ПРИЯТЕЛИТЕ СИ ОТИВАТ

 Сашо Горов е роден в с. Пастух по Петровден, през 1943 година. Завършил е в българска филология в СУ "Климент Охридски". Работил е като редактор във в. "Дупнишка комуна" в Дупница и в Министерство на външните работи като дипломат. Бил е на задгранична работа в посолствата ни в Кабул, Скопие и Сараево..."   - кратко представяне на автора върху книгата му "Писма от Пастух", издателство "Приятел - Самоков" през 2015 г.

                                         * * *

    .... Какво се случи 8 години по-късно с този прекрасен човек, съпруг, баща, дядо и талантлив писател, научихме с 4-5 месеца закъснение...

     Сашо Горов е починал от инсулт на 15 октомври 2023-та г., обгрижен от семейството си и от лекарския екип в болницата на Банкя. Само 108 дни след навършване на своята осемдесета годишнина.

                                            * * *

    Сашо Горов бе слънчев човек приживе.

Талантлив писател на къси разказа, притежател на свежо и оригинално чувство за хумор, истински патриот в българската ни кауза за Македония, той оставя след себе си незабравими четива. Издателство "Приятел - Самоков" през 2015 г. издаде негова книга с обем от 270 страници и 85 разкази, с редактор д-р Атанаска Тоскова, графичен дизайн Надка Вардарова - Попова. За съжаление - само в 100 екземпляра...

Санде ( sande ) бе дълги години блогър в БЛОГ.БГ - един от най-известните там, с около 200 публикации и близо 3 милиона прочитания. 

Като близък приятел и комшия на Самоков (физически и духовно) притежаваше затрогваща и много близка за този град, в полите на Рила, народопсихология.

Остави неповторим коментар върху Дневника на отец Кондоферски за Балканските войни, за подвига на юначните самоковци.

     "...Книгата - дневник на свещеник Христо Кондоферски трябва да се издигне до небесата! Представете си само смъртта на брат му. Върху хълм над Мраморното море. Под стоманеносивите облаци. На фона на опожарените и почернели села. Изкопават войниците гроба. Копае се трудно, земята е каменна. Негостоприемна. Свещеник Христо претърсва джобовете на брат си. Взема каквото има за близките. Поставя в гроба по нещо. Може би манерка с вода. Или писмо от жената на брат си. В този момент от броненосеца близо в морето се започва стрелба. Христо се хвърля в гроба и закрива с тялото брат си. Да спаси себе си или тялото на мъртвия брат да запази?...Къде го има това? Това са велики картини, разплакващи всяко българско сърце... Това е картина, която човек не може да си представи, че се е случила.

     Да. А такива сцени в книгата има още...

                                                  Сашо Горов

                                     * * *

    Бяхме задочни, духовни приятели със Сашо Горов.

Бог да го прости, да почива в мир и да бъде светла неговата памет во веки веков!

А Сашо продължава да ни се усмихва със своите каламбури от Онзи Свят, невъзмутим и близък...Думите отлитат, писаното остава, са казали древните.

Поместваме негов кратък разказ тук със заглавие " Разказ по картина". 

РАЗКАЗ ПО КАРТИНКА

Като ученици в Основното училище в Пастух  ни учеха  да правим разказ по картинка.Понякога устно, понякога писмено. Големият  писател Йордан Радичков  разказва в интервю, че като ученик в Калиманица , Врачанско , получавал ниски оценки на това упражнение. Работата е в това,че учителите изисквали да се следва  определената конструкция:  увод, изложение и заключение.  А пък той  все започвал съчинението кога от края, кога от средата, но никога  по предписанието.

Лично аз никога не съм се затруднявал с изложението, но ми се виждаше мъчна работа да измисля увод и заключение. Откъде и как да започнеш, как да завършиш, трудна работа – не, ами много трудна!

    - Сашко, какво виждаме на  тази картинка? -  пита ме учителката  Цвета Караманова и ми посочва  през отворения прозорец на класната стая отсрещния хълм, откъдето всяка сутрин се появява слънцето.

- Това е хълма “Градището” – започвам уверено аз. – На върха има стара църква. Надолу  местността се  казва “Пограге ”, а най-долу,  покрай реката е   “Барата”. Там преминаваме, защото е плитко, а по-надолу се къпем във вировете покрай скалите.

- Браво, Сашко, добре разказа, но има и много да учиш – казва  учителката Цвета с  насърчителна усмивка. – Не стана ясно например защо хълма се нарича “Градището”,  какво означава “Пограге ? Не стана  ясно също, има ли ниви там и какво се отглежда.

- Има,има – започвам аз в скоропоговорка  – има, имаме нива с тютюн там, мама  отиде рано сутринта на нивата и сега ме чака  у дома да нижем  тютюна.

Да-а-а-а . Урокът свърши.

Но урокът продължава в рошавата главица на малкия Сашко. Картинката, която описа пред  учителката Цвета е вярна, но той много добре знае, че зад тази картинка има  и друга картинка, която не се вижда. По-важна. Може би най-важната. Картинката за цял живот!

***

На това място малко преди това аз умрях  и възкръснах за  около половин час.

Да точно това се случи в побелелите от ужас очи на майка ми Надежда, наричана на село Дена.

    Едни ден по време на лятната ваканция майка ми ме взе със себе си. Баща ми Стоичко  имал друга важна работа  и аз като “истински мъж” трябваше да помагам. Деликатният момент за сама жена на нивата , бе товаренето на пълните  кошове на самара на магарето. Единият кош се натоварва кое-как, но вторият? Някой трябва да придържа първия кош, докато се натовари и привърже  втория. Използва  се и дървена подпорка, но всичко е  “на магия”. Проявих се като  надежден помощник. Надух перки като храбро хлапе.

Майка ми тръгна по обиколния път покрай реката, на около три километра до моста в началото на селото, а аз реших да преплувам реката и така  за десет минути да съм си у дома.

Преплувах реката в най-дълбокото, където е и най-тясна и при първите къщи на селото  видях  моя приятел Мирчо  да ми  маха  с ръка. Показа ми някаква чудна подкова – магнит било това и с него намирал за  секунди паднали или изгубени железни предмети, пирони, стотинки. И така се заиграхме.

През това време майка ми се прибира у дома, разтоварва със съседите тютюна и започва да ме търси. Няма ме. Разпитва дали са ме видели . Не. Сашко не са го виждали от сутринта. Хуква разтревожена към реката. Гледа, оглежда се, взира се във всяко храстче ... няма дете никъде. Връща се пребледняла. Няма го детето. Хваща се за главата, не може даже да заплаче.

В този миг долетявам аз, ухилен и безгрижен. Прегръща ме. И без упрек, сияеща от радост, ми каза: 

- Като видях, че те няма никъде, погледнах към селото... Селото го нямаше!... Само някаква пепелява мъгла, по която и аз стъпвам,... лека като перушина.

***

Какво ще кажете за разказа по картинка? Има си увод, има си изложение. Няма само заключение.

За какво ни е? В него е споменът за мама и нейната майчина обич.

От  приятелите по цяла България

    

.

Тръгнал си е Санде. Без предизвестие:(((
От вчера мисълта ми е все с него.
Запалих му свещичка и стоях там, докато догори.
Ето пак. Буцата в гърлото ми има някаква връзка с очите ми. Плачат.
Мислех си да взема книгата му - подарък за приятели, както беше ми писал.
"ВРЕМЕ"... Кога е време и кога не? Знае ли някой?!
Отказах се. Буцата ми пречи.
Днес много ми се искаше да напиша нещо за Сандето, да го споменем с добро.
Беше ми един от най-любимите приятели в блога. Не, НЕ БЕШЕ! Той ми Е!
Колко години се канехме да се видим в Банкя и все не успявахме...
Санде, приятелю, СБОГОМ!
Аз лично ще те помня винаги и ще чета по малко от книгата ти "ВРЕМЕ". Все едно, че разговарям с теб.
Почивай в мир и светлина, приятелю!

Този абзац ме разплака още преди години, когато го прочетох за пръв път.
Сега отново...
Лети, Санде!
Лети леко като перушина от Пастух!

Кореспондирахме си в блога със Санде!
Включително и за роднините на баба Ванга!
Но, такъв е животът, безсилни сме!

Да е светла паметта му!

Дано си на по-добро място, Санде...
Сбогом, приятелю!

Скъп приятел си е отишъл от нас, мила Ати! Научих току-що от Катя (katan).
Много ми е мъчно!
Написала си толкова хубави думи за него - редила си ги със сърцето си. Благодаря ти!
Приятелите си отиват...
Сбогом, Санде!
Лек път и светлина за душата ти!
Поклон!

Само няколко пъти се видяхме в с. Пастух, в с. Въртикал /Вердикал/ и в Кръг "Слово", но пък често когато бях по планината си говорехме много дълго по телефона.
Почивайв мир!
Коста

Нека почива в мир!

Мир на Духа му!

публикувам в блога, отидоха си, но и остават в книгите, в думите, които са ни пратили.