Тя е лекарка. Добре платена. Аз съм екскурзовод в музей. Зле платен. С бонус – сто лева в края на годината. Е, не всяка година. На средна възраст сме, разведени… Тя обича да пътува. Била е в Бразилия, Китай, Лас Вегас, на Карибите, Мароко, Израел, Париж, остров Бали, Филипините, Тайланд…. Аз съм бил в Румъния и Северна Македония.

През уикенда обича да ходи с приятелки в Банско, Боровец, Пампорово, Велинград… Аз през уикенда ходя пеша за риба на едно китно язовирче до града. Тя кара чисто ново „Пежо“, а аз – „Опел“ на петнайсет години, поне според документите. Тя има своя ложа в театъра, ходи на кино в мола… Аз на кино не съм ходил от двайсет и пет години, а на театър бях преди пет, безплатно, по профсъюзна линия.

Въпреки тези малки различия и някои други между нас припламна искра и вече втори месец сме заедно. Всички се чудят на тази невъзможна връзка. Може би е любов, питам се макар и плахо… Не смея да мечтая. Като футболист съм. Играя мач за мач и опитвам да се наслаждавам на играта. Преди няколко дни тя каза отегчено, че всичко и е омръзнало. Всичко е видяла и изпитала. Липсват и емоции. Липсват и дестинации. Камбаните на тревогата зазвънтяха. Не беше ли това упрек към мен? Беше ли началото на края? Щях ли да изпусна шанса си в живота? Хиляда пъти не. Казах на моята нова приятелка, лекарка, че през другия уикенд ще я водя на едно място, за което дори не е сънувала. Тя се усмихна скептично, но в събота дойде. Когато влезе с леко пренебрежение в опелчето, я помолих да є завържа очите.

 – О, това е нещо ново! Малко извратено, нали? Като в онзи филм – и спомена някакво заглавие. Сложих черната копринена превръзка на очите и и почнах да обикалям около града. Извъртях шейсет километра и накрая паркирах близо до моето язовирче. Излязохме от колата и я поведох по пътеката между храстите. Спрях на брега и махнах превръзката.

 – Леле, колко е красиво! – възкликна моята приятелка. Наистина, борове се оглеждаха във водата. Неколцина рибари кротко дремеха на брега. Лозята се зеленееха по хълмовете.

 – Не ми казвай, че си наел частен самолет и си ме довел в Тоскана.

 – Е, опелът ми още няма тази опция – усмихнах се аз.

 Седнахме на брега, поговорихме за природата и живота. След час аз є разкрих къде сме… Поредната ми грешка в живота.

 – Какво?! – каза тя. – Довел си ме на онзи скапан язовир край града?

 – Но ти никога не си идвала тук! И ти харесва.

 – И какво да правя в тези трънаци? Да слушам жабите? Какво намекваш ти? – хвърляше искри с очи лекарката.

 – Искаш да ме изкараш жена, която обикаля света, а не познава родния си град? Така ли? Нещо на социален ми се правиш, така ли? Нещастник! Музейна мумия! – и тя си тръгна. Проследих с поглед как стигна автобусната спирка, която беше на стотина метра. Гледах как се суети. Да пътува с автобус беше за нея ново кошмарно преживяване…. Да, това беше краят на тази връзка. А аз се бях подготвил за пикник. В колата имах одеяло, кренвирши, варени яйца и двеста грама от едно скъпо сирене… Но кой може да разбере жените! И особено българките.

 Валери КАКАЧЕВ

В. Стършел 20 май 2022 г. Брой 3949 •Година LXXVII