Продължение!

 

         Наред с процесите на ислямизация и асимилация , произходът на мюсюлманите в България се обяснява и с процеса на османска колонизация в българските земи, със заселването на небългарско население. Като всеки завоевател и Османската империя се опитала да засели в българските земи свое тюркско население. Това са били преди всичко войскови части, които били в състава на по-големите гарнизони в различните градове на Балканския полуостров. Османската войска обаче е била малобройна и затова в нея са включени помюсюлматчени християни – еничари, които в един момент се оказали основна част от войската, която обаче няма нищо общо с турците и техния азиатски произход. Основна част от заселеното  население на Балканския полуостров тюркско население са били юруците. Тези пастири – скотовъдци са били организирани на полувоенна основа в оджаци / 25 семейства образували един оджак/. Общо за целия Балкански полуостров броят на юруците не надхвърля 40 000 семейства, което било крайно недостатъчно в сравнение  с останалото християнско население. В етническо отношение юруците били разнородни. Една част от тях били турски племена от Мала Азия. Голяма част от тях били татари. В юрушките списъци са зачислени и голям брой от помюсюлманчените местни жители и дори християни. Всичко това показва, че тюркската колонизация на Балканите е малобройна , но в продължение на близо четири века е създадена една мюсюлманска турска среда, която е изиграла определена роля за разпространението на исляма и за асимилацията на част от българското население.

                  Османската част винаги е чувствала липсата на достатъчен брой население, принадлежало към мюсюлманската религия, на което да се опира.. Затова в българските земи в различни времена са били заселвани албанци, татари, черкези и дори власи, които са били християни. С всичко това е била преследвана целта да се разреди българското население, да бъдат намалени неговите съпротивителни сили и оттук по-лесно да бъде държано в покорство.

                 След Освобождението на България през 1877-78 г. всички тези чужденци са напуснали България. Доста по-рано са си отишли юруците. Албанците се завърнали в Албания. Изселила се голяма част от татарите. Черкезите напуснали България до последния човек. За съжаление всички тези хора отвели със себе си и част от помюсюлманченото българско население. В българските земи са останали само мюсюлмани с доказан български произход.

                 Независимо от ислямизацията и степента на езикова асимилация, за държавниците, учените, дипломатите и пътешествениците от 19 век, българският произход на това ислямизирано население е безспорен факт. Още през 30 –те години на 19 век, един английски дипломат съобщава, че в Североизточна България има над 200 000 „ обърнати в исляма българи.”

                  През 1836 -1838 г. френският учен Ами –Буе, след като проучвал в продължение на три години демографските отношение в Османската империя,  достига да извода, че мюсюлманите в българските земи са предимно ислямизирани българи и че по целия Балкански полуостров „ азиатски турци” са само малка част от тези 3,5 до 4 млн. мюсюлмани.

                     През 1854 г. пътешественикът д-р К. Алад съобщава, че в Лудогорието /България/ съществува едно трудолюбиво население, което е от славянски произход и само фесът го прикрива, поради това към броя на българите християни трябва да добави и това българско население макар и немюсюлманско.

                    Още по категоричен е и  австрийският консул в Русе – Емануел фон Рьослер. В доклад до своето външно министерство от 1852 година той пише, че произходът на тукашните „турци” не е от азиатско потекло, че това са потомци на българи, които са ислямизирани.

                     Също така категоричен е и холандският посланик в Цариград – Ф. А. Ван Хал, който в поверителен доклад  на 31.12.1885 г. съобщава, че в Европейска Турция има почти 2 млн. българи, които повече или по-малко са се свързали с османлиите чрез приемане на тяхната религия.

                       През 1861 г. руският вицеконсул Емил Райзер, като описва различни случаи на помюсюлманчване, както и прилаганите по този повод методи, съобщава на руския посланик в Цариград – княз А. Лобанов – Ростовски: „ В миналото в епохи вече много далечни от наши дни, случвало се е особено във високопланинските  райони, цели села да преминават към исляма, за да избегнат изстъпленията и лошите обноски.... И днес въпросните села говорят само български и са запазили всички български навици, само вероизповеданието им е мюсюлманско.

                          През 1876 г. висшият чиновник от турските железници Вилхелм Пресел, пребивавал в Османската империя 20 години, съобщава на пруското министерство, че в резултат на ислямизация и кръстосване сред мюсюлманите в българските земи не може да намери туранска кръв.

                          В светлината на всичко гореказано става ясно, че тази голяма истина за българския произход на преобладаващата част от мюсюлманите в българските земи не е могъл да премълчи и Митхад паша, управител на Дунавския вилает, а по-късно и велик везир. През 1878 г. той пише изрично в едно френско списание: „Трябва да се отбележи, че сред  българите има повече от един милион мюсюлмани. В това число не са включени нито татари, нито черкези. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на Завоеванието и през следващите години. Това са чеда на същата страна, на същата тази раса, произлезли от същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само български.”

