Владимир Голев

Човек никога не е един човек, той винаги е няколко човека - запомнил бях тая мисъл, както и жената, която я каза, и която няма да забравя до края на дните си...  

ВСИЧКО ЗАПОЧНА ЕДНА ГОДИНА, когато ме сполетяха цял куп неприятности. Най-напред момичето, с което живеех от доста време, ме напусна и, условно казано, стана секретарка на някакъв бизнесмен, любител на картини и бижута. „Такъв е животът - рече ми на сбогуване тя. - Извини...“ Тая философия за живота бях слушал на всяка крачка около себе си. Гадна философия! Не стига това, ами съкратиха института, където работех след свършването на университета. Ни любов, ни работа. Останах сам като вятъра в полето, както беше казал някой, аз, който дотогава бях енергичен млад човек, отдаден изцяло на научни занимания и се виждах в бъдещето мастит професор по история на древните култури.  

Древни култури! Кой се интересуваше от такива работи?  

Затворих се в едностайното си апартаментче и заживях с мисли за случилото се и най-вече за неясното си бъдеще. Не знаех какво да подхвана и къде да се дяна, когато един ден неочаквано ми се обади един приятел на баща ми, професор-археолог и ми предложи да ме включи като хонорован сътрудник в експедиция, която изследвала могила в Родопите. Нямах представа от работата в археологически разкопки, макар и да бях историк по специалност, но ми се стори привлекателно да се откъсна за известно време от столицата, особено от парфюмния дъх на Ния, който продължаваше да се носи из стаята и правеше нощите ми безкрайно дълги и кошмарни.  

Така се озовах в Бързйша, едно забравено от света село. Ни влак, ни автобус, защото римският мост беше срутен, нов нямаше, а реката се пресичаше през някакъв стар брод. Оттам минах и аз, качен на една раздрънкана шкода.  

Разкопките бяха извън селото на високо плато, може би древна могила, на единия край обрасла с горичка, на другия - дълбок дол. Самодивския дол или Самодивското дере, както му викаха тука. Въжено мостче свързваше двата бряга и винаги изпитвах страх, когато стигнех средата на мостчето и то започваше да се люлее.  

Скалистите склонове над платото бяха огрени от залязващото слънце. Неколцина полуголи мъже разкопаваха пластовете на времето - ту черна пръст, ту жълтеникава глина или пресован от годините пясък. Някои пресяваха пръстта, от време на време спираха, оставяха на земята ситото и прибираха някоя черупка от глинен съд или обработен каменен къс. Останалото товареха на ръчни колички и го изсипваха в дерето.  

Разкриваше се древна постройка. Тук и там извличаха парчета мозайка, плочи с непонятни знаци, съдове. Но най-много впечатляваха основите на голяма сграда. Нещо величествено е било съградено на това място.  

 Продължението тук:
http://www.slovo.bg/plamak/index.php?ar=869