ПИСМО В БУТИЛКА  Валери Какачев

 

       Със Стамен работим дълги години в една фирма, приятели сме. И двамата сме разведени от години и ходим на море през септември. На един забутан, стар къмпинг. Миналата година, докато хвърляхме въдиците в края на плажа, край скалите, към нас приближи семейство. Момиченцето беше около десетгодишно и внимателно държеше в ръка зелена, стъклена бутилка.

 – Написала е писмо в бутилка. – обясни майката.

 – Някой може да го намери след сто години. – добави детето.

– Възможно е. – съгласи се Стамен.

     Семейството отмина да търси удобно място, откъдето да хвърли бутилката. Вечерта, като си пиехме ракията на тераската пред бунгалото, Стамен неочаквано заяви:

– Ще вземе и аз да пусна една бутилка в морето!

 – И какво ще пишеш? С какъвто се събереш, с такъв ще се разведеш, това ли?

– Не. Ще опиша прехода. Как ни плащаха по едно време с прах за пране вместо с пари, как разпродадоха ведомствените апартаменти за жълти стотинки на свои хора… Ще пиша как директорът и главната счетоводителка приватизираха, а после продадоха фирмата, шефът си купи вила на третия ръкав на Халкидики… На главната счетоводителка дъщеря й сега има къща за гости, а то си е нейна вила… Всичко ще пиша.

– Нали имаш Фейсбук, пиши там.

 – Писмото в бутилката е за историята. След сто години ще го намери някой и ще разбере голата истина за прехода – категоричен бе Стамен.

 – Ще ти трябват сто писма за тази истина. – подкачих го аз.

– Не бутилка, а цяла каса бутилки трябва да хвърлиш в морето.

 – Ще го събера, не бери грижа.

    Цяла нощ Стамен не спа. Какво писа, не знам, аз заспах, а той ме събуди рано сутринта. Държеше зелено шише, натъпкано с листове. Отидохме при скалите и Стамен запрати бутилката сред вълните. Вълните бързо я отнесоха навътре…

    Цял месец майтапих Стамен после с това писмо, а после забравих. Миналата седмица секретарката неочаквано извика Стамен при директора. Шефът също като нас е от дълго време във фирмата. Тарикат момче е, три партии смени и все си е директор. След десет минути секретарката извика и мен. Влязох в кабинета. Стамен беше забил нос в земята, а на голямото бюро на шефа стърчеше зелена бутилка.

– Ти знаеше ли за това писмо в бутилка? – почна ме направо от вратата директорът.

 – Знам – не отрекох аз. Директорът се опря с длани на бюрото и изригна:

– Да отида аз на Канарските острови с дъщерята и зетя и сред вълните да намеря това! Той вдигна високо зеленото шише, сякаш е купата на шампионската лига.

– То е за историята. – понечи да каже Стамен.

– Каква история, бе? Историята я пишат победителите и приватизаторите. Ще ми пишете глупости, че четири пъти била препродавана фирмата. Как била санирана по европейски проект от фирмата на кмета, как Неделчева всяка година имала по два – три месеца измислени болнични, понеже сестра й била лекарка… Всички високоплатени служби били на хора с партийно назначение. И изброявате по имена и постове…. Кой ще се интересува от това след толкова години? Независимата и нехаеща съдебна система? Ами ако това писмо беше попаднало на някой от министерството, щото и те почиват по чужбина… Ами някой журналист ако беше го измъкнал от вълните. Къде отиваме ние?

 Ние със Стамен мълчахме като вкаменени.

 – Писмото го изгорих. – съобщи шефът.

– А бутилката я взимате и я изхвърляте на боклука.

– Разделно ще я изхвърлим. – рекох аз.

– Не ми пука разделно ли, поотделно ли. Напуснете!

Излязохме от кабинета смирено. Стамен ме погледна и каза:

– Това, световният океан, е една локва…

 – Абе, всички са навързани. – рекох аз.

– Абсолютно. – съгласи се Стамен.

 – Язък за историята и за бъдещето!

Валери КАКАЧЕВ

В. Стършел, бр. 43 от  28 октомври 2022 г. Брой 3972 •Година LXXVII •

А събитията бяха от СВЕТОВЕН мащаб.
Нашата икономика беше УМИШЛЕНО УНИЩОЖЕНА от Запада, по всички възможни начини. Основно - чрез отнемане на пазарите, на търговията, и вътрешната, и на банките.
След това "приватизаторите" получиха КОЖАТА на умрелия кон и я продадоха. За завист на дребните хора.

Хубав разказ, алюзия за стеснените граници на свободата и истината. Големият свят се свива до размерите на едно село, а необятният световен океан - до малка локва край селото:) Потомците няма как да узнаят какво е било - дребният мащаб на събитията днес отдалечава романтичните пожелателни 100 години на хилядолетия.
Но пък човешката история познава и други начини за телепортиране на информацията - черната Траянова дупка може не само да поглъща, но и да препраща информация. Стига някой да намери кураж да извика в нея: "Цар Траян има магарешки уши!" Авторът на този фейлетон е сред тези смелчаци!
Благодаря за удоволствието да прочета, мила Ати!
Бъди здрава, с радост в сърцето!
Прегръдка!