                            Асимилацията по време на Османското робство не е еднократен акт, а продължителен процес с много бройни приливи на жестокост и варварство. Има обаче и обстоятелство, което се изразява в нова, че религиозната асимилация може да деформира етническото самосъзнание, но не може да го отмени, да го заличи до край. За огромна част от българите, които са били подложени на асимилация, тя по същество остава в границите на религиозното съзнание и поради това не е могла да заличи българският им народностен корен, техните български нрави, култура и обичаи. В много случаи религиозното обръщане остава привидно, предизвикано от насилията и особеностите на самата ислямска религия. Многобройни исторически, археологически, етнографски и други доказателства дават основание да се говори за „ криптохристиянство”, тайно сред българите, ислямизирани по време на османско иго, като проява на съхранено народностно самосъзнание. Ислямизираното и подложено на народностна асимилация българско население съхранява и предава от поколение на поколение символи на старата християнска религия – икони, кръстове, кандила, стари български книги и т. н.

                     В навечерието на Освобождението /1878 г./ в българските земи живеели около 1 800 000 мюсюлмани с доказан български произход. От тях 2/3, т. е. около 1,2 млн. души говорели турски език, а 1/3 т.е. около 600 000 говорели български език. Турски език говорело населението на Източните Родопи, Тракия и Североизточна България. По време на руско-турската освободителна война и след нея е имало значително движение на това население като изселване и завръщане в земите на България. В крайна сметка в пределите на Княжество България са останали да живеят около 850 000 българи мюсюлмани. Една голяма част от тях са говорели български език.

                   По силата на чл. 5 от Берлинския договор /1878/   Османската империя се счита за закрилник на мюсюлманите в България, а султанът – техен духовен водач /халиф/ .  Това става по време когато българските земи са разпокъсани на няколко части, като една част от тях се намира по османско иго, а Княжество България дори не разполага с пълна независимост. Същевременно  и в България настъпват промени, които изтикват християнската религия и църква на преден план в качеството им на държавна институция.

                     Тогава се е възприело схващането, че мюсюлманите са турци, а християните – българи. Наистина отделни български учени и общественици са надигнали глас, че мюсюлманите в по-голямата си част са ислямизирани българи. Властите обаче и особено църквата са насаждали схващането, че всички говорещи турски са турци.

                      В резултат на това неправилно схващане, което не е държало сметка за разликата между народностен произход и религия, българите мюсюлмани са били поставени в много особено положение.

                       В религиозно и просветно отношение мюсюлманите в България са били поставени под пълното ръководство на главното мюфтийство: обучение на турски, религиозно образование и т. н. Само в периода да 1944 г. в България са издавани 93 списания и вестници на турски език, а след 1927 година дори е направен опит да се въведе изучаване на турски език в училищата в Родопите сред българите , изповядващи исляма. /т.нар. помаци/ които, които не знаеха турски език.

                        Всичко това при една активна и не преставаща турска пропаганда, действа деформиращо върху съзнанието на българските мюсюлмани, възпитава ги в небългарски дух и затормозява тяхното осъзнаване  и изява като българи.

                         Същевременно сред българите мюсюлмани и особено сред говорещите български език спонтанно се заражда движение за утвърждаване на българската им принадлежност. Освобождението на Родопската област и Пиринския край през 1912 г. дава нов тласък за изява на тази българска принадлежност.

                         И това става въпреки късогледата политика на българската държава. Българите мюсюлмани в цялата страна подават документи /молби/  за отказване от исляма и за приемане на християнството.

                          За съзнателния и организиран характер на това движение говори появата на дружбите „Родина”. Те възникват като самодейна организация, която има за цел да пробужда българския народностен дух у българите мюсюлмани в Родопите, да издига общото им културно равнища, да ги приобщи към постиженията на българската народна култура, да съдейства за преодоляване на битовия консерватизъм и религиозния фанатизъм и т. н.

                            Същността на дружбите намира отражение и в техния устав: „ Да събужда и развива народностното чувство у българите  от мюсюлманско вероизповедание „ /чл. 26/ ;”Да ги пази от всякакви външни пропагнди  и инородни внушения и въздействия” /чл. 2д/; „Да съдейства за стопанското и икономическото развитие на Родопския край” /чл. 2 е/.

                             Главната практическа задача на „Родина” е формулирана в чл. 3б на Устава: да се премахне „ всичко небългарско в духа и живота на българите мюсюлмани и мюсюлманки като чисти чуждици в нравите  и обичаите, навиците, облеклото, езика и бита, които ги отделят и пречат за общото сближение, единение и братство.”

                            Това движение обхваща десетки села в Родопите. Както е известно, за един сравнително кратък период десетки хиляди хора възстановяват своите български имена.

                             За съжаление българската държава не е имала последователна политика спрямо българските мюсюлмани от Освобождението до днес.

                             След  демократичните промени в България след 1989 г. бе позволено, въпреки Конституцията да се регистрират за участие в политическия живот на страната етнически партии. Засилиха се процесите на турцизация и ислямизация сред т. нар. „ПОМАЦИ”. Това води до деинтеграция на българската нация. Особено опасно е присъствието в Родопите на емисари от различни ислямски организации от Йемен, Египет, Саудитска Арабия, секти уахабити и „мюсюлмански братя”, които се отличават със своя религиозен фанатизъм и политически радикализъм.  Появиха се призиви на някои лидери на етнически партии, според които християните трябва да напуснат Родопите, за създаване Държава на Халифата. Това твърде силно напомня поведението на албанските сепаратисти на територията на бивша Югославия. Въведе се обучение на турски език сред т. н. наречените „помаци” в Родопите, а те никога не са говорили турски език. Ако тази тенденция на сепаратизъм продължи, еднонационалния характер на българската държава може да бъде поставен под въпрос. За съжаление тази тенденция се подкрепя от САЩ и Турция и тя може да доведе създаване на един измислен и изкуствен „помашки етнос”. Трябва да се има предвид, че процесите на турцизация и особено на радикална ислямицзация на определени райони в България представляват взривоопасна смес, която може да взриви етническия мир в страната, нещо, което ще окаже въздействие на Европейския съюз и членството на България в него.

 

 

Използвана литература:

1.      Буделович А. Статистические таблицы распределения славян, СПб 1875 с. 4-5;

2.      Димитров Стр. Скритото християнство и ислямизационните процеси в османската държава, Исторически преглед, №3, 1987, с. 18-33;

       3.     Загоров О. Критика на пантюркизма, С., 1988;

             4.    Петров П. Историческите основи на възродителния процес, С., 1988;

             5.    Петров П. Българите мохамедани в борбите против османската власт, С., 1987;

              6. Петров П. Съдбоносни векове за българската народност, С., 1975;с.69-81, 81-87,141-331;

              7. Петров П, По следите на насилието, ч.1, с. 177;

              8. Снегаров И. Турското владичество – пречка за културното развитие на българския народ и другите балкански народи, С., 1958;

              9. Христов Х. Възродителни и възстановителни процеси в развитието на българската народност и нация Земя и прогрес, № 10, 1985., с.25;

             10. Френски пътеписи за Балканите /19 век/, т.2, С, 1981., с 290, 324, 337-338,432;

             11. Немски извори за българската история, т.1, С., 1973, с.99 – 100;

             12. Сб. Документи за българската история, т.6, С., 1961, с.30;

             13. Сп. Родопа, 1937, №10, с.1-3;

             14. А.В.А. /Държавен архив – Хага, Min. Van. Buitenl. Zaken, 1813 -1870, cod.  2.05.01.2781, №  125;

             15.Midhat pashd, La Turguie. Son rasseq sgn present,son avenir= La Revue scientifigue de la France et  de Petranger № 49, 8 juine  1878, p. 1152;

             16. Аllardq C. Souvenirs d, Orient la Bulgarie orientale, Paris, 1864;

             17.Sevinc N. Osmanlitarda Sosyo –okonomik Yapi –Istanbulq 1978, s.192 – 193, 196,197;

Възникват естествените въпроси, на които студията не отговаря, а и очевидно - това не е целта й:
- Кой ни убеждаваше, че 5 века по нашите земи не е имало робство, а присъствие, защото тра-ла-ла...
- Кой лееше крокодилски сълзи, когато бе предложено на тези, които се чувстват турци да си отидат в Турция та и до сега...
- Кой се съгласи да има партия на етническа основа и постави на дневен ред изкуствения въпрос за етносите в България...
- Кой и сега се опитва най-усилно да насажда противостоене на етническа основа, вместо да се приеме правилното, че всеки роден на тази земя е българин, а ако не му харесва да търси мястото си по белия свят...
- Кой поставя прегради пред българите, които живят извън сегашните ни граници да се приобщят към България...
Ясно е, че има още много "кой".
Според мен, този който ни вкара в ЕС без да сме оправили собствената си къщичка, пък сега се чудим що ни чука всеки когато и както му падне!
Поздрави за постинга!

че ние самите поставяме прегради пред тези злочести хора. Може би с това обидно "помаци", което хората изричат с такова отвращение, сякаш е най-гнусната дума... А изобщо не могат да вникнат в смисъла не само на думата, но и на съдбата на тези хора. Та ние сами ги отблъскваме от себе си по този начин. Защо трябва да се говори за тях с презрение, като предатели, та те са българи, просто ние сме затънали в най-страшната заблуда и отричаме сами себе си. Не само, че не им помагаме да го осъзнаят, а ги отдалечаваме още повече от тази истина. Не говоря така само, защото имам близки от т. нар. помаци, а защото е крайно време да разберем, че така не става. Не е сега моментът да се делим на българи, помаци, турци и т.н. Сега най-вече имаме нужда да се обединим в името на най-святото - България. Надявам се повече хора да прочетат постинга, за да отворят очите си за истината.