Блогът на Ати! :: Брадвата да сече на едно място

За играта на децата/ продължение/ / откъс от книгата „Приказките на дядо и силата на баба” от Иван Влайков** Обичах да гледам играта на децата. Сега те си имат свои, други игри. Виждах ги как лудеят , следях как се сблъскват и понякога се разяряват. Но в края винаги си остават приятели. Всички си имаха прякори – на тях си приказваха. Някои от тези прякори бяха по така, но си оставаха за цял живот. Още се помнят: Зик, Убиеца, Лъсков, Магучий, Хаджийчето, Драгийчето, Дреновеца, Джагера. В тези игри се познава кои са човеци и кои не са човеци. Дете, което в бъдещето ще стане човек, гледа играта да е честна, не реве, когато загуби, не се репчи ей така за нищо и не се сърди на онези, които са го победили. А когато успее, което е редовно, не се гордее и надува като пуяк. А тази, който няма да стане човек, Боже пази, опака работа от малък. Гледам как спъва другарчето си, не че това трябва. Ръгне го в ребърцата така, че другите да не видят, макар че това не го изисква играта. Реве за щяло и не щяло, когато падне или се понатърти или му пукнат главата. А пък ако спечели, което е рядко, гледа на другите отгоре и се перчи, че и приказка отваря, че другарчетата му са кекави и не умеят да играят както трябва. Казвам ви пак – от такова хлапе човек не става. Гледах ги и на тях им е приятно, че не само ги гледам, ами ги и виждам. Суча мустак от кеф, кога ги гледам, а те още повече се разпалват., защото знаят, че накрая ще кажа кой е най-голям сред тях. Накрая, след като свърши играта им, се скупчват край мене, запотени и доста уморени, но виждах, че очите им бляскат, ако им кажа: „Хайде пак! Искам да видя кой е по-първи”, са готови да започнат отначало.
Така ставахме човеци! А ние, децата от махалата, играехме повече край реката, където се къпехме в студената вода до посиняване. Смело влизахме в барите до тепавиците. Водата ни въртеше и на нас на беше много приятно. Спомням си как веднъж като ни издебна на Хаджията вуйчо му, сложи капака на барата и го върза отвън. Ние вреснахме, но той не вдигна капака набра коприва и я пусна във водата. Нажили ни. Ловяхме риба и раци. Печахме ги. Дори веднъж хванахме един голям смок. Одрахме го, пекохме го и го ядохме. Често враждувахме с децата от другите махали. , но не си спомням възрастните да са се намесвали в тези наши битки. А често имаше пострадали – я глава пукната, я крак ожулен. Когато и на мене се случваше, мама казваше: „Ня там!” А дядо, като сучеше мустак , мъдро отсичаше: „Така се става мъж. Юнак без рана не може!” / следва продължение: Дядовият изпит/ **Влайков Иван Приказките на дядо и силата на баба, Изд. Възрожденците, П, 2008 „ Чух и записах приказките на дядо за нещата от живота и за силата на баба. Знайно е, че миналото не може да се драматизира или да се идеализира, то е такова, каквото е било. Дядовото поколение, родено по време на робството е видяло изгрева на свободата. Почувствало е силата на Съединението. Участвало е в победни войни и загубило войни, които довеждали страната ни до катастрофи. Но през цялото време на своя живот това поколение е съзиждало родината ни с дарбите си и с нравствените си устои. На нас, техните потомци, не ни остава нищо друго освен да се учим от най-доброто, което ще помогне на България не само да оцелее, но и да бъде първа в света със силата на своя дух, достойнство и дарования.” Иван Влайков