада учителка, но много способна и строга. Изискваше по предмета си. Родом от град Попово, бе на квартира близо до нашата къща на ул. „Авксентий Велешки“. Казваше се Иванка Въртоломеева и се хареса на всеки в класа ни. Беше завършила българска филология в Софийския университет.

Дори последните по успех – мързеливците, решиха да понаучат нещо. Тя преподаваше интересно, разказваше случки от своето следване. Четеше ни стихотворения от неизвестни за нас български поети, чиито имена ги нямаше в нито един учебник. Явно не са били подходящи на тогавашната партийна линия. Като Емануил Попдимитров например…

Пишеше стихотворения и тя самата. Запомнил съм от тогава едно четиристишие:

„…Сред полето от много години

се сивее самотен кантон,

очаква той влака да мине,

да чуе машинния стон…“

Помня една случка в час с наш съученик, който за жалост е вече покойник. Сменям му името по понятни причини и да почива в мир.

Другарката ни от Попово търпеливо ни обучаваше как да четем художествена литература. Не жалеше време и труд за това. Вдигна и Данчо веднъж да прочете стихотворението „Юноша“ от Христо Смирненски.

…След една-две минути мълчание и няколко срамежливи усмивки Данчо се престрашава, отваря уста и започва: „Юноша“ - с ударението на „о“. И след това – равно, носово, монотонно, с гробовен глас…

- Некадърник! Седни си – подскача от стола другарката Въртоломеева и започва самата тя, с чувство:

„Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора…“

Одухотвореното й лице сияе… живо, възторжено!

Благодаря ви, мила учителко, за всичко прекрасно, което се опитахте да вкарате в нашите главици преди толкова много време… С преклонение и респект ще ви помня, докато съм жив! С обич и светло чувство!

Наближаваше краят на учебната година. Данчо беше изкарал няколко двойки поред и се яви за „поправка“ в последния час от срока. Беше се подготвял две седмици върху целия материал и се изправи храбро, с гръб към черната дъска, като осъден на смърт пред взвода за екзекуция. След десетина минути той не успя да се представи за повече от „Слаб (2)“ по нито един зададен въпрос от учителката.

Тя му подсказваше сама отговорите, но… не успя с нищо да му помогне. Накрая, изпотена от зор и зачервена от положените усилия, му заяви:

- Връщаме се в четвърти клас! Искам да ми съставиш едно собствено просто съставно изречение, само с подлог и сказуемо.

Данчо въздъхна с облекчение, а и ние с него. На всички ни стана ясно, че „вече си знаеше“.

Отвори уста, усмихна се и се изчерви свенливо:

- Кажи бе, Данчо – с нежен, подкупващ гласец, проговори учителката Иванка Въртоломеева.

- Овчарят оре! – се престраши най-после Данчо и се запъти към своя чин.

…Така някога Данчо изкара заслужено тройка по литература и премина в по-горен клас.

Александър Кондоферски Милувките на живота, 2021; 

                                              
               Честит празник на всички бивши и настоящи учители! 

                Носете винаги светлината на този празник в душите си!




           Поклон пред делото на св. св. Кирил и Методий! 
            Поклон пред всички учители, за тяхната       самоотверженост и         всеотдайност в професията!
                                    Бъдете здрави! 

         

https://www/99050-v_rusiq_praznuvaha_24_maj_bez_da_spomenavat_che_kirilicata_idva_ot_bylgariq

Тук се споменава:https://www/holidays/0/0/433/
https://frognews/novini/fona-shpionskite-skandali-ruskata-poslanichka-nas-chestiti-24-mai.html

Чудесен разказ!
Няма да споря доколко „равнинно“ или „пространствено“ е женското мислене, доверявам се и аз на героя разбирач. Колкото до др. Въртоломеева и измъчения изпит, който провежда – о, да, томове мога да напиша и аз:)
Не знам дали името е истинско или съзнателно търсено, но определено е попадение! Защото понякога мисията на учителя е апостолическа / Вартоломей – един от 12-те апостоли/. И ти трябва чудо, за да направиш някого малко по-знаещ и грамотен. Като този Данчо, който за толкова години не е разбрал дори простите неща от живота около себе си – какво прави орачът и какво – овчарят, а трябва да даде пример за просто двусъставно изречение, за подлог и сказуемо.
Нямам апостолически знак в името си, но и аз имах такъв ученик. Казваше се Орхан и в 6 клас не знаеше нищо друго освен да преписва текстове от учебника в тетрадката. Но и това не правеше. Номерът му бе да крещи и да удря по чина с все сила – дотогава, докато учителят издържи. Беше обиколил всички училища в града и околността. Родителите му не искаха да го освидетелстват – добре си бил, от 10-годишен карал каруца! Да, виждала го бях да минава с една белезникава кобила. Ние пък имахме кон и често, като избяга, го откривахме при кобилата.:)
В мига, в който направи връзката, Орхан спря да тропа по чина, отвори тетрадката и започна да преписва. Така до края на годината. Ако не му обърнех внимание, ставаше с учебник в ръка и отиваше пред дъската – изписваше я цялата. И все искаше да му разправям за нашия кон. А конят ни беше великолепен – планински, полудив медил, казваше се Петко. Е, и покрай Петко и глаголи спрягахме, и изречения съставяхме – и завърши. Не го видях повече – след години срещнах баща му, похвали се, че Орхан се оженил в Белгия, говорел английски и френски и работел на компютър:) Точно „Овчарят оре“, че и на три езика:))))
Благодаря ти, мила Ати, за чудесното предложение! Поздравления и за г-н Кондоферски за великолепно разказания спомен! Здрави и успешни майски дни и за двама ви!

В разказа е пресъздадена история, на която почти всички сме ставали свидетели. За съжаление не може всички ученици и не само те, да са еднакви по възможности, мотивация и знания. Не случайно Емилиян Станев в "Черния монах" пише, че няма две листа, които да са еднакви, та камо ли хората. Такава ситуация е трудня най - вече за учителя, той търси нещо малко, за което да се хване, за да не препъне ученика в житейския му път. И аз съм правила такива компромиси и когато са ме питали, защо? Отговорът ми беше, че на другото стъпало ще се препъне, ако продължава по този ночин или търси само вратички, през които да премине. Благодаря за коментара и от автора! Желая ти, прекрасни майски дни и да успеете да се впишете във времето с всички други задачи! Прегръдка, мила Вени